Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (37)

36

Ула Мюре имаше малък бижутериен магазин в пешеходния център на Хамар. Там отиде и Валман на следващата сутрин с парченцето метал, и го постави на щанда пред собственика. Онзи го взе в ръце, претегли го и примижал, започна да го разглежда внимателно през специалните си очила.

— Не зна-ам… Прилича на бяло злато.

За двадесет години живот и търговска дейност в Хамар не се бе отървал от тронделагския^[1] си диалект.

— При това положение можеш ли да кажеш от какъв предмет е?

— Не-е, не мога, то имам един човек, който може и да зна-ае…

— А колко време ще му трябва, за да разбере?

— Е-е, трябва първо да се разбере дали не е много за-ает.

— А ако му кажеш, че е спешно?

— А може би ще е по-добре да му кажа, че полицията ме е заомоли-ила?

— Стига да помогне.

— Ох, не съм сигуре-ен… Обаче ще опита-ам. Намини утре.

Ула Мюре рядко обещаваше повече от онова, което можеше да направи.

 

 

Не бе още успял Валман да влезе в кабинета си, когато го посети Кронберг.

— Имаш ли минутка?

— Разбира се.

Кронберг никога не досаждаше без причина.

— Ханне Хамерсенг — започна той, — или по-правилно е да се каже Радха Кришна?…

— Не се предаваш лесно, а? — реши да ободри колегата си Валман. Това ниско, очилато човече бе като мебел в управлението — всички го познаваха добре, но едва ли биха му обърнали внимание, особено на улицата, когато бе без униформа.

— Тук, нещо не е така… — поклати глава, сякаш самият той не разбираше. — Нали знаеш, че проверих датските болници година по година, списъците на всички умрели, пациентите във всички отделения през периода, когато е изчезнала.

— Е, и…?

— Не съобразих обаче да проверя на едно място…

— И къде е това? — Валман си помисли, че навикът му да бави съобщението си, дори когато информацията бе особено важна, ненапразно дразнеше колегите им. Струваше му доста усилия да се овладее и този път.

— Не проверих психиатричните отделения.

— А, ето какво било!?

Блестяща идея! „И как само не ми е хрумнала“ — помисли си Валман.

— Ето виж — колектив от наркомани, прибързан брак, религиозен мистицизъм, Радха Кришна…

— Точно така.

— Та слушай: Норвежката гражданка Радха Кришна е попаднала на осемнадесети ноември хиляда деветстотин деветдесет и четвърта година в психиатричното отделение на Държавната болница в Копенхаген със симптоми на шизофрения. След седем месеца е изписана, но се озовава отново там през хиляда деветстотин деветдесет и шеста година и през хиляда деветстотин деветдесет и осма година. За последен път е изписана през хиляда деветстотин деветдесет и девета. След това следите й се губят. Засега.

— Интересно. Дяволски интересно!

— На мен също ми се стори така — каза Кронберг. — Особено, след като надникнах в епикризата й.

— Нима е толкова лесно да се направи в Дания?

— Навсякъде имам свои хора и не само у нас — усмихна се компютърният гений. — Аз, разбира се, можех да вляза в компютъра им, но ми се стори, че е доста невъзпитано…

— Освен това е и не съвсем законно.

— Ясно е, че е незаконно. Хе, хе — изчерви се леко Кронберг и руменината на порозовелите му бузи оживи бледото му лице. — Там прочетох, че заболяването се характеризирало с параноични видения, че е имало периоди на ясно изразени сексуални отклонения, които се сменяли с пристъпи на страх и дълбока депресия.

— Да, сложен случай.

— Лекарите са мислели същото. Заболяването не било с хроничен характер и състоянието на болната се поддавало на стабилизиране с използването на медикаменти, но постоянно имало рецидиви.

— А нещо за личните й качества?

