Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (10)

9

— Като цяло Хамерсенг не са били кой знае колко богати…

Този път го спря Трулсен — точно в момента, в който Валман се опитваше да се промъкне в кабинета си, държейки в ръце торбата със закуската си.

— Нали си ги познавал? Да знаеш случайно с какво трябва да се заемем, за да намерим децата им?

Валман се опита едновременно да поклати глава и да вдигне рамене, от което кафето в торбата забълбука опасно. Никак не му се искаше да разказва на Трулсен подробности за познанството си с Хамерсенг.

— Включих в разследването Кронберг — продължи новоизпеченият инспектор, — но и той не можа да изясни нищо. Поне засега.

Кронберг бе ходещата полицейска енциклопедия с мозък не по-лош от компютър, истински кабинетен плъх. Изглежда, че най-много му харесваше да седи сред купчини документи и да прокарва жълтия си от никотина пръст по колонки от имена и цифри. В кралството нямаше архив, в който Кронберг да не се чувстваше като риба във вода, и той си бе осигурил многобройни познанства в средите на местната бюрокрация, която превръщаше името му в легенда.

— Според мене, щом Кронберг не може да намери някого, то това означава, че не си струва той да бъде търсен — опита се да се престори на незаинтересован Валман. — Намерихте ли обаче поне някого… — никога не се бе замислял дали в семейство Хамерсенг имаше още някой, освен известните му четирима души, а и никога не бе чувал за други членове на фамилията — за лели, племенници или братовчеди…

— Само един чичо. Живее в Оркдал^[1], в дом за стари хора и почти е изгубил разума си. А освен това намерихме Ейгил, брата на Георг, който е военен пенсионер и живее на Канарските острови. Свързахме се с него. Децата обаче?… — Трулсен го гледаше строго, сякаш подозирайки, че колегата му, познавал преди почти тридесет години това нещастно семейство, сега прикриваше нарочно някакви важни сведения за него.

— Не ги познавах толкова добре — Валман започна да подозира, че Трулсен се опитва да го въвлече в разследването, което съвсем не го касаеше. — Казвали са ми, че синът им Клаус е изучавал музика, но след това я е зарязал и е постъпил в Техническия университет в Тронхейм. За сестра му знам само, че се казва Ханне. Бе по-малка от мен с три-четири години. Не бих я познал, дори и да се сблъскам с нея на улицата.

— Претърсваме къщата — въздъхна тежко Трулсен, сякаш не искайки да казва това, защото претърсването щеше да усложни разследването, което първоначално изглеждаше толкова лесно. — Трябва да има книжа, писма, поне нещичко, някаква нишка, която да ни отведе до децата. Сега отивам там.

— Успех! — не успя да измисли по-добър отговор Валман. Заобикаляйки колегата си, той отвори вратата и въздъхна облекчено, щом само влезе в задушния си кабинет, където, въпреки слънцето, надникнало още в един часа на обяд, бе забравил да изключи радиатора. Върху телефона светеше червената лампичка, което означаваше, че на секретаря има съобщение. Той обаче реши да пренебрегне временно това и най-накрая да изяде ванилената кифла и да изпие кафето с мляко, което сигурно бе успяло да изстине до необходимата температура.

Без да е изял и половината, той изведнъж прекъсна обяда си и придръпвайки рязко телефона към себе си, набра номера на Кронберг.

— Чух, че търсиш децата на Хамерсенг — изстреля той, когато Кронберг вдигна слушалката.

— Така е — отговори спокойно човекът компютър, когото не можеше да объркаш с някакво си телефонно позвъняване. Той осъзнаваше прекрасно положението си тук и в гласа му не звучаха нито нетърпение, нито объркване. Очевидно бе, че такива задачки му харесваха.

— Днес ми казаха, че синът им, Клаус, е учил геология в Тронхейм. Би трябвало да е преди двадесет и две — двадесет и три години. Това ще ти помогне ли?

— Веднага си изясних това… — Естествено бе, че вече си го бе изяснил! Трябваше ли въобще да се намесва? — Проблемът се състои в това, че работи в нефтодобивния сектор и пътува по света. Първо е бил в Щатите, а след това е заминал за Южна Америка. За Венецуела. И там следите му се губят.

— А кога е било това?

— В средата на осемдесетте.

— Тоест почти двадесет години от него няма ни вест, ни кост?

— Ще видим — отговори добродушно Кронберг. — Започнах отскоро.

— А тя? Сестра му? Ханне, така, струва ми се, се казваше?

— Още една задачка. Завършила училище, тя е заминала за Дания и започнала да учи в Училището на пътешествениците или, както се е казвало това там, когато групичка хипита са организирали „алтернативно“ обучение с ляв уклон, според което е трябвало да се учи не от учебници, а от живота. Заедно с това училище тя е отишла на Изток, като след завръщането си се е омъжила доста бързо за пакистанец, а след това толкова бързо се е и развела. Засега това е всичко.

— Според тебе, дали се е случило нещо сериозно?

