Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (54)

53

В адвокатската кантора „Финк и Норденхаген“ бе просторно и прохладно. Незабележимо вграденият климатик осигуряваше комфортна температура в помещенията, отрупани с мебели от благородни видове дърво и черна кожа. Къщата обаче бе стара, без асансьор и наранените колена на Валман се съпротивляваха явно на изкачването до третия етаж.

Посрещна ги самият Финк, мъж с набито телосложение (за да не се каже: „пълен“) около шестдесетте, почти плешив. Изглеждаше така, сякаш се бе наслаждавал на всяка секунда от краткия си работен ден, а може би това възторжено изражение на лицето му можеше да се обясни с перспективата да се отправи в три часа към вилата си в Бекелаге, където съпругата му, както винаги, щеше да му сервира чаша джин с тоник и той щеше да отпива от нея, наслаждавайки се на изгледа към Мьоса в очакване на вечерята.

Именно Финк се занимаваше с юридическите проблеми на семейство Хамерсенг, което, без съмнение, му бе донесло доста кръгла сума през всичките тези години. Въпреки че, съгласно неговите уверения, никога не било имало нито разногласия, нито конфликти — нито между съпрузите, нито с когото и да било другиго във връзка с „бизнеса“ на Хамерсенг. Произнасяйки думата „бизнес“ адвокат Финк притвори очи и премлясна, сякаш дегустираше вкусно марково вино. Не, Георг Хамерсенг бил солиден клиент, господин, истински джентълмен и обичал реда при документите. Старателно се пазели описът на цялото имущество, актовете за прехвърлянето на недвижимото имущество, кредитните документи, деловите договори и лицензионните съглашения — всичко, което имало отношение към дейността му.

— А има ли завещание? — намеси се Харалд Рюстен. Нали се бяха събрали там не, за да четат некролог. Именно Рюстен бе убедил Валман да тръгне с него, защото Анита не можеше, а Трулсен бе зает — отново даваше интервю за новините. Освен това присъстваше и Ейгил Хамерсенг, който за случая си бе сложил вратовръзка, изглеждаща идиотски на лятната му карирана риза без ръкави. Седеше на самия край на стола, сякаш чакаше влака за летище „Гардермоен“. На Валман му се стори, че за няколкото седмици пребиваване в града свежият му кафеникав загар е намалял.

— Какво казахте?… — адвокат Финк изглежда не бе свикнал да го прекъсват, докато излага достойнствата на клиентите си. — Завещание ли? Не, виждате ли… — разпери огорчено ръце той, така че едно от копчетата на костюма му се разкопча. — Разбирате ли, аз му казвах същото! На няколко пъти повдигах въпроса, а той обещаваше, че задължително ще направи…

— И така, завещание няма?

— Няма. Във всеки случай в писмена форма.

— И това означава?…

— Да, това, между другото, означава, че всичките активи преминават към най-близкия наследник… — погледът му се спря на Ейгил, който седеше, стиснал ръце между коленете си и с изражение на лицето си, представляващо нещо средно между тържественост и безкрайна скука. Не бе дори ясно доколко бе разбрал последните думи на адвоката, защото смисълът им бе в това, че е наследил солидна сума от брат си.

— След плащането на данъците и… нашите такси.

Усмивката, съпровождаща последните думи, позволяваше да се предположи, че тези такси щяха да се окажат значителни. И все пак щеше да остане достатъчно за плодна плантация на Канарските острови.

— Обаче… — заговори с друг тон адвокатът и едновременно с това завъртя стола си на деветдесет градуса. Жестът изглеждаше драматичен и бе, вероятно, отрепетиран специално за разсеяните и несговорчиви съдебни заседатели, помисли си Валман. — Обаче ние получихме за съхранение един документ от госпожа Хамерсенг.

— Завещание ли? — отново се намеси Рюстен, който се надяваше да сложи най-накрая край на самодоволното дрънкане на адвоката.

— Така да се каже… — адвокат Финк зае още една театрална поза. Умееше да продължава, след като бе започнал. — Така да се каже, и представа си нямаме. Става дума за запечатан плик. И именно поради това поканихме представители на полицията.

— Дайте да го видим! — протегна напред ръка Рюстен. Адвокатът порови трескаво в документите, лежащи върху блестящото му бюро, извади един плик и го връчи на „представителя на полицията“ с такава тържественост, сякаш ставаше дума за оригинала на норвежката конституция.

— Хм! — Рюстен вдигна плика, голям формат, така, че всички да могат да видят написаното:

„За моя син Клаус Хамерсенг. Да се предаде след смъртта ми“.

— Хм! — изхъмка още веднъж Рюстен. Този път със съмнение в гласа. — Какво ще правим?

— Ще конфискуваме този документ като улика в провеждащото се разследване — отговори бързо Валман. — Сигурен съм, че адвокат Финк няма да възрази.

— Не, разбира се… Вземете го! — адвокатът размаха ръце, сякаш искайки да се откаже от прочутия плик. — Никога не съм обсъждал този въпрос подробно с госпожа Хамерсенг. Когато този плик се озова при нас, тя бе вече доста болна. Донесе ни го една нейна приятелка, тяхна съседка. Няма да пречим на работата на полицията.

— Така си и помислих — каза сухо Валман.