Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (9)

8

— Здрасти! Добре, че те срещнах! Тъкмо мислех да ти напиша имейл. Получи ли поканата ни? Не ни отговори…

На тротоара пред него изникна Ханс Людер Хансен с неговата широка и искрена усмивка. Ханс Людер бе един от малцината, които Валман познаваше още от училище. Завършил го, той бе останал в Хамар, където бе възродил фирмата за санитарна техника на своя баща, превръщайки я в процъфтяващо предприятие за продажба на строителни материали. Работите му вървяха добре и Ханс Людер не криеше, че това му харесва. Неуморим и енергичен, щедър на хули и похвали, той бе публикуван постоянно в местните вестници, подписвайки статиите си с „Патриот от Хамар“. Разкопчаното му сако подчертаваше не само внушителните размери на тялото му, но и, сякаш, откритостта на мислите му. Бе член на Партията на прогреса, бе се кандидатирал на общинските избори, но не бе избран.

Валман стисна протегнатата му ръка. Много добре знаеше какво щеше да последва и съжаляваше, че не може да го избегне. Нарочно бе оставил без отговор поканата за честването на двадесет и пет години от завършването на училището, което трябваше да се състои съвсем скоро — през май. Не понасяше подобни събирания. Бе му достатъчно половинчасово общуване и по възможност с бившите кротки ученици, като му се струваше, че всички, идващи на честването, изпитваха същите чувства.

— Ох, съвсем съм го забравил… — събра най-сетне мислите си и се приготви за обяснения. — Имам много работа, така че ме извини…

— Няма нищо страшно — отговори му със съчувствие Хансен. — Вече съм те записал, защото знам, че все пак ще дойдеш! — пусна ръката на Валман той. Сега сигурно щеше да го потупа по гърба. — Стига само да не ти натресат да разплиташ някаква дяволия. Такъв е обаче животът на вас, полицаите, и ние ви благодарим за това, защото и престъпниците нямат почивни дни! — разсмя се оглушително той, като едновременно с това кимна на двама минувачи, сякаш това се отнасяше и за тях. — Знаеш ли, че ми трябва професионалната ти помощ, помощ от полицай! — в гласа му отново се прокрадна смях, сякаш се готвеше за нова забавна шега. — Ние, организаторите на купона, не можахме да намерим адресите на някои от нашите бивши съученици, а нали през тази година имаме двадесет и петгодишен юбилей и трябва да съберем непременно всички! Нали така?

Валман реши, че е по-добре да се съгласи.

— Не можем да намерим трима, ако трябва да сме точни. Единият от тях е Клаус, помниш ли го, как беше, Мършата?…

— Да, Клаус…

— Нали бяхте приятели с него? Не знаеш ли къде се е дянал?

Не искайки да си го признае, но именно с този въпрос се бе измъчил Валман през последните две денонощия.

— А не е ли в чужбина? — извърна очи от изпитателния поглед на Хансен Валман.

— Доколкото си спомням — зае се старателно да разглежда своите до блясък лъснати обувки Хансен, — първо постъпи в Музикалния институт „Барат Дуе“^[1], а след това продължи обучението си във Виена. След това изведнъж заряза музиката и започна да изучава, струва ми се, геология в Тронхейм^[2]. Казват, че е получил много бързо диплома. А след това някак си го изпуснах от поглед. Поради това си мислех, че може ти да знаеш нещо…?

Валман премълча очевидния въпрос — защо организаторите на купона не се бяха свързали със семейството на Клаус? Неговият бивш съученик от класа с математическа и естественонаучна насочености обаче сам премина на въпроса.

— Дявол да го вземе, а онова, което се случи с родителите му!?… Какво ще кажеш?! И двамата наведнъж… А в днешните вестници пишеше някаква глупост за това — въпреки че го каза със сериозна физиономия, поради пухкавите му бузи ъгълчетата на устните му бяха постоянно повдигнати, сякаш щеше — аха-аха — да се разсмее. — Беше ли там? Знаеш ли какво всъщност се е случило?

— Още е рано да се каже нещо конкретно. Журналистите знаят не по-малко от нас. Разбира се, при всяко едно положение това си е трагедия. Ужасна работа… — Валман отхвърли полицейските думички и с облекчение заговори за нещастните случаи, смъртта и самоубийството така, както говореха обикновените хора по улиците. — По принцип, ние също се опитваме да намерим Клаус и сестра му. Трябва да им се съобщи за това.

— Точно така! — отново засия Ханс Людер. — За това се канех и да те помоля! Би могъл да ни помогнеш да намерим Мършата и още двамина. Вие, полицаите, постоянно търсите някого, нали така?

