Метаданни
Данни
- Серия
- Инспектор Валман (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Nattefrost, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от норвежки
- Василена Старирадева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Кнут Фалдбакен
Заглавие: Нощен мраз
Преводач: Василена Старирадева
Издание: първо
Издател: „Светлана Янчева — Изида“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: норвежка
Печатница: „Инвестпрес“ АД
Редактор: Мариян Петров
ISBN: 978-619-7040-06-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3588
История
- — Добавяне
24
Обичайните заподозрени…
Анита Хег отвърна погледа си от гледката през прозореца, където блестящото майско слънце оцветяваше небето в бяло и превръщаше Мьоса в яркосиньо огледало, и отново се взря в празния плот на бюрото си. Точно сега й се искаше пред нея да лежат множество доклади, бележки, архивни папки и снимки — нещо, което да я убеди, че ако прегледа толкова много материали, ще се натъкне на сведения, изясняващи случая Хамерсенг. На бюрото й обаче не се задържаха книжа, защото се стараеше да свършва по-бързо с документите. Особено усърдна бе през последните дни. Прегледа отново доклада за претърсването на вила „Скугли“, но в резултат успя само да изпише върху самотен лист хартия четири-пет сиротни редчета, които приличаха на следи на врабчета по снега.
Следи от обувки.
Отпечатъци от пръсти по пушката (само негови), по инвалидната количка (само нейни).
Социалният работник (установяване на неговата/нейната самоличност).
Телефонните разговори.
Врагове.
Поразсъждава доста дълго над последната точка. Какви врагове биха могли да имат съпрузите Хамерсенг? Двама старци, които съгласно общите отзиви, са били обичани еднакво и още повече — са били почитани (когато в разговор за Хамерсенг се употребяваше тази старомодна дума, тя веднага се изпълваше със смисъл) и около които се бе въртял навремето си градският културен и обществен живот? Тогава взе химикалката и написа отдолу това печално определение: Обичайните заподозрени…
Не й хрумна веднага за филма, който наскоро бяха гледали с Юнфин (и спомените за тази съвсем обикновена вечер изпълниха душата й с умиротворение, защото през онази вечер напрежението между тях още не бе нараснало, претенциите не бяха изказани, а времето на самотните размисли още не бе настъпило). „Обичайните заподозрени“ — бе запомнила тези думи, защото учудващо точно отразяваха принципите на работата на следователя. Те не разгадаваха велики загадки. Повечето убийства бяха ясни от самото начало. По принцип първото впечатление бе определящо, а предполагаемата версия се оказваше вярна. Безжалостно обширната статистика показваше, че предумишлените убийства се извършваха от членове на семейството. Твоите най-зли врагове бяха твоите роднини… Лидия и Георг Хамерсенг бяха умрели, а най-близките им роднини — синът им Клаус и дъщеря им Ханне — бяха изчезнали. Безследно изчезнали. Дори неуморимият Кронберг бе изгубил следите им. Той ги уверяваше, че няма да се предаде в никакъв случай, но засега всичките следи на брата и сестрата се губеха. Може би си заслужаваше именно тук да се понапрегнат, защото бе малко вероятно това чудовищно престъпление да бе дело на чужди ръце? Не бяха открити следи от взлом в къщата, а също така бе ясно, че никой не бе ровил в търсене на ценни неща. А дори и да се допуснеше възможността за убийство с цел ограбване, то защо грабителите бяха убили само единия от съпрузите, оставяйки другия жив?
Тя вдигна глава и й се прииска слънцето да проникне във всяка клетчица на тялото й. Нима можеше да седи сега вътре и да мисли за ужасното убийство, когато навън времето бе такова? Съсредоточила се насила, тя се върна към действителността. Към обичайните заподозрени.
