Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (61)

60

— А детето, Юнфин, какво стана с него?

— Детето ли? — трепна Юнфин. Вървеше, потънал в мислите си, гледаше дърветата в гората и се опитваше да си спомни как се бе разхождал някога там. Защо изведнъж тя бе заговорила за дете?

Отбеляза си наум, че тя често сменяше темата на разговора, понякога съвсем неочаквано. Бе свикнал с това. Рано обаче бе да мислят за деца. Нали живееха заедно отскоро…

— Говоря за детето на Сара Шуман — изгледа съсредоточено лицето му тя и се разсмя. — От какво се изплаши?

— Детето са го осиновили — отговори той, въздъхвайки с облекчение. — Взели са го направо от болницата. За нещастното създание е по-добре! Солум поискал да плати за ДНК тест и ако се окажело, че бащата на детето бил Клаус Хамерсенг, мислел да го направи свой наследник. В джоба си има не един милион. Приемните му родители обаче отказали. Целият окръг знае сега за тамошните събития и това бреме е щяло да се окаже твърде тежко за нещастния наследник, още повече че е бил незаконороден. Помисли си само — майката убива бащата, а след това я убива лелята на детето! А самото дете наследява една от най-разкошните ферми в окръга. Хората не биха престанали никога да си чешат езиците по този повод.

Във всеки случай у нас, в Хедмарк.

— От устата ти всичко прозвуча като евтин роман.

— Де да бе наистина евтин роман.

— Значи Ханне е убила Сара в хижата?

— Да, Ханне. Искала е да отмъсти за Клаус. Следяла е всяка крачка на Сара. И е чакала само подходящите момент и място. Надявам се, че Кали я е посетила за последен път.

— Излиза, че тук има някаква справедливост?

— Не обаче онази, която подразбираме ние — отговори Валман и я погали лекичко по тила, където на мястото на остриганата й коса имаше лепенка.

— И все пак не мога да разбера — продължи тя, — защо бе толкова сигурен, че именно Сара е изгоряла в хижата по време на пожара. Искам да кажа, че бе уверен в това, преди да се бе изяснило каквото и да било…

— Самата ти я разобличи — усмихна се той.

— Аз ли?

— Когато си си измислила толкова хитър псевдоним за чата — „Жорж Санд“. Тя през цялото време пише не Жорж, а Джордж. Клаус никога не би направил такава грешка, защото познаваше добре класиците.

Сега вървяха, хванати за ръце. Птиците се прехласваха в гъстите корони на дърветата.

— Тук е толкова хубаво. Защо не си ме водил преди тук?

— Водил съм те на други прекрасни места.

— Тази пътечка, по която вървим, „пътеката на любовта“ ли е?

— Възможно е — огледа се наоколо той. — Не съм съвсем сигурен…

— Добре, да вървим нататък — засмя се тя.

— Тук всичко толкова се е променило — каза той с искрено учудване в гласа. — Прекарани са нови пътеки, направени са площадки… — огледа се наоколо той и разбра, че се намира в съвсем друга гора, в която лесно би могъл да се заблуди, в гора без привидения и спомени. От това Валман се почувства малко облекчен. Изведнъж му се прииска да се допре до най-близкия бор и да го прегърне, но после премисли и прегърна Анита. — А какво ще кажеш за кученце? — прошепна той на ухото й. — Нима няма да е чудесно да се разхождаме всеки ден с малко кученце?

— Ти си страхливец — прошепна тя между целувките.

— Съгласен съм. Това може да почака — изглежда, че бе прибързал с кученцето.

— След четири дни съм на работа — каза Анита. — Което означава, че нямаме кой знае колко време…

И той изведнъж разбра какво имаше предвид тя и това съвсем не бе купуването на кученце.