— Характерът й бил добър и сговорчив, но реагирала негативно на терапията и особено на груповата терапия. Съгласно мненията на лекарите било трудно да се установи личен контакт с нея и почти невъзможно да се спечели доверието й.

— И все пак са я пуснали?

— Имала е и нормални периоди, както вече споменах. Когато такива пациенти се изписват от болниците, понякога те прибягват до самолечение, което води до плачевни резултати. А никой не знае дали не се е лекувала с нетрадиционни методи.

— Ами, да… — Валман усети, че разказът за психичното заболяване на Ханне Хамерсенг допълва представата му за пълното разложение на това семейство, но засега не можеше да твърди, че тези факти помагат някак си на разследването. И че във всеки случай никак не го засягат лично, както и разследването му на произшествието в горската хижа. — А защо, всъщност, ми казваш всичко това на мене? — попита той.

— Защото ти се интересуваш от това. С Трулсен е невъзможно да се говори. Теорията му за самоубийството се пръска по всички шевове, а той не иска да си го признае. А Моене… — очните му ябълки се преобърнаха зад дебелите стъкла на очилата му.

— И какво, според тебе, трябва да се направи? — Валман хвърли въпроса си във въздуха, задавайки го в еднаква степен и на себе си, и на своя колега. Не възразяваше да обсъжда този случай така, че да не носи отговорност за това. Нямаше нищо против да научи нещо ново, но така, че да не се налага да прави изводи от това. Нямаше нищо против малката конспирация, в хода на която Кронберг тичаше от кабинета си до него, съобщавайки му за новите находки, преди това да бъде докладвано на останалите, въпреки че всичко това подриваше представите му за професионална етика.

— Именно това исках да те попитам.

Кронберг разбираше всичко много добре. Самият той си падаше малко конспиратор. Цялата му работа се състоеше от тайни търсения, подслушвания и следене, при това често на границата на позволеното. За такава работа човек трябваше да има душа на канализационен плъх. Кронберг притежаваше всичките необходими качества за това.

— Моене вече ми три сол на главата — каза той и намигна на Валман. — Смята, че напразно хабим ресурси и време, и иска да тегли чертата.

— Така, така. И само това дава вече достатъчно основания, за да се продължи — каза Валман и се усмихна заговорнически. — Дори и ако бедната Ханне е отново в частна болница на някое друго място.

— Съвсем не е задължително. Може да се е оправила и да е отседнала в някаква жилищна комуна, където всички живеят и домакинстват заедно.

— В Дания ли?

— Не. Там вече проверих.

И Валман изведнъж бе осенен:

— Тогава предлагам да започнем да търсим там, където е родена.

— Мислиш, че е в Норвегия ли? О, да, това е идея. Все още не сме търсили по такива места…

На Валман му се стори, че вижда как сложният механизъм в мозъка на колегата му набира обороти. Това го зарадва. Беше му омръзнало да се чувства като тъпак, на когото колегите му му налагат съвършено очевидни и безспорни изводи. Никой обаче не споделяше предчувствията му относно съдбата на Клаус Хамерсенг. В това бе съвсем самотен.

— Започни от „Сандеруд“.

Прозвуча като заповед. Най-сетне Валман се чувстваше уверен. „Сандеруд“ бе Окръжната психиатрична болница.

— Нали не само престъпниците се връщат на местопрестъплението. Жертвите също се връщат. Това е факт, макар и доста тъжен.

Произнесъл тези думи, той си спомни за трупа, намерен в гората. Спомни си за Клаус Хамерсенг. И какъв само вятър го бе довял до онзи плачевен край на каменистия сипей в Стангеланд. Нещо му подсказваше, че това бе именно Клаус. Бе почти уверен в това. Всичко се връзваше, макар и по някакъв извратен, трагичен начин. А психичното разстройство на Ханне се вписваше много добре в общата картина. Въпреки че общата картина още не се бе проявила напълно. Засега му се налагаше да сдържа предположенията и предчувствията си, защото осезаемите доказателства бяха много малко. Валман възлагаше големи надежди на анализа на частиците, останали върху камертона. На което Анита бе възразила съвсем справедливо: „А нима имаш ДНК тестът на Клаус Хамерсенг?“

„Ще поживеем, ще видим.“ Защо трябваше да се разстройват предварително?

