Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (54)

51.

Мобилният ми телефон звънна. Много трудно различих този звук сред кашлицата, постоянно отекваща в болничното отделение на фамилия Бенет. В просъница затърсих апаратчето пипнешком, когато забелязах, че е малко след два през нощта. Прецених, че съм спал може би не повече от десет минути.

— Майк, обажда се Бет Питърс. Съжалявам, че те събуждам, но току-що научихме, че един моден фотограф е застрелян на тротоара. По всичко личи, че е дело на нашия човек.

— Само чакам удобна възможност да го натикам в чувал и да го пратя по дяволите — промърморих мрачно. — Има ли свидетели?

— Нито един. Но убиецът е оставил съобщение. Не ми стана ясно какво точно. Ако искаш да отида на място…

— Не, продължи с разследването на убийството в магазина — наредих й. — Аз ще се заема с това, дай ми адреса.

След разговора с Бет позвъних на Макгинис с надеждата, че ще го събудя, за да му докладвам последните „щастливи“ новини. За съжаление, трябваше да се задоволя с гласовата му поща.

Невероятно, помислих си, като оставих телефона. Този тип явно беше ускорил развоя на събитията… Сигурно целеше да ни оставя по-малко време да обмисляме действията си. А това бе последното, от което се нуждаехме.

— Само не ми казвай, че трябва да се връщаш на работа — обади се Мери Катрин, все още сгушена в стола срещу мен.

— Този град никога не спи. Очевидно не спи и неговият най-нов психопат. — Надигнах се с пъшкане и се залутах в тъмната стая, докато най-после напипах ключовете си. Отключих сейфа в шкафа и извадих глока си. — Ще се справиш ли? — попитах я. Глупав въпрос. Какво щях да правя, ако ми отговореше „не“?

— Ние ще бъдем добре — успокои ме тя, — но ти внимавай.

— Бъди сигурна, че ако се озова близо до този тип, няма да му дам възможност да ме нарани.

— Внимавай и с шофирането — напомни ми Мери Катрин. — Много съм загрижена. Имаш вид на вампирясал.

— Е, благодаря ти за комплимента. Но ако това ще те утеши, ще ти призная, че се чувствам дори още по-зле.

И веднага го доказах, като в тъмното се блъснах във външната врата, защото забравих, че първо трябва да я отворя.

Но като слизах с асансьора, започнах да гледам на случилото се откъм добрата му страна. Поне този път убиецът бе проявил любезността да се развихри в Уест Сайд, така че не ми се налагаше да пътувам надалеч.