Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (23)

22

Анита Хег не бе живяла в саксия. Тя бе жизнерадостна, съвременна жена без предразсъдъци и много се гордееше с това. Бе имала няколко любовника, но само с един от тях бе живяла. Той бе преподавал във Висшето училище по кинематография в Лилехамер^[1], а тя бе карала там полицейската си практика преди година и половина. Казваше се Ханс Блум, бе привлекателен, открит, деен и стилен, като съвсем не приличаше на съкурсниците й от Полицейската академия, какво оставаше за момчетата от Гюлдбрандсдал, които работеха заедно с нея в полицейския участък в Лилехамер. Животът й с Ханс Блум бе приличал на пътешествие в чужда, но удивителна страна, в неизвестността, където постоянно откриваш нещо ново и увлекателно, рискувайки да се загубиш и да натвориш малки или големи глупости.

Една от тези глупости бе това, че не бе забелязвала промените в настроението му и не бе отчела последствията от тях за съвместния им живот. Бе поемала твърде много върху себе си, предполагайки, че е естествено такъв енергичен и деен човек да бъде от време на време изтощен и да трябва да се презареди. Такива моменти бяха настъпвали често. Дори твърде често. До запознанството си с Ханс Блум не бе срещала често неуравновесени личности. До запознанството си с Ханс Блум не бе и подозирала, че нежен и предан любовник може с едно махване на ръката да се превърне в язвителен и ехиден досадник и дори в нещо още по-лошо — в коварен измамник. Търпението й се бе изчерпало, когато го бе заварила само на два квартала от квартирата им на улица „Л’Оранж“, в колата (в нейния червен „Голф“, който той вечно й искаше, защото собственото му древно порше бе постоянно на ремонт) заедно с малка курвичка-студентка от курса, на който той преподаваше. Същата вечер тя се бе преместила при приятелка. След два месеца тя бе станала на тридесет и се бе напила много с приятелките си, като дори не й бе хрумнало, че в живота й се е освободило място за друг мъж. Сякаш бе преминала през пречистване. Скоро след това бе назначена на работа в Хамар и там бе срещнала Юнфин Валман.

Отначало бе решила, че е малко стар за нея, твърде уравновесен и доста мълчалив. И въпреки това… Бе забелязала как неспокойният му, винаги малко въпросителен поглед се спира върху нея. Все по-често и по-често. Малко по малко бяха започнали да й харесват отзивчивостта му и замислеността му, грижата му за сътрудниците и дори за арестуваните, разсъдливостта му и проницателността му, когато разследваше най-заплетените случаи. Постепенно бе оценила точността му; усещането му за това, че си знаеше мястото и неговите уверени, добре обмислени действия и мисли. И покрай всичко това бе хубав сам по себе си, въпреки възрастта си.

Сега бе много объркана: А ако Юнфин имаше своята тъмна страна? Отново ли щеше да й се наложи да преживее същото? Да види как скъпият й човек, нейната опора, се превръща изведнъж в непредсказуемо чудовище? Беше изплашена, но разбираше, че не можеше да става и дума да се устройват сцени, да се ругае, да се вика, да се чупят съдове и да се хвърлят книги. Този път тя щеше да се бори. Първо обаче трябваше да разбере за какво се бори.

— Този Клаус — харесваше ли го? Обичаше ли го? И раздялата ви толкова ли тежка беше, че и досега не можеш да говориш за това?

Каза го на глас, просто се бе изтръгнало от нея, използвайки обиколни пътища. Очакваше възражения или уклончив отговор, които толкова често се появяваха в разговорите им, но той просто седеше мълчешком, вкаменен, сякаш точно пред него бе ударила мълния. Тя чуваше собственото си учестено дишане. Напрягаше се, готова да отблъсне всяко едно нападение. С крайчеца на окото си забеляза как ръката му се протегна към нея, сякаш седяха в тъмен киносалон и му се бе приискало да я хване за ръката. Тя я отблъсна. Въобще не й трябваха докосвания. Трябваха й обяснение, искреност, проблясък на разум в мъглата на недоизказаното, намеците и взаимните подозрения, помрачаващи напоследък живота им и рушащи отношенията им. И само след миг съжали за стореното, защото съвсем не й се искаше да го отблъсква.