В известна степен си представяше за какво бяха избухвали скандалите в семейство Хамерсенг. Добре си спомняше историята, която Юнфин й беше разказал преди почти седмица и която отначало бе сметнала за незначителна. Историята за сблъсъка на Клаус Хамерсенг с баща му пред хора, в читалнята на университетската библиотека. Скандалът за избор на професия бе едно, а съобщението, че Клаус е педал, за което Юнфин й бе разказал през онази нощ, изпил преди това половин бутилка водка, наистина я бе потресло. Тя нямаше нищо против гейовете, но разказът на Юнфин, нейния верен възлюбен, я бе накарал да се замисли по какъв начин го бе научил самият той! Оттогава тя повече не бе засягала тази тема. С цялото си поведение той сякаш молеше да не му се напомня за онази объркана нощ. Сякаш според него опиянението му и дрънкането му бяха сами по себе си достатъчно обяснение. Възможно бе да е и така. Може би тя трябваше да потисне недоволството си и да се примири с това, че може да не знае нещо за живота на своя любим. А може би и не трябваше да знае? След онази нощ отношенията между тях сякаш се бяха подобрили. Стана й по-лесно да общува с него. Всеки ден той се прибираше първи и приготвяше вечерята, като дори проявяваше известна изобретателност (салата от рукола с мариновани скариди, о, Господи!). Въпреки това недоизказаното не й даваше покой на подсъзнателно ниво, бе се закачило за нея като репей — защо именно той и никой друг бе оплюл пред съучениците им сексуалните предпочитания на Клаус Хамерсенг? И имаше ли в това поне частица истина? Клюките за „обратност“ се появяваха лесно и се разпространяваха благодатно сред младежта. А ако бе истина?…
Не. Реши, че няма да се хване на тази въдица и няма да преувеличава, да драматизира. Да прави от мухата… каквото и да бе там? Слон? И защо той не казваше нищо повече по въпроса?
Освен това възникваха и практически затруднения относно това дали тя можеше да използва разказаното от него в разследването, така че да не хвърли сянка върху него или, дори по-лошо, да се лиши от доверието му?
Там, зад прозореца блестеше водната шир. Искаше й се да облече анцуга си, да изтича навън и да потича по равните пешеходни пътеки по брега, след което — към Йеснес, а после — през Боровата планина — към вкъщи… Нали обаче именно там бе къщата на Хамерсенг. Там се бе притаила и я чакаше работата й — в края на гората, на прекрасния склон се намираше мирното островче, недокоснатата от разгърналото се през последните години строителство къща, в която се бе случило ужасното. И колкото повече подробности бяха разкривани около тези две смърти, толкова по-жестоко и необяснимо изглеждаше това чудовищно престъпление. Трябваше да се съсредоточи върху работата си, да размърда всичко от мястото му. С тези няколко жалки редчета на хартиения лист нямаше с какво да се похвали в края на работния ден.
Втората мисъл, изказана от него през онази вечер, бе, че Клаус е извънбрачно дете на Лидия, което Георг, оженил се за нея, е започнал да представя за свое. Отначало бе решила, че това са излишни измислици, но сега бе променила мнението си. Тази мисъл пораждаше цяла поредица от въпроси, на които можеше и трябваше да се отговори. Защо съпрузите го бяха държали в тайна? Защо честният Георг Хамерсенг не бе осиновил открито момчето, правейки го свой законен син? Неустановеното бащинство е можело да се превърне в торпедо, прикрепено към кораба на съпружеството им. Кога се бе взривило то?
Написа още един ред: „Кръщелното свидетелство за раждането на Клаус“. И тогава осъзна колко малко бяха направили, докато разследваха случая. Дори не й се вярваше, че бяха разширили кръга на заподозрените съвсем наскоро. Очевидността на версията за нещастен случай и самоубийство ги беше заслепила. Дори и въпреки факта, че двете смърти бяха последвали в обратен ред. Трулсен оправдаваше бездействието им с това, че трябвало да изчакат официалното заключение на патологоанатомите. Всичко останало можело да предизвика само неловки измислици (което и така се бе случило, и вредата бе очевидна). Зад действията на Трулсен стоеше Моене, която искаше на всяка цена да се избегнат разгласяването и скандалът. Сега обаче абсцесът се бе пукнал и цялата гадост бе изтекла навън. Освен това скоро от Канарските острови щеше да се върне братът на Георг Хамерсенг, за да, както се казваше, окаже помощ на полицията в разследването. Какво пък, щяха да видят с какво можеше да им помогне.