Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (10)

7.

Повече от час ми отне измиването, бърсането, раздаването на лекарствата на децата и настаняването им по леглата. Напъхах се под завивките едва след четири сутринта. Навън, през прозореца на спалнята ми, небето вече започваше да просветлява над Ийст Сайд.

Къде остана времето, когато намирах нощното бдение за забавно? Това беше последната ми мисъл, преди да потъна в мъртвешки сън.

Сякаш някой щракна с пръсти, когато очите ми отново се отвориха. Цяла соната от кашляне, кихане, подсмърчане и оплакване от ранното събуждане ехтеше с пълна сила пред отворената врата на спалнята ми. На кого, по дяволите, му трябваше будилник?

Да си самотен родител е тежко по много причини, но докато лежах, вперил поглед в тавана, осъзнах кое е най-лошото: че няма кой да ме смушка с лакът в ребрата и да промърмори:

— Твой ред е.

Някак си успях да се изправя. Още две от децата се бяха разболели: Джейн и Фиона бяха в банята, за да се присъединят към повръщалнята Бенет. Внезапно ме осени откачена, но приятна фантазия — може би всичко е само кошмар.

Но тя продължи само секунди, после чух как шестгодишният ми син Трент простена от спалнята си. Сетне той избъбри смразяващо предупреждение — най-лошото, което може да сполети някой родител.

— Мисля, че ще повърна — потрепери тънкият му гласен.

Втурнах се към кухнята тъй забързано, че хавлията ми се развя зад мен като пелерината на Батман. Извадих кесията от кофата за смет и спринтирах обратно до стаята на Трент с празната кофа в ръка — и отворих вратата тъкмо когато той вече повръщаше от горното легло.

Предположенията на Трент се оправдаха. Стоях безпомощен, докато се чудех кое бе по-голямото зло. Това, че изстреляното като снаряд повръщано бе съсипало пижамата му, чаршафите и килима. Или че съм принуден да наблюдавам поредната зловеща сцена от „Екзорсистът“.

Подхванах го внимателно под мишниците и го вдигнах от леглото, като изтърсих остатъците от повръщаното върху пода. После, както си беше разплакан, го отнесох под душа. Идеше ми и аз да ревна. Нямаше да помогне, но ако споделях страданията си с останалите, поне нямаше да се чувствам така самотен.

През следващия половин час, докато раздавах на децата тиленол, джинджифилова лимонада и бисквити против повръщане, се питах каква бе процедурата за обявяване на бедствие от национален мащаб. Знаех, че обикновено се използваше за определени географски райони, но моята фамилия съставляваше значителна част от населението на Роуд Айланд, най-малкия от всичките петдесет щата.

На всеки пет минути проверявах Криси, нашето бебче. Тя още излъчваше повече топлина от радиатора. Това означаваше, че телцето й се бореше с вируса, или нещо подобно? Или трябваше да го възприемам по друг начин — колкото по-висока е температурата, толкова повече трябваше да се тревожа?

Къде беше Мейв, за да ми обясни по нейния сладък, но разумен начин какъв точно идиот съм?

Раздиращата кашлица на Криси отекваше като гръмотевица в ушите ми, но когато се опита да заговори, гласецът й бе като немощен шепот.

— Искам мама — ревна тя.

Аз също, мила — казах си, като направих единственото, което можех: да я гушна в прегръдката си. — И аз искам нашата мама.