— Чудесно — кимна Кронберг. — Изглежда, че няма да е кой знае колко трудно.

— И моля те да докладваш за всичко първо на мене и на никого другиго — произнесе Валман доста рязко. Определено не искаше да намесва в това Трулсен. Със своите амбиции той сигурно щеше да започне да действа зад гърба на Валман, за да се хареса на Моене.

— Добре.

— И още… — погледът на Валман се спря на нездравия цвят на лицето на Кронберг. — Излез на свеж въздух. Лицето ти е като рибно желе. Малко руменина няма да ти навреди. Изглеждаш така, сякаш цяла зима си лежал под снега.

— Извинявай, Юнфин, но не е за мене да се разхождам на слънчице — промърмори Кронберг и затвори внимателно вратата след себе си.

 

 

Телефонът звънна. Валман не позна веднага гласа, въпреки че жената се обърна към него като към стар познат, почти фамилиарно:

— Здрасти. Надявам се, че не преча. Просто исках да попитам…

И в момента, в който бе отворил уста, за да попита кой се обажда, го осени — та това бе Гудрун Бауге. Гласът й звучеше просто и грубовато. Сякаш тя седеше все още в кабината на трактора, а той бе на земята, вдигнал глава. Тази дама не страдаше от излишно възпитание, помисли си той.

— А, това сте вие?

— Ами, да. Исках да попитам… Помислих си, че ще е по-добре първо да попитам дали мога да въведа ред в хижата?

— Да въведете ред ли?…

— Да. Почти привършихме с полската работа и Солум се връща скоро. А нали през лятото могат да дойдат гости. Поради това всичко трябва да е наред. А отчитайки какво се е случило там, си помислих…

— Разбрах всичко. Добре, че попитахте. И ето ви моят отговор: Хижата засега е под забрана. Там не трябва да влиза никой.

— Все още ли е под забрана? Нали обаче там вече цяла седмица не е влизал никой… дори повече от седмица!

— Последната находка бе намерена само преди три дни — в този момент му хрумна, че Гудрун Бауге, колкото и да бе чудно, не бе проявявала почти никакъв интерес към онова, което се бе случило близо до хижата. А сега, изглежда, я бе поставила под наблюдение. — Още много неща трябва да направим там. На вратата виси надпис: „Не влизай!“ и сме обградили мястото наоколо с лента. Ако искате, ще ви кажем, когато приключим.

— Ясно… — в гласа й прозвучаха толкова много въпроси, че му се стори, че е длъжен да каже още нещо. Да се опита да обясни колко много време отнема едно полицейско разследване, преди да се стигне до резултати. Не бе като да хвърлиш семе в земята и да чакаш урожай.

— Това е много трудоемка работа. Почти като кръстословица е и трябва да се изяснят още много неща, преди пъзелът да се нареди в обща картина. Случаят за намерения в гората труп още не е приключен, както и случаят Хамерсенг.

— Случаят Хамерсенг ли?

Дявол да го вземеше! Дяволите да го вземеха! Прииска му се да среже телефонната жица. И за какъв дявол му се бяха изплъзнали тези думи за Хамерсенг? Повече от ясно бе, че просто му се бе искало да обсъди връзката между двата случая с някого — с колеги, свидетели, с когото и да е!

— Имате предвид съпрузите, които бяха намерени мъртви ли?

— Ами, да. Казах го просто, за да дам пример колко бавно понякога се води следствието.