— Въобще не е това, което си мислиш — никакви типични за смесените бракове проблеми. По-скоро мъжът й я е зарязал и тя е подала молба за развод. След това обаче е изчезнала.

— В Дания ли?

— В определени кръгове човек лесно изчезва от поглед. Това зависи от социалната му принадлежност и се случва особено често при нашите добри южни съседи. Спомни си за свободния град Християния^[2], в който няма никакви закони от четиридесет години насам.

— Била ли е наркоманка?

— Не е изключено.

— В такъв случай тя по-скоро вече е…

— Мъртва ли?

— След като не се появява…

— Може да се изчезне по различни причини.

— Мислиш ли, че това може да се случи дори и в най-благополучните семейства?

— Докато не научим още нещо, няма смисъл да гадаем. Точно сега преглеждам базата данни на датската полиция с неразпознати тела с десет-петнадесетгодишна давност. Тоест онова, което е било вкарано в базата данни. Четивото не е от приятните.

— Намери ли нещо?

— При двама-трима чертите съвпадат — възраст, телосложение и така нататък. Точно преглеждам подробностите.

— Да, не си без грижи.

— Такава ми е работата.

— Засега си поне бодър и свеж — в лекомисления му тон прозвучаха фалшиви нотки. Валман се усети сам и затвори телефона.

Когато, готвейки се да се прибира вкъщи, се приближи до „Мондеото“ си, го спря Рюстен.

— Имаш ли минутка?

На Валман му се стори, че тези „минутки“ са погълнали целия му работен ден днес. Първо от Ханс Людер, Трулсен и Кронберг, а след това и от Моене, на която спешно й бе притрябвал докладът за тялото, намерено в гората край Танген. На телефонния му секретар бе оставено съобщение от досадна престаряла дама, която твърдеше, че напоследък била забелязала как около къщата на Хамерсенг са се навъртали някакви „подозрителни лица“. Когато той й звънна, за да й каже, че с разследването на смъртта на съпрузите Хамерсенг се занимава Трулсен, то стана ясно, че тя искаше да говори точно с него, с Валман, защото той бил приятел на семейството. „Сигурно не ме помниш. Аз съм Герда Халинг — прозвуча нещо, подобно на кокетство, в гласа й. — Аз обаче те помня много добре. Почти петдесет години живея в съседство на Хамерсенг. А ти бе такъв мил и симпатичен юноша. А и синът им също, въпреки че той бе много странен. Какво остава за дъщеря им… Случилото се с родителите им е ужасно!“

Чувствайки се всякакъв, но в никакъв случай „мил и симпатичен юноша“, той си записа името и адреса, обещавайки да ги предаде на Трулсен и момчетата му, и се прокле за небрежността си, поради която не бе звъннал в централата и не бе помолил за в бъдеще да отсейват подобни позвънявания.

А сега и Рюстен.

— Някак си всичко се обърка с тези Хамерсенг — започна онзи.

— Да, чух — много му се искаше да каже, че се радва, че случаят не е негов, но съжалението му към Рюстен го спря.

— Днес при нас дойде един пенсионер, бивш полицай. Спомнял си, че навремето си Георг Хамерсенг съобщил в полицията за изчезването на дъщеря си. Случило се, след като била заминала за Дания.

— Кога е било това?

— В края на осемдесетте.

Случаят бил запомнен добре от бившия полицай, защото Хамерсенг бил вдигнал страшен скандал, щом само разбрал, че в такива случаи полицията трябвало да спазва определени правила и че след като ставало дума за изчезването на пълнолетен, то разследването не започвало на мига, въпреки безпокойството на роднините на изчезналия. Хамерсенг излязъл от кожата си, написал официална жалба срещу разследващия случая полицай и дори поместил статия по въпроса във вестниците. А след това настъпило затишие. В полицията на Хамар не постъпили повече никакви заявления и така и не започнали разследване.

— Най-странното е, че от това семейство — когато Рюстен бе особено съсредоточен, в погледа му се появяваха искри, — е изчезнал не само един човек…

— А двама! — допълни го Валман. — Говори ли вече с Кронберг?

— Аха. Синът им също е изчезнал. Обаче дали татко Хамерсенг е вдигнал всички на ура след това?

— И така — направил ли го е?

— Във всеки случай никой не си спомня такова нещо. Ако е важно обаче, можем да разровим архивите.

— Струва ми се, че е важно — отговори Валман и веднага съжали за това, забелязвайки интерес в очите на Рюстен. — Просто предчувствие — предупреди той, отваряйки вратата на колата си.

— Ще го имам предвид. Знам ги аз тези твои предчувствия — усмихна се Рюстен, махвайки с ръка след него. Валман се радваше, че му се е изплъзнал. Приветливият и дружелюбен Рюстен печелеше лесно доверие и откриваше истината, с когото и да разговаряше. Във всеки случай скоро на светло щеше да излезе и възрастта на Клаус. И нека тази тема я повдигнеше някой друг. Разследването на случая не му бе възложено и това бе прекрасно, напомни си той, като само Бог знаеше за кой ли път.