Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (73)

70.

Ръководех координацията на мерките за сигурност от кухнята на фамилия Бланшет. Помещението имаше такива размери, сякаш бе предназначено за ресторанта на някой грандхотел. Настаних се в най-отдалечения ъгъл, който можах да открия. Последното, което исках, беше да стоя край външната врата, когато пристигне кметът. Нямах желание да чуя поредната гневна тирада на Негова шибана чест.

Въпреки краткото време, с което разполагахме, успяхме да свършим страхотна работа, за да подсилим сигурността. За щастие служителите на първокласната фирма за кетъринг, избрана от Бланшет за тази вечер, имаха опит с много банкети на ООН и президентски инициативи за набиране на средства, така че успяхме да извършим проверките с федералните агенти без много шум и суетня.

Тълпата гости ни създаваше най-много главоболия. Когато настояхме да проверяваме чантите на входа, имаше такива параноични изпълнения, че реших, че някои трябва да бъдат упоени. Постигнахме компромис чак след като донесоха един детектор за метал от сградата на криминалния съд на Манхатън по изричната заповед на добрия приятел на госпожа Бланшет — кмета на града.

Единственият по-висок звук се разнесе, когато Моу Моу Джоузефин, главната готвачка каджунка^[1], чу как един от детективите от управлението Център-север се записал доброволец в Ню Орлиънс след връхлитането на урагана „Катрина“. Докато се усетим, тя ни затрупа с чинии, препълнени със супа от бамя, скариди и царевичен хляб.

През първия час беше зловещо тихо, докато повечето от най-известните гости пристигаха за частната вечеря преди голямото благотворително събитие. Разбира се, изпитах огромно облекчение, че не се появи никаква опасност, но от друга страна, се надявах Гладстон да направи опит за нападение, така че да можем да го заловим. Непредвидимостта на действията му бавно, но постоянно ме напрягаше и стомахът ме присвиваше. Или беше заради джамбалаята^[2] на Моу Моу, обилно подправена с лют пипер.

Тъкмо приключих със стотната си проверка по полицейския радиоканал със скучаещия екип от аварийния отряд на другия тротоар откъм Сентръл Парк, когато Бет Питърс ми позвъни на мобилния.

— Няма да повярваш на това, което ще чуеш сега — възбудено започна тя.

— Какво? Пипнахме ли го?

— Ела на Западна Тридесет и осма улица, близо до Единадесето авеню, и може би ти ще ми кажеш — заяви тя.

Какво, по дяволите, означаваше това? Западна Тридесет и осма? Там беше убит френският фотограф.

— Хайде, Бет, без игрички. Какво става?

— Честно казано, не съм сигурна, Майк — призна ми тя. — Просто се нуждая от теб тук. Лесно ще откриеш мястото. Отпред са струпани пет пожарни коли. О, да, и коне.

„Коне ли?“, изумих се аз.