Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (12)

11

Замръзналата ледена коричка върху локвите се пукаше под колелата на велосипеда — достатъчно добре познат му звук от предишния му живот, в който бе минавал често по този път през светлите и студени вечери, каквито имаше само през ранната пролет. Звук, от който по гърба му бе пробягвал щастлив трепет и който сега му звучеше като скърцане, разкъсващо тази странна априлска тишина, която се появяваше, когато вечерното слънце ставаше толкова реално, че сякаш звуците и движенията се разтваряха в него.

За двадесет години бяха настъпил много промени. От двете страни на дългата и права улица „Борова“ се бяха появили къщички, които сякаш бяха изникнали направо от плодородната земя. Редици боядисани с ярки бои гаражи, приличащи на бруствери; разноцветни къщи и бели врати. Въпреки забраната да се палят сухите клони, ту тук, ту там се издигаше дим от влажните купчини останал след зимата боклук, отлитайки на колелца към светлото небе, а в градинките потропваха на място размити фигури. Тази миризма на радост и надежда, този аромат на пролет, победила зимната смърт, който сега предизвикваше само безпокойството му, дразнеше носа му.

Изминал още двестатина метра, той зави надясно, към гората. Старото отклонение, представлявало преди само пътечка, сега бе станало широк асфалтиран път. Оставаха още само петдесет метра по хълмистата обрасла пустош и той вече бе до вилата, която стоеше на предишното си място, скрита, настрана, въпреки че от двете й страни гората ставаше по-рядка и имащите право на строеж се бяха доближили доста. Отзад се извисяваше Боровата планина — стръмен, обрасъл с гора хълм, където жителите се разхождаха през цялата година. Трудно можеше да познае сега и любимото си място от детските си игри, защото там се бяха появили осветени следи от ски и пътечки, отъпкани от вездесъщите туристи.

Той слезе от велосипеда и го подпря на оградата. Не трябваше да идва тук. Беше й казал, че просто ще покара малко. Полуистината бе наполовина лъжа. Не можеше въобще да се успокои след разказа й. Гласът на разума му му казваше, че идването му тук няма да изясни нищо. Дори обратното — дори само видът на къщата и градината предизвикваше вълнение у него. Ако го забележеха, то щяха да ги мъмрят — и него, и Анита. Въпреки това той се отправи бързо и уверено към вилата, крачейки по павираната с каменни плочи пътечка и чувствайки се така, сякаш се бе върнал вкъщи. Не се приближи до главния вход, а навел се, сви зад ъгъла към вратата за приземния етаж, мокрото помещение и мазето, в което бе старата пералня, малката работилница и стаята на Клаус, докато бе ученик. Понякога той бе канил там приятелите си, когато купонът трябваше да продължи. Там той свиреше на цигулка, без да пречи на никого. Промъкнали се там, те можеха дори да си сипят малко гроздова шира от бутилката на татко Хамерсенг, скрита в пералнята зад кацата за изваряване на бельото. Насам-натам, през ниската задна врата с цинкова обшивка, като крадци.

Неговото безшумно придвижване му се струваше много смешно, защото като истински командос се придвижваше покрай стената, сякаш се страхуваше да не го забележат (а може би наистина се боеше!). Сякаш бе получил подробни указания накъде да се движи и какво да предприеме по-нататък (на практика той нямаше никаква представа за това!). Под влиянието на обстановката неговите обичайни сдържаност и разсъдливост бяха изчезнали. Отново бе момчето, което проникваше в чуждата градина за ябълки, предчувствайки, че ще го хванат и накажат, но нямащо сили да се спре. Опипа горната страна на касата на обкованата с цинк врата, където винаги бе имало резервен ключ. И сега бе на обичайното си място. Както му се бе сторило и тогава, когато бе идвал тук в петък вечерта, в дома на Хамерсенг не се бе променило нищо. С изключение на стопаните, които бяха застигнати от внезапна трагична смърт.

Отключвайки вратата, той се промуши вътре, свали обувките си и включи светлината (помнеше прекрасно къде се намира ключът). Единствено тук, в пруста, прозорецът гледаше към гората, поради което едва ли някой щеше да забележи светлината. Той се прокрадна по коридора на мазето (и защо се прокрадваше? До най-близките съседи имаше сто метра!), вдъхвайки познатите миризми (обонянието се притъпяваше последно, а нали за последен път бе идвал тук преди повече от двадесет и пет години), и спря пред вратата на голямата стая. Тя бе открехната и това го разтревожи за миг, защото светлината можеше да се види и през прозорците на стаята. Напразно обаче се притесняваше, защото в дома на Хамерсенг все пак се бе променило нещо. Прозорците, гледащи на юг, сега бяха покрити с капаци, а старата стая на Клаус — преградена. Очевидно бе, че сега тези помещения бяха използвани за склад. Тук вече нищо не напомняше за човешко жилище и това го ужаси. Спомни си щастливите дни, момчешкото приятелство, минутите на откровеност, толкова неловки за момчетата и поради това оставящи незабравими спомени. Изведнъж му стана много тъжно за всичко, което бе изгубено, и за обещанията на младостта, които бе дала тя и не бе изпълнила…

