Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (43)

42

След посещението на Трулсен Анита Хег се чувстваше отвратително. Тя се принуди трудно да се съсредоточи върху съобщението му, че сега, когато най-сетне бе пристигнал братът на загиналия, трябвало още утре, в негово присъствие да прегледат всичките документи, които се пазеха при адвокатите Финк и Норденхаген — ипотека, завещание, ценни книжа и други — и да приключат случая. Случаят, който още от самото начало му бил ясен — самоубийство, а след това — нещастен случай. Всичките други обяснения били чиста проба спекулации. Мистификация. Замъгляване на ясните и неопровержими факти, разкрити в хода на следствието, които „отделни служители от полицията“ с огромна загуба на време и ресурси се опитвали да използват, за да прокарат версиите си. Нима не била съгласна с това?

Трулсен стоеше пред нея; сякаш се канеше да поиска уверение за безусловна вярност; отказ от проява на какъвто и да е интерес към упоритото твърдение на същия този Юнфин Валман, че не са забелязани много следи; и да не се разследват отделни нишки и необмислени отделни версии.

Анита си спомни пристъпите на ярост на Клаус Хамерсенг на монитора на своя лаптоп. Явната му омраза към баща му. Явният му интерес към хода на следствието. Нима той не можеше да обогати следствието с признанията си? Само да й позволяха да го проследи. С други думи казано, ако ръководството бе заинтересувано да се задават въпроси, а не да се потулва случаят. Стига да можеше да каже на Трулсен, че бе започнала собствено разследване, използвайки интернет! Нали по принцип бе възможно да се проследи пишещият в чата, но за това бяха необходими специални знания и разрешение от Инспекцията по информацията. А ако се тръгнеше по този път, то тогава нямаше смисъл да се кълнат в свещения принцип за неприкосновеността на личния живот.

Що се отнасяше до Трулсен, то той се интересуваше от съвсем друго нещо.

— Още не са погребани! — възкликна той с неподправено негодувание. — Съпружеска двойка от такова ниво, а ето, че измина седмица и още не могат да получат полагащото им се християнско погребение — сега пък намесваше религията в подкрепа на версията си.

— Спомена завещанието — опита се да го върне към конкретните проблеми Анита, а това не бе лесно. — Има ли го, или го няма, трябва все пак да се опитаме да намерим наследниците.

— Имаш предвид децата ли? Децата на Хамерсенг? Нима приятелчето ти Валман не превиши пълномощията си, за да ги търси? И нима тези му опити не се провалиха и не ни отведоха до задънена улица? Безсмислено изразходване на ресурси. Нима не е време да си признаем, че този път е вече извървян, по дяволите?!

Трулсен ругаеше рядко. Този израз бе твърде силен за него. Направи явно усилие, за да се успокои.

— Аз, всъщност, дойдох тук — продължи той с вече по-спокоен тон, — за да те попитам дали ще можеш да бъдеш в адвокатската кантора утре, в десет сутринта и да присъстваш при отварянето на завещанието или на някакви други документи? Ще прегледаме тези дяволски книжа, ще предадем всичко на брат му и веднъж и завинаги ще теглим чертата на този проклет случай!

— Днес съм дежурна до късно — отговори Анита. — Ще дойда утре на работа не по-рано от дванадесет.

— Освободи се! — каза с раздразнение Трулсен. — Върви си сега вкъщи. Аз ще намеря кой да те замести. Всичко ще е наред. Искам там да бъдеш именно ти, а не Рюстен. И на него не му вярвам кой знае колко. На тези момчета просто им харесва да създават проблеми! — поклати недоверчиво глава той.

Трулсен предпочиташе правите линии. Притежаваше чисто бюрократично пристрастие към ясни определения и ясни понятия. „Би трябвало да работи като картограф — помисли си Анита. — Да разглежда всичко от една и съща перспектива, да спазва определена дистанция и да свежда всичките неравности и тъмни петна до криви линии и щрихи върху хартия. Разстояние. Мащаб. Тънки линии…“

Въобще не я радваше перспективата да е доверено лице на Трулсен.

Юнфин бе казал, че се прибира вкъщи, когато бе надникнал мимоходом в кабинета й. Когато обаче тя се прибра вкъщи, колата му я нямаше в гаража, а и следи от пребиваването му в къщата също нямаше. Това, като цяло, не бе зле. В коридора бе промърморил така, че само тя да го чуе, че бил „намерил“ Ханне Хамерсенг и тази новина я жилеше като пчела, докато се опитваше да изобразява одобрителни физиономии в отговор на тирадата на Трулсен.

И така, той бе „намерил“ Ханне.

А нали тя бе „намерила“ Клаус.

Или поне бе на път да го направи. И ако сега тя осигуреше децата на Хамерсенг, то наистина щеше да се появи шанс да бъде разрешен този нещастен случай. Или във всеки случай да се приближат до разрешаването на загадката.

Анита седна веднага пред лаптопа си и призова Клаус Хамерсенг, набирайки паролата „Шопен“. Стига само да бе там и да откликнеше на повикването й, където и да се намираше на практика…

Изминаха няколко минути. Не се случваше нищо. От вълнение тя потропваше с пръсти по бюрото. Умираше от нетърпение и напрегнатост и скоро повтори повикването си:

„Шопен, обади се. Много е важно!“

Вече съвсем бе загубила надеждата, че на монитора ще се появи нещо. Изведнъж усети, че е гладна, и си спомни, че не е яла нищо след обяда. Стана и отиде до кухнята. Хладилникът бе празен.