— Е, не е чак постоянно…

— Е, нали ме разбра!?

— Мога да поразпитам.

— Ти си прекрасен момък! — а ето го и потупването по гърба. — Имаш ли лична електронна поща, на която да ти пратя онези, които не сме намерили? Най-напред, Мона… мисля, че фамилията й тогава бе Акселсен. С рижава коса. Хуманно момиче. И божествено сложена. Обидно е да изпуснеш от поглед такава!

— Ще видя какво можем да направим — отговори Валман, приключвайки разговора и подавайки визитната си картичка. Не помнеше добре и Мона Акселсен.

— И да не забравиш за шестнадесети. Купонът ще е от седем в „Оден“. Помниш ли как празнувахме на шестнадесети май преди двадесет и пет години? И този път няма да е по-зле. Поне пиенето ще бъде пак толкова смъртоносно! Нали тогава ти и още кой заспахте направо до църквата?…

— Струва ми се, че не…

— Помисли си само — двадесет и пет години са минали…

— Време е да тръгвам. Иначе няма да успея да обядвам — понадигна найлоновата торба от „Севън-Илевън“^[3] с козуначената кифла и чашата кафе. Кафето в стола днес бе нечувано лошо.

— Двадесет и пет години отлетяха, сякаш не ги е и имало, нали така? — изпадна във философска възбуда Ханс Людер Хансен. — Не си успял да се огледаш и вече си надхвърлил четиридесетака. Ето, че си станал на практика стар…

— Е, засега, Ханс Людер.

— Това обаче не се отнася за тебе и за мене, старче… — сега погледът му се бе спрял на сградата, построена от Одвар Стеен, на която преди двадесет години бе поставен голям часовник. На лицето му се появи тъга, сякаш именно този часовник бе правилният, а самото време бе спряло, щом го бяха махнали. — Нас годините не ни плашат… — изведнъж долната му устна увисна, заприличвайки на голяма капка, притисната между масивните челюсти. Прохладният ветрец разроши къдрицата върху оплешивяващото му теме. Сякаш започна да мръзне в своето широко вълнено сако.

В отговор Валман само му махна с ръка, като едновременно се отдръпна леко настрани, за да избегне поредното потупване по гърба. Имаше върху какво да помисли.

Двадесет и пет години…

Напоследък често се замисляше за възрастта. По-точно, за разликата във възрастта, а още по-точно — за разликата от дванадесет години и за това как можеше да се отрази тя на човешките отношения. Сега обаче му хрумна нещо съвсем друго. Спомни си думите на Трулсен, казани по време на съвещанието в събота сутринта: „Съпрузите Хамерсенг, щастливо женене в продължение на четиридесет и една години“.

Четиридесет и една години.

Трулсен бе известен с педантичността си — не „повече от четиридесет години“ или „около четиридесет години“, а бе казал именно: „Четиридесет и една години“. И нямаше съмнение, че бе било така. Почти толкова, колкото бе живял той на този свят. Именно тази мисъл го обърка — почти толкова, колкото бе живял синът им Клаус.

Почти, но не съвсем. Липсваха две години.

Бяха учили в един и същи клас, значи Клаус сега бе на четиридесет и три години, на колкото бе и Валман. Следователно, когато родителите му са се оженили, Клаус е бил на две годинки. Преди четиридесет години това се е смятало за неприлично. Във всеки случай в Хамар. Тоест идеалният съпружески живот на семейство Хамерсенг бе започнал с истинско предизвикателство към обществеността! И което бе още по-интересно — очевидно никой не бе знаел за това. А нали преди появата на жълтата преса и телевизията с техните разкази за живота на красивите, богатите и известните жителите на малките градчета буквално се бяха хранили с подобни сплетни, както се бяха хранили и с козе сирене и пшеничен хляб. Още повече че Валман не помнеше някой да бе споменавал, че нещо не е наред с рождената дата на Клаус Мършата. Иначе това би се знаело от всички. Местните зли езици не биха пропуснали в никакъв случай такава апетитна хапка и Мършата щеше да получи твърдо и прякора Никаквеца — остаряло название на остарял грях, който те със сигурност биха си спомнили. Злите езици, които с голяма изобретателност превръщаха училищните години на Клаус Хамерсенг в ад. Заради които самият той, Юнфин Валман, бившият приятел на Клаус и на семейството му, предпочиташе да не си спомня за юношеските си години, но именно тези спомени се мяркаха пред вътрешния му взор и не напускаха съзнанието му всеки път, когато мислеше за смъртта на двамата Хамерсенг. Иначе казано, постоянно.