След това, събрал сили, той се отърси от излишната чувствителност и отново се превърна в следовател. Отдясно имаше сандъци и кутии, върху които се виждаха отметки, и Валман разбра, че това бе работа на полицаите. Ясно бе, че някои от сандъците бяха премествани, отваряни, а след това поставяни обратно (много ли неща бяха изчезнали? И какво именно?). Две чекмеджета от големия книжен шкаф бяха извадени. Хвърлил им бърз поглед, той стигна до извода, че са изчезнали повечето папки, а в останалите лежаха купчинки книжа — вестникарски изрезки с изпомачкани краища, писма, дебели пликове, превързани с ластик… За да се прегледа всичко това, щяха да трябват дни, ако не и седмици. Помещението вляво от преградата бе пригодено за барака за дърва, миришещо на смола и стърготини. Огледа акуратните купчини — старият Георг обичаше реда във всичко — отделно дърва за подпалки, отделно трески за разпалване и дъски. Някои от дъските бяха изгладени и покрити с лак. Той се възмути — а ако това бяха останки от разглобените мебели от стаята на Клаус? Или просто бе счупен стол? А може би бяха стари рафтове? Хамерсенг бяха доста непретенциозни и задължително поправяха старите вещи или им намираха друго приложение. Взел в ръце две дъски, той започна да ги разглежда — тънки и леки, сухи и гладки — не, не приличаха на обикновени дъски. Това бе обработено дърво, помисли си той, а след това погледът му попадна върху буквите, останки от надпис върху единия край на едната дъска. Наполовина изтрити причудливи букви, жълти на тъмен фон: „… EILER“. Началото бе изтрито. „… EILER“. Що за дума беше това и какво означаваше? Име? Наименование? Загадка. Не и за него.

Той помнеше този надпис, помнеше буквите, помнеше къде ги бе виждал преди. Дори помнеше тъмният оттенък на блестящия махагонов панел, в който се отразяваха клавишите. Пианото на Лидия Хамерсенг и името на компанията производител, акуратно изписано с жълти букви. „SEILER“.

И в главата му все още звучеше гласът на Лидия Хамерсенг, която му предлагаше да докосне клавиш, просто да го докосне: „Виждам, Юнфин, че гледаш пианото. Бих могла да ти давам уроци, ако поговориш с родителите си. Сигурна съм, че имаш слух“.

Смутен, той бе отказал неохотно, защото именно това искаше — да свири на пиано, би искал това, ако живееше друг, идеален живот. В картината на тогавашния му нерадостен живот, който той, петнадесетгодишен, делеше с озлобения си баща в безликия двустаен апартамент в района „Мелумслок“, пианото не се вписваше по никакъв начин.

Тук обаче, във вила „Скугли“, която сякаш бе винаги обляна от слънчевата светлина, той бе седнал на столчето пред пианото до фру Лидия и тя, обяснила му какво е гама, го бе помолила да я изсвири. „Имаш чудесни данни — бе казала тя, — и би трябвало да използваш тази възможност, поне да опиташ. Виж, съвсем не е трудно, трябва само да го искаш…“ Ароматът, който излъчваше тя, бе непривичен и толкова приятен. Дългите й тънки пръсти сякаш прелитаха от клавиш на клавиш и само на един от тях имаше дебела халка от светъл, блестящ метал. („Бяло злато — бе му обяснил Клаус. — Това е венчална халка. Това злато е по-хубаво от обикновеното.“ Харесваше му да разказва нещо хубаво за майка си.) Звуците на пианото бяха придавали особен характер на живота в тази къща, който съвсем не приличаше на неговия. Музиката, лееща се от пианото, се бе превръщала в пролет, в слънчеви отблясъци, в облаци или в буря…

„Шопен — бе казала тя, спряла да свири, сякаш споменаваше името на стар приятел, отбиващ се често у тях. — Шопен е много подходящ за вас, младежите.“ А след това бе добавила: „Радвам се, че сте приятели с Клаус“. Бе стиснала ръката му, отпусната на табуретката между тях — той я бе отпуснал там, защото не знаеше къде да я дене. Седяха толкова близко, че пръстите му докосваха финия плат на роклята й. „Трябват му приятели, които имат други интереси, различни от неговите, защото толкова е завладян от музиката, че понякога дори се страхувам от това. Много ми се иска да расте като обикновено дете.“

Обикновено дете. Сякаш ученическите години бяха репетиция, мрачен изпитателен срок, който приятелят му Клаус трябваше да изтърпи и през който той да бъде нормален, за да прекрачи след това в светлото, лесно и изпълнено със звуци съществуване, до което Валман никога нямаше да има достъп.

В отговор бе само кимнал. Малко преди това, седнал в мазето, в стаята на Клаус, бе слушал как последният свири на цигулка. Бе развълнуван, почти потресен. Не само от музиката обаче. А от нещо, за което не можеше да й каже.

А след това бяха чули стъпките на Клаус по стълбите. Фру Хамерсенг го бе потупала по ръката. „Помисли над предложението ми. Поговори с родителите си“ — бе казала красивата майка на Клаус, ставайки и усмихвайки се на сина си. Сякаш бе разтворила пред него вратата към един чуден свят и веднага я бе затворила: „Поговори с родителите си…“ Баща му, който от сутрин до късна вечер бе превозвал мебели, бе имал свои представи за тежките пиана и съвсем други мисли относно това как синът му трябваше да прекарва свободното си време. А собствената му майка ги бе зарязала толкова отдавна, че дори бе забравил да мисли за нея.