Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (11)

10

Анита се прибра около седем. Той бе приготвил вечерята почти час преди това. Така си бяха разпределили задълженията — храната се приготвяше от онзи, който не бе на дежурство или се прибираше пръв вкъщи. През почивните дни или по празниците това бе нейно задължение. Той бе признал с неохота този порядък за справедлив, въпреки че го учудваше страстта, с която тя го защитаваше. Също така осъзнаваше, че му е време да включи в менюто още нещо, освен пица и полуфабрикати. Юнфин Валман обаче съвсем не бе роден изкусен готвач и сега, когато се бе научил да готви спагети карбонара, въобще не му харесваше, че те изстиваха във фурната и изсъхваха там.

— Ти си направо като образцова домакиня! — контрира Анита недоволните му нападки.

— Ама те вече не могат да се ядат!

— Давай ги на масата да проверим.

През делниците вечеряха на малката кухненска масичка. Бе дошъл краят на лошия му юношески навик да носи чинията си в хола и да яде пред телевизора. Сега седяха един срещу друг — нос в нос. Обикновено той нямаше нищо против това, че лицето й бе толкова близо до неговото. Сега обаче виждаше умората й и това го гнетеше. Знаеше къде е била. Самият той също бе много изморен, но не от работа. Седейки с лица едно към друго, те дъвчеха изсъхналите спагети и почти не се забелязваха взаимно.

— Труден ден, а? — тя бе, като никога, мълчалива и това му се струваше непоносимо.

— Опитай ти да претърсиш къща под ръководството на Трулсен.

— Много ли задълбава?

— Проверява всяка пукнатина по пода. Влечението му към съвършенството е просто ненормално. От мазето до тавана, а с тези темпове не сме стигнали още дори до втория етаж. Сякаш разследваме двойно убийство.

— Намерихте ли нещо за роднините?

— Засега само няколко писма в писалището в мазето. Изпратени са от чужбина. Почеркът е мъжки. Не успях да видя датите, защото Трулсен ги взе. Мисля, че са от сина им. Освен това имаше още много работа — трябваше да се прегледат много нещо по негово указание. В това семейство не са изхвърляли нищо.

— Освен пианото.

— Ти пък с твоето пиано.

Наистина бе уморена. Обикновено приемаше доста търпеливо забележките му, нямащи нищо общо със случая.

— Случило ли се е нещо там?

Тя се извърна недоволно и за един миг му се стори, че ще го посъветва да не си пъха носа в чужди работи, но след това отговори:

— Звъннах до едно място и това, очевидно, бе грешка.

— Защо?

— Нали всички трябва да се подчиняват само на Трулсен?!

— Бъди така добра да ми обясниш.

— Не съм търпелива, а според Трулсен това е лошо качество. И въобще си мисля, че претърсването на къщата е безумна идея, особено ако се отчетат особеностите на случая. Нещастен случай и самоубийство… Добро утро! За да се попадне на следите на изчезналите роднини, съвсем не е задължително да се преобърне с дъното нагоре цялата къща!

— Ами, звучи разумно.

— И на мен ми стана интересно, а може зад това да се крие нещо, като Трулсен го крие от нас. Нали винаги се опитва да обере сам славата, не е ли така?

— И?…

— И аз поех върху себе си втори грях — любопитството.

— Ой, ой, ой!

Веселият му тон не помогна. Тя само се намръщи, сякаш я бе объркал.

— Та взех, че звъннах на един приятел от Държавната болница, на мой бивш съсед от Тьонсберг^[1], който по една щастлива случайност се занимава с аутопсии.

— Докладът за аутопсиите още ли не е готов?

— Не е. Стана ясно от реакцията на Трулсен, когато му казах с кого съм говорила.

— Казала си му за това позвъняване?

— Третият ми грях — престарах се. Стори ми се, че съм получила важна информация, която ми се прииска да споделя. А като благодарност той ми устрои такъв скандал пред всички! Това било… било… — стиснала плътно устни, тя удари с вилицата си по плота на масата.

— И какво си изяснила, Анита? — страхуваше се да чуе отговора й, но се постара да вложи във въпроса си цялата си доброжелателна заинтересованост. Още повече обаче се боеше, че тя ще се пречупи. Рядко я бе виждал цялата в сълзи и знаеше, че утешител от него не става.

— Ами… — стегнала се, тя се взря в чинията си. — Заключението от аутопсията ще е готово едва следващата седмица, но моят приятел каза, че отсега е ясно, че времето на смъртта не съвпада.

— Какво означава „не съвпада“!

— Казва, че мъжът е умрял няколко дни преди жената. Може би, дори седмица преди нея.

— Той е умрял пръв?

— Така каза моят приятел от Държавната болница. Както обаче вече казах, това засега са само резултати от предварителната експертиза. Ще изчакаме окончателния доклад и ще видим какво ще пише в него. Трябва да се направят много сложни изчисления поради спадането на температурите и така нататък, но общата картина е напълно ясна отсега — първо се е застрелял Георг Хамерсенг и едва след няколко дни Лидия е паднала по стълбището и се е пребила до смърт. И Бог да те пази, ако кажеш дори думичка пред Трулсен или пред когото и да било другиго. Той забрани да се говори за това преди официалното съобщение.

— О, Господи… — само каза той, — о, Господи! О, Господи…

— Иначе не може да се каже — за пръв път по време на разговора им тя го погледна в очите. — Познавал си това семейство, говориш за изчезналото пиано, но не казваш нищо друго. Мълчиш като риба, докато аз се ровя във всичко това, а Трулсен излива лайна върху главата ми. Кога смяташ да ми кажеш какво на практика се е случвало с тези хора? А? Не ти ли е хрумвало, че би могъл да ми помогнеш?…