Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (20)

19

Когато се приближаваше до гарата, между колите изведнъж се образува пролука, но той не се възползва от тази възможност да спести пет-шест минути, както би направил по друго време. В съзнанието му нахлуваха все нови и нови мисли и той не можеше да ги прогони. Опитваше се да убеди себе си, че възприема твърде емоционално случващото се, че преувеличава и че прави от мухата слон. Например, старото пиано (а то бе старо, още когато той бе дете) би могло да е излязло от строя? Да се счупи? Да стане негодно за нищо? А изчезването на Клаус Хамерсенг — можеше цялата „тайна“ да е в това, че синът искаше да е по-далече от тираничния си баща? И нима не всички синове преживяваха понякога нещо подобно? И същото можеше да се е случило съвсем спокойно и със сестра му Ханне? Най-много обаче се измъчваше, че изразходва толкова сили за този случай, а работата му по разследването на случая за намерения в гората труп отстъпва на втори план. Страничен човек сигурно би решил, че събитията от ученическото му минало са просто глупост, но те бяха пробудили във Валман мисли и чувства, които го потискаха все повече и повече. И ето я, моля ви се, последната забележка на Ханс Людер Хансен: „Помниш ли, Валман?…“ Иначе казано: „Ти също участва в това!“

Нямаше ден и час, в които да не се връща в мислите си към трагедията на семейство Хамерсенг.

Събрал сили, той се съсредоточи върху ежедневното — списъка с покупки. С Анита правеха общ списък на онова, което трябваше да се купи за деня. Днес този списък бе в неговия джоб. Щеше да му се наложи да се отбие до някой магазин по пътя за вкъщи. Дори не почувства обичайното си нежелание. Сега обаче не бе времето за такива мисли. В края на улица „Естрегат“ той зави към супермаркет „Киви“. Не бе лош магазин и не бе много голям, а наоколо му винаги се намираше място за паркиране. Изведнъж размисли, зави по „Гренегат“, подмина института и сградата на „Работнически вестник на Хамар“ (би надникнал с удоволствие там и би им казал някоя и друга „ласкава“ дума!), стигна до болницата по „Скулегат“, след което зави надясно, към гробището, а след това — на кръстовището на „Рингат“ и „Фурнесвеген“ — наляво и се насочи покрай жилищните блокове към старите къщи в района „Мелумслок“. Обикновеният път за дома му, но в края му го очакваше нещо необичайно — видял зелената светеща табела с надпис „Киви“, му се прииска нетърпимо да удостои с посещението си супермаркета „Киви на шосето“. Магазинът, съседен на къщата на Хамерсенг. Магазинът, в който по една или друга причина бяха пазарували онези (или онзи), който бе живял в хижата на Солум в Стангеланд. Нямаше никакъв определен план, но това съвпадение не му даваше мира. Според полицаите случайността не съществуваше — те виждаха логика в онова, което всички останали смятаха за „съдба“, и виждаха умисъл, дори когато другите говореха за липса на късмет. Ако бе настроен да обмисли ситуацията, то, може би, щеше да разбере, че неговото разследване му предоставяше твърде правдоподобния повод да попадне близо до дома на Хамерсенг. Повтаряше си като мантра, че на практика иска да стои по-далече оттам, но това не успокояваше вече съвестта му.