— Ама, разбира се…

Тя по-скоро не му повярва. Нямаше да успее да се огледа и за изпуснатите от него думи щеше да знае целият окръг. А оттам бе близо до заглавията с едър шрифт във вестниците. Ако не успееше да отвлече вниманието й и да я разубеди.

— Моят отдел се занимава с човека, чийто труп бе намерен в гората — започна да обяснява Валман, опитвайки се да придаде на гласа си колкото се може повече авторитетен тон. — Изглежда, че е живял в онази хижа, преди да загине. Тоест ние намерихме улики, сочещи, че е живял там с някого, с жена.

— Виж ти какво било?… — Валман не можеше да разбере дали е успял да я заинтересува и да я хване на въдицата си.

— Опитайте се да си спомните, дали не сте виждали някакви хора там в края на лятото или в началото на есента през миналата година?

— Не-е… Нали вече казах, че никога не съм обръщала специално внимание на случващото се там. Обикновено хижата е празна.

Значи бе станала наблюдателна напоследък.

— И онази жена е била бременна.

Отново блъфираше. Нали нямаше никакви доказателства, че тази жена е била Сара Шуман. В момента обаче, в който произнесе тези думи, той изведнъж разбра, че между отделните обстоятелства вече имаше връзка в главата му — стъпките на жената в хижата; касовата бележка от магазин „Киви“; тайнствената Сара Шуман, която се бе появила неизвестно откъде и бе помагала в къщната работа на Хамерсенг, а след това бе изчезнала изведнъж, бе родила дете и бе оставила адрес в комуна Станге (както бе казала Анита). И когато най-сетне изказа подозрението си, тази връзка придоби изведнъж съвсем конкретна форма. Бе рискувал и бе започнал предпазлива игра с нищо неподозиращата Гудрун Бауге, за да се ориентира сам в мислите си. Дали обаче се бе получило, или не?

— Бременна ли?

Във всеки случай бе успял да пробуди любопитството й.

— А откъде знаете?

— Произтича от онова, което сме успели да си изясним. От онова, което е останало след нея в хижата. Така че бих искал да ви попитам дали не сте забелязали…

— Не, не!

Отговори внезапно и рязко, без каквото и да е замисляне, тя. Валман изведнъж помисли, че без сам да знае, може би бе засегнал някаква много тънка нишка, свързваща една бременна жена с друга. Някаква екстрасензорна солидарност, която той, като мъж, не можеше да разбере. Така ли обаче бе на практика? И често ли се случваше?

От друга страна, трябваше да се признае, че никой не бе виждал бременна жена близо до хижата по времето, за което ставаше дума. Стига само Гудрун Бауге да казваше истината. Нали обаче в този случай малцина казваха истината, включително и самият той.

— Не мога да издавам следствена тайна… — отново намери почва под краката си той. — Мога само да кажа, че сме почти сигурни относно бременността на тази жена. И сега я търсим. Така че…

— Не съм виждала никакви жени там, а още по-малко — бременни! — това прозвуча толкова внезапно, че Валман дори заподозря нещо. Защо Гудрун Бауге така яростно отричаше каквото и да е възможност преди половин година в гората да бе имало бременна жена?

— Не се притеснявайте, няма и да се доближа до хижата. Можете да бъдете сигурен.

— Следете за това кога полицията ще махне табелата от вратата — постара се да смекчи малко тона Валман. Не му трябваше да дразни фру Бауге и да я настройва срещу себе си. Напротив, нейните наблюдателност и безстрашие можеха да послужат на полицията, ако в гората се появеше нещо интересно. — А как са вашите работи?

— Моите ли?

— Имам предвид как сте вие?

— А, благодаря, добре.

Явно не беше от жените, които обичаха да ги потупват по опънатото стърчащо коремче, дори и по телефона.

— Е, засега. Време ми е — произнесе тя малко пресилено и затвори телефона.

