Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (15)

14

Три болта горе и три долу — и вратата вече можеше да бъде свалена от пантите. Вътре, въпреки светлия ден, бе тъмничко. До прозореца имаше маса, над която висеше парафинова лампа. От импровизирани свещници тук-там стърчаха свещи. Над подобието на кухненски плот висеше на пирон газов фенер.

Хижата бе празна.

Нито дреха на кукичка, нито люспа от сапун до легена за миене, нито начената кутия с книжни салфетки в кухненското шкафче. Върху двата кревата в стаичката имаше по едно вълнено одеяло направо върху голите матраци. Нямаше дори книжка с меки корици на нощното шкафче. Нито пък забравен чорап.

Пусто.

Дори твърде пусто, помисли си Валман. Всичко бе взето от хижата. Огледа се за кой ли път и впечатлението му, че къщата е напусната набързо, се затвърди. Ако тук наистина бяха живели чистници, решили да разтребят напълно след себе си, то нямаше да оставят одеялата в такъв безпорядък, че да висят на практика до пода. Ако бяха идвали съпрузите Бауге — и двамата или единият от тях — то те щяха да изнесат боклука, да подредят столовете около масата, да изчистят печката от пепелта и щяха да сложат там нови цепеници (а и защо им бе да го крият?). Пред печката се търкаляха две неизползвани цепеници и това изглеждаше доста небрежно, сякаш онзи, който бе разтребвал тук, специално ги бе отбягвал. А свещите не бяха разположени в редичка на рафта, на перваза на прозореца или на масата. Не, те се виждаха из цялата стая — една — върху края на мертека, друга — върху кухненския плот, още две — върху подлакътника на изтърбушения фотьойл до печката и дори на пода до вратата стърчеше изгоряла свещ от поставка за яйца. Сякаш на онзи, който се бе намирал тук, му се бе приискало да няма неосветени ъгълчета в стаята. Изведнъж му се бе приискало. Поради това всичко тук изглеждаше направено внезапно. Тук някой се бе борил за живота си, помисли си Валман. В тъмнината. Някой е искал да унищожи следите от присъствието си и е бързал много. Трябвало е непременно да свърши преди падането на нощта…

Ако в сипея на сто метра от хижата не бяха открили труп, то той нямаше да драматизира излишно.

Трупът по никакъв начин не бе свързан с хижата и нейния обитател или обитатели. Връзката бе твърде далечна, съвсем не в духа на Валман. Той се бе научил да се вслушва в предчувствията, но всичко си имаше граници…

Да, внезапно заключи той, хижата трябваше да се огледа.

Нямаше какво повече да прави вътре, затова излезе навън, за да звънне. Сега, когато бе решил, вътре не трябваше да се пипа нищо. Звънна в отдела, остави кратко съобщение на телефонния секретар на Моене, извика своите момчета и помоли да изпратят криминалисти. Думите му не предизвикаха ентусиазъм в другия край на връзката, но оттам обещаха да дойдат. Самият той, замислил се дълбоко, реши да се поразходи около къщата. С облекчение усети, че може най-сетне да потисне тягостните мисли за смъртта на Хамерсенг и да се съсредоточи върху нещо друго. Опита се да развие заключенията си и да се върне към тоалетната, където следите бяха явно повече, отколкото в хижата, защото дамската превръзка, тоалетната хартия със сърчица и жълтата преса — всичко това сочеше определено присъствието на жена. На една или на няколко. А може би просто група момичета бе излязла от града през почивните дни, след което не бе имала кой знае колко време за разтребване? Едва ли. Не биха взели вестници със себе си. Или два броя списания. Той благодари мислено на тоалетната — този ненадминат източник на сведения и следи. На тоалетната и на кофата за боклук.

Ама, разбира се!

Отправи се зад плевника, където високата трева и копривата лежаха оплетени по земята. Прекрачи ги и се приближи до белите чували — обезцветили се пакети от мляко, пластмасови флакони от течности за миене на съдове, шампоани и душ гелове. Две найлонови торби от супермаркети „Киви“. Изгаряше от нетърпение — така му се искаше да развърже някой от тях и до се порови в съдържанието му, но се сдържа. Без да отваря чувалите, той зърна срока на годност върху едно от пликчетата за мляко: 07… Следваше или „о“, или нула. Криминалистите щяха да разберат. Пъхнал ръце в джобовете си, той напипа в единия от тях отвертката на Бярне Бауге, която бе обещал да остави на печката. Върнал се в хижата, влезе вътре, като се стараеше да стъпва върху следите си, защото всичко наоколо бе вече задача за криминалистите. Въпреки това успя да преобърне свещта, стояща на пода до вратата. Навел се, за да я вдигне, той забеляза, че остатъкът от свещта е изпаднал от поставката за яйца и че хартийката, в която свещта бе увита, е паднала на пода. Хартийката сякаш му беше позната, тоест не самото листче, а как изглеждаше — някъде бе виждал цифри, изписани по този начин. Това бе касова бележка от „Киви“. Докато живееше сам, Валман често бе купувал продукти от „Киви“ по пътя от работа за вкъщи. Вдигайки касовата бележка, Валман видя, че е с дата 10/12, тоест от миналата есен, преди около шест месеца. Хартиени салфетки, ябълки „Грийн Смит“^[1], топено сирене, нарязан хляб, рибни пръчици, пица „Грандиоса“, миещ препарат, бисквити, обезмаслено мляко, нес кафе, яйца, шоколад „Клевер“, шоколадова зърнена закуска, десертче „Марс“… Стиснал в ръка малкото парче хартия, Валман зачете списъка от съвсем обичайни продукти, сякаш се опитваше да разшифрова тайнствено послание. Стигнал до края, той трепна. Долу черно на бяло бе отпечатано: „Благодарим за покупката, заповядайте пак! С уважение: Киви на шосето“.

В Хамар и околностите му имаше няколко супермаркета „Киви“ и „Киви на шосето“ бе един от тях. Самият той никога не бе влизал в този магазин. Местоположението му обаче му бе добре известно — намираше се само на триста метра от вила „Скугли“.