— Разбирам, че ти е трудно, Юнфин…

Твърде късно. Сякаш близостта й му бе непоносима. Той скочи на крака, направи няколко безцелни крачки из стаята, след което се срути във фотьойла, отпускайки глава върху ръката си. Сякаш бе театър, тъжно си помисли тя. „Хайде, кажи ми истината, аз ще я понеса, но мълчанието ти е непоносимо!“

След това той сякаш също съжали и понечи да премахне възникналото отчуждение помежду им. Стана, с два скока се озова до нея, седна на дивана, притисна се към нея и преди тя да успее да осъзнае какво се случваше, вече я бе прегърнал. Притискаше я силно, почти отчаяно, сякаш обятията му можеха да кажат всичко недоизказано. Тя обаче не се смили, а безразсъдната сила на прегръдките му я уплаши. Ръцете му се заеха да бродят по тялото й, той се завря във врата й и мърмореше, че се опитвал, опитвал се… Тя така и не разбра какво именно. Ако се опитваше да направи нещо, то бе да прави любов с нея направо тук, на дивана. Бе непоносимо. При такава ситуация той просто нямаше право да изисква близост и това трябваше да му е ясно! Това си бе насилие според всичките правила!

— Юнфин, недей… Така няма да стане… Не трябва така, моля те, Юнфин — зашепна тя, освобождавайки се от прегръдките му. — Юнфин… моля те!…

След това тя най-накрая скочи и се скри в спалнята.

Когато той отвори вратата на спалнята, тя не знаеше колко време бе минало, но така и не бе заспала. Той дишаше тежко и се чуваше как се мъчи, как се съблича в тъмното, стараейки се да не я събуди. Тя усети миризма на алкохол. Именно от това се бе страхувала постоянно. Знаеше какво бе преживял след смъртта на жена си. Бе й разказвал за това, защото можеше да говори за него…

След това се просна толкова тежко на кревата до нея, че тя подскочи.

— Ох, ти не спиш — промърмори той в тъмното.

Тя не отговори.

— Пийнах малко — издиша той. — Трябваше ми. Извинявай…

— Няма за какво да се извиняваш, Юнфин.

Изпъната и неподвижна, тя лежеше до него. Искаше й се той да замълчи, да я остави намира, но едновременно с това мълчанието я плашеше. Тя чу как дишането му се промени, стана неравномерно, сякаш се опитваше да потисне нещо в себе си, въпреки че почти не помръдваше.

— Има за какво, Анита — прошепна най-накрая той. — Имам за много да се извинявам… — думите му звучаха измъчено и тежко и тя не разбираше дали това бе от чувствата му или пък бе от въздействието на алкохола. — Виновен съм за много неща… За много… — а след това се чу хриптене, което тя не разбра, но след това й стана ясно, че той лежеше до нея и плачеше.

— Ама, Юнфин… — прошепна тя. Не можеше да принуди себе си да го докосне, страхувайки се от нови прегръдки, от още едно попълзновение. Плачът му обаче не спираше и тя попита: — Какво е станало?

Той продължаваше да подсмърква като малко дете. За възрастен мъж това бе плашещо и дори болезнено. А след това изведнъж заговори:

— Казах на момчетата, че той е педал. Казах го!… — заврял лице във възглавницата, той застена. — За Клаус, нали бе… Аз просто на шега. Според мене, дори не смятах така. Не сериозно… Когато обаче той… По дяволите! Не знаех, с какво на практика се занимава… По-скоро с нищо. Въобще с нищо! — изхлипа отново той. След известно време успя да се успокои. — Те обаче го запомниха! Това сякаш му се лепна! Всичките глупости, които бях надрънкал за него. И след това той сякаш се озова в ада…

— Юнфин! — съвсем се разсъни тя и сега и тя бе разстроена. Не бе виждала подобно нещо. Трябваше й да събере мислите си, да не прави сцени, да се опита да намери някакъв разумен подход. — От тогава са минали повече от двадесет години. Не се измъчвай сега! — утешаваше и самата себе си тя, опитвайки се едновременно с това да си направи всичките възможни и невъзможни изводи, следващи от несвързаните му фрази.

— Това обаче започна именно тогава! — изхлипа той. — Тогава животът му се превърна в ад, животът на всички тях!… И всичко бе заради мене!

— Разбери, че нямаш нищо общо — утешаваше го, галеше го тя. Най-накрая му позволи да се притисне в нея. — Не е правилно да се мисли така. Не си виновен за онова, което се е случило с тях след това.

— Не знам защо той… По дяволите! Аз не съм педал! — изпръхтя той, заврял се в лакътя й. — На мене ми трябваш ти!

— Ама, разбира се, Юнфин, знам — отговори му тя, стараейки се да вложи в думите си цялата сила на убеждението си. Почувствала се обаче самотна и несигурна в нищо, тя бе обхваната от объркване и съмнения — ту преминаващи, ту отдръпващи се като студени люлеещи се вълни.

Той бе излял мъката си и бавно се успокояваше. Полулегнала, със замрели ръце, които до преди това го бяха галили по главата, тя се вслушваше в дишането му, което малко по малко ставаше дълбоко и равномерно, докато най-накрая той не заспа.

А тя остана будна и се замисли.