— Засега… — отговори в нищото Валман. Да се разговаря с Гудрун Бауге бе все едно да се спускаш от американски планини. Състоянието й… Разбира се, че причината бе в това. Интересно как би реагирал той на такава непредсказуемост в личния си живот? Не бяха разговаряли досега за деца с Анита, като нито веднъж не бяха изразили ясно с думи мислите или желанията си. Нали обаче не само женският организъм имаше своя биологичен ритъм. Любовните отношения също се развиваха в съответствие с вътрешната динамика, като една ситуация водеше след себе си друга, един етап на увлечението преминаваше в следващия и не можеше да се върнеш назад, без да направиш компромис и да изгубиш нещо важно. Какъв бе следващият етап при тях с Анита? Към какво ниво на взаимна отговорност и привързаност се движеха те? Той забеляза, че седи и се усмихва, спомняйки си вчерашната сцена на помирение. Да, придвижването именно в тази посока би изисквало пълно самоотдаване!

Телефонът звънна отново. Този път бяха от техническия отдел. От лабораторията съобщиха, че петното върху камертона било от кръв на животно. Без съмнение. На сто процента. Освен това върху този метален предмет нямало никакви други следи.

Само преди два дни подобно съобщение щеше да го изкара от релси. Нали толкова бе искал да намери неоспорима връзка между умрелия и този достатъчно рядък инструмент. А сега седеше спокойно и обмисляше получената информация. И отново в ушите му прозвуча гласът на Анита: „А нима имаш ДНК тестът на Клаус Хамерсенг?“ Така бе всеки път, когато се опитваше да се съсредоточи и да намери рационален подход към проблема с идентификацията на убития.

Нямаше такъв тест. В това бе проблемът. Можеше, разбира се, да се вземе проба от майката и да се сравнят. Тогава обаче нямаше да е сигурно. От скептицизма не можеш да се предпазиш. Как се получаваше биологичен материал от човек, изчезнал преди двадесет години? Ако имаше нещо то, то можеше да се намери във вилата, в нещата, пазени от години. Трябваше да се помисли. Преди всичко — кръв, слюнки, храчки, изпражнения, парченца кожа…

Хрумна му една идея и настроението му се подобри на мига. Погледна часовника си — оставаше само един час до края на работния ден. С нетърпение чакаше да се отправи вкъщи при Анита.

 

 

Приповдигнатото му настроение се запази и когато си бе вече вкъщи.

Струваше му се, че през деня бе стигнал в мислите си за съдбата на семейство Хамерсенг до някакъв повратен момент, вземайки под внимание онази важна роля, която те бяха играли в момчешките му години, и това как случилата се с тях трагедия го бе извадила от равновесие — него, вече възрастния човек и полицай. Вече усещаше, че е готов да приключи с тях, да ги прогони от съзнанието си, както заклинателят прогонваше привиденията от килера. Онова, което в младостта му, му бе изглеждало като идеалното семейство, на практика се бе оказало същинска стая на ужасите. Това бе неопровержим факт, с който трябваше да се примири. Изведнъж разбра, че нямаше никаква сериозна причина да измъчва себе си с мисли за вина и отговорност за онова, което се бе случило с тези хора. Съпрузите сами си бяха виновни за своето нещастие, а децата им се бяха оказали безпомощни жертви, омагьосани от зъл трол. А неговото собствено предателство бе само нищожен епизод от поредицата събития. Разбра, че бе изваден напълно от релси, че едва ли не се бе разболял заради тази чудовищна измама. Вече се чувстваше оздравял.

Остави велосипеда в гаража. Бе се постоплило и той отново ходеше на работа с него. Анита бе на терасата и сервираше вечерята.

— Още пет минути! — извика той. — Само ще си взема душ — бе толкова възбуден, че почти се надяваше тя да забрави временно за храната и да го последва под душа.

Това обаче не се случи, но за сметка на това тя го посрещна с целувка по бузата и остатъците от вчерашното червено вино в две чаши. „Колко е прекрасно това — помисли си той. — Значи вчера вечерта дори не сме успели да допием бутилката.“

— Вносни ягоди! — възкликна той, когато тя постави десерта пред него. — Измама!

— Знам. Белгийски са — ягодите обаче изглеждаха толкова привлекателни и така вкусно ухаеха.

— Наистина не са зле — призна си той, изпращайки пълна лъжица в устата си. — Собствениците на ягодови плантации във Валсет^[2] ще трябва да се поизпотят!

— М-м-м… — разнесе се в отговор.

— Чуй — каза той. — Да си спомняш дали сред нещата във вила „Скугли“ имаше детска снимка на Клаус в рамка и с къдрица?

— Ти какво, още ли си на работа, Юнфин? — попита го тя, разглеждайки ягодите в десертната чаша точно толкова, колкото бе необходимо, за да му развали настроението.

— Само ти зададох един прост въпрос — отговори, колкото се може по-спокойно той. — Нали не е трудно да ми отговориш дали си спомняш за такава снимка, или не? Спомням си я много добре. Стоеше върху пианото. Малко пухкаво момченце на коленете на майка си и тънка светла къдрица, прикрепена към снимката под стъклото.

— И ако си спомням за такава снимка?

— Тогава бих те помолил да ми я донесеш за известно време.

— Както вече ти донесох онова метално нещо ли? Между другото, къде го дяна?

— Дадох го на един познат. Трябва да изясни едно-друго. Утре ще си го получиш.

— Да се надяваме.

— Ама какво ти става, Анита? Това какво е, разпит ли? Мислех, че сме приключили с тази глупост.

— Аз също си го мислех.

— Е и какво?

— Защо се опитваш да намериш доказателства, че Клаус Хамерсенг е мъртъв?

Изведнъж му се стори, че е потисната и загрижена, и едновременно с това — обидена. Въобще не можеше да разбере защо.

— Ти какво, мислиш си, че не разбирам за какво ти трябва тази снимка ли? Ще извадиш един косъм, ще направиш ДНК тест и ще се опиташ да намериш доказателство за онова, което се опитваш да докажеш, а именно, че мъжът от гората е Клаус.

— А, ако наистина е така? Нима не ти се струва чудно, че Клаус Хамерсенг е бил убит в бедна колиба на две мили от Хамар, където родителите му са загинали при неизвестни обстоятелства във вилата си на Боровата планина? Ти какво, наистина ли не виждаш връзката?

— Между тези смърти — никаква! А ако си мислиш, че мотивът за убийството е било отмъщението, то срещу себе си имаш много важен аргумент, а именно времето. Нали Клаус Хамерсенг, ако в гората наистина е бил той, е загинал почти половин година преди родителите си!

— Благодаря за вечерята!

— Юнфин… това няма да доведе до нищо хубаво!

Той стана от масата.

— Отивам обратно в управлението и ще направя всичко сам, след като молбата ми те затруднява толкова…

Валман не умееше да се кара. Не знаеше как да се държи. И при необичайна ситуация произнасяше необичайни за него думи: „… те затруднява толкова“. Усещаше, че е смешен, и едновременно с това бе обиден от тона й, от това, че недооценяваше аргументите му. Изглежда, че това състояние се наричаше „справедливо негодувание“. Това обаче не намали увереността и упорството му.

— Клаус Хамерсенг съвсем не е мъртъв, Юнфин.

Тя седеше и гледаше надолу, към чинията си.

— Откъде знаеш?

— Знам.

— А не можеш ли да споделиш с мене тази удивителна увереност?

— Почакай малко. Дай ми време.

— Времето е точно това, което не ми стига в този случай.

И той се отправи с бързи крачки към вратата, надявайки се тайно, че тя ще го извика обратно и ще му обясни какво е имала предвид, казвайки, че Клаус Хамерсенг е жив. Че щеше да се разкае и да поиска прошка, разплