Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (4)

3

Анита се прибра около дванадесет. Той седеше и четеше.

— Чух, че си наминал оттам — бяха първите й думи.

— Рюстен ми звънна. Знае, че ги познавах. Бях там не повече от десет минути — сякаш се оправдаваше и молеше за прошка, и това го дразнеше. Нямаше за какво да се оправдава и за какво да се извинява.

— И той ми каза това — свали униформеното си сако тя. Странно, но му се струваше, че то й отива. И въобще смяташе, че й отива на практика всякаква дреха. — А ти добре ли ги познаваше?

На път за спалнята тя се приближи до дивана, където той се бе настанил в любимия си ъгъл, и разроши косата на тила му.

Знаеше, че това му харесва.

— Какво означава познати? Хамар е малък град. Тук повечето знаят по нещичко един за другиго.

— Отвратително е, когато животът прекъсва така — каза разсеяно тя. — Много ми е мъчно за тях… — гласът й прозвуча равнодушно. В този момент му се стори дори твърде равнодушен. Радваше се обаче, че въпросите й свършиха. Искаше му се да я хване за ръката, просто от благодарност, но не успя, защото тя вече се бе отправила към спалнята.

— Открихте ли нещо интересно? — попита той, гледайки гърба й. Постара се въпросът му да звучи леко и непринудено.

— Трудно е да се каже… — влизайки в спалнята, тя затвори вратата след себе си и гласът й замлъкна. Прииска му се да стане и да тръгне след нея. Продължи обаче да седи.

— Но?… — попита той, когато след няколко минути тя се появи с кърпа на главата, загърната в хавлията, която му бе подарила. Не прекарваше много време в банята и това, както и много други неща, лишаваше съвместния им живот от допълнителни проблеми.

— Какво „но“?

— Трудно е да се каже дали в този случай има нещо, не знам, може би неясно… Това ли искаше да кажеш?

— Утре ще имаме съвещание и аз, извинявай, ще ти кажа със сигурност след него. Нали си видял целия онзи ужас? Трулсен иска да покаже, че цялото разследване е в неговата власт. Ако нещо може да се намери тук, то, можеш да си сигурен, че с търсенето му ще се заеме кучето Снупи. Той и никой друг. Точно това му се иска.

— Но?… — реши да не отстъпва той.

— Не, все пак ми се струва, че е нещастен случай. А нима не е? — приседнала на дивана, тя се притисна в него. — Паднала е по стълбището и се е пребила, а той не е могъл да понесе това и се е застрелял.

— Съгласен съм — каза той, правейки се, че не забелязва пренебрежението, струящо в гласа й.

— Много е трудно да се определи дори приблизително времето на смъртта. Могли са да лежат там много дни.

— Е, сега патологоанатомите могат много неща.

— Така е, но за това трябва време.

— Нима е толкова важно?

— По-скоро е просто формалност. Необходимо е за доклада. И за близките роднини.

— Ах, да! И за роднините.

— Какво имаш предвид?

— Нещо особено ли казах?

— Така ми се стори.

— Тогава, извинявай!

— Нали познаваш семействата им?

— Не точно ги познавам. Знам, че имат две деца — син и дъщеря. Дъщерята е по-малката с няколко години и за нея не знам нищо. Синът… мисля, че учеше в чужбина и остана там.

— Познаваше ли го?

— Няколко години учихме заедно в едно и също училище — отговори Валман, чувствайки се като ученик, който се опитва да уцели правилния отговор. — В Църковното училище, тук, в Хамар. Там се и запознахме с него. Бе странен.

Тя се прозя и се протегна.

— Да си лягаме, а?

— Ти си лягай, аз ще дойда след малко — потупа по лежащата на коленете му книга той.

Протегнала ръка, тя взе книгата и погледна заглавието й.

— „Теория на патологоанатомичната аутопсия.“

— Никога не е късно да научиш нещо ново — усмихна се измъчено той. — Все още се занимавам със случая със замръзналия труп.

— Е, ако искаш да прекараш остатъка от вечерта с гниещи трупове, няма да ти преча — каза тя, целувайки го нежно и продължително зад ухото, и стана. Обикновено след това той също ставаше.

Сега обаче остана седнал.