Така си и знаеше! Дявол да го вземе!

Намаза си топено сирене с шунка върху сухар и се върна при компютъра. Там продължаваше да няма нищо.

Анита отиде отново до кухнята. Хапна още сухар, пийна чай с малиново сладко (бяха си обещали да наберат през есента горски плодове и да си направят свое сладко — това обещание се бе оказало като ехо от друга планета).

Изведнъж й хрумна да звънне на Юнфин по мобилния, но неговият даваше заето.

Върна се при лаптопа си. Той беше влязъл в мрежата! Най-сетне!

„Направо да се побъркаш! Какво е толкова спешно?“ — Анита позна саркастичния му тон.

„Мисля, че ще ти е интересно да научиш, че намерихме Ханне.“

„Намерили сте Ханне?“

„Твоята сестра Ханне Хамерсенг. Дълго я търсихме. Както и тебе… — реши да блъфира тя: — Сега ще отидем за нея. Помислих си, че трябва да го знаеш. Мисля си, че тя има какво да ни разкаже. А може и ти да поискаш да се изкажеш? За нещо от миналото, ако не възразяваш.“

„Добре си го измислил, Юнфин. Самият ти би могъл да разкажеш нещо за миналото.“

„Не е необходимо да ме баламосваш.“

Тя усети колко болезнено удрят намеците му. Усещаше, че губи почва под краката си, когато ставаше дума за приятелството им в миналото.

„Ти какво, искаш сестра ти да поеме удара върху себе си ли?“

„Не можете да я принудите.“

Какво беше това — заплаха или паника?

„Не можеш дори да си представиш, Клаус, какво можем ние в полицията.“

Тишина.

„Съвсем не става дума да се изявяваш пред всички. Просто ще дадеш показания пред полицията в удобна за тебе форма.“

„А може ли по телефона? Или по електронната поща?“

„Трябва ни документално потвърждение, че това наистина си ти.“

Бе започнал да се предава. Вече обмисляше предложението й.

„Трябва да си помисля.“

„Няма време за мислене, Клаус. Нали за случая отговарят други, а не аз. А те вече чакат отдавна. Искат да имат резултати.“

Отново тишина. Анита седеше, стискайки в ръка недоизядения сухар. Не се решаваше да го поднесе към устата си. Чувстваше се като ловец на пусия — най-малкият звук можеше да изплаши дивеча.

„Тогава искам да се срещна с тебе. И само с тебе.“

Той бе капитулирал! Тя бе победила!

„Добре. Съгласен съм.“

„Тази вечер.“

„Колкото по-скоро, толкова по-добре.“

„Както вече ти казах, ще се срещна само с тебе. В името на старото приятелство. Ха, ха.“

„Добре, Клаус. Къде искаш да се срещнем?“

Тя прекрасно разбираше, че нарушава всичките правила и обичаи на полицията. Опитният следовател никога нямаше да тръгне сам да се среща с лице, обявено за издирване или с важен свидетел по дело за убийство. От друга страна обаче опитният следовател нямаше и да търси свидетели в чата. Тя обаче бе стигнала вече твърде далече, че й бе време да се замисли как да се измъкне от тази каша без странична помощ.

„На място, на което няма да ни попречат. Имам предвид колегите ти, Юнфин. Не мисля, че мога да им вярвам. Както и на тебе.“

„Решавай ти.“

„Да се срещнем при хижата.“

При хижата. През съзнанието й прелитаха бясно мисли. Тя веднага се сети за коя хижа ставаше дума, но и понятие си нямаше къде се намираше тя! По принцип се ориентираше слабо в онзи безлюден масив около Танген, но не искаше да се издаде. Нали не можеше ръководителя на разследването Валман да не знае пътят до местопроизшествието, което разследваше?

„Чудесно. В колко?“

„Колкото се може по-скоро.“

„Добре. Ще бъда там… до час.“

„Побързай.“

„И защо се разбърза така изведнъж?“

„Просто ми е интересно да се срещна с тебе, Юнфин. След толкова години. Мисля си, че има за какво да си поговорим.“

„Ще се радвам“ — отговори тя малко по-уверено, отколкото се чувстваше.

Всичко на монитора замря.

 

 

Сега трябваше да се бърза. Анита отвори „Жълтите страници“: Ферма „Брагенес“… Помнеше наименованието на мястото, въпреки че по известни причини се бе старала да страни от всякакви сведения, отнасящи се за разследването на случая около Танген.

Анита набра номера. Дълго време никой не вдигаше. Когато се готвеше да остави слушалката, се обади женски глас:

— Ало?

— Ало! Ферма „Брагенес“ ли е?

— Да. Кой се обажда? — прозвучаха подозрителни нотки в гласа.

— От полицията съм. С кого разговарям?

— От полицията ли? А… аз съм Гудрун Бауге. Мъжът ми и аз сме управители във фермата.

— Бауге ли? Значи вие сте говорили с моя колега?

— Да, тук идваше един полицай — гласът й бе много тих и леко трепереше, сякаш тя се опитваше да се вземе в ръце, за да говори свързано.

— Зле ли ви е, фру Бауге? Случило ли се е нещо?

— Не, не. Просто днес имахме много работа, пролетната сеитба още не е приключила, поради което се уморявам…

— Естествено. Разбирам — Анита разбираше, че трябваше да прояви по-голямо съчувствие, но, първо, не разбираше нищо от фермерство, и, второ, трябваше да се бърза. — Чуйте ме, фру Бауге. Трябва ми помощта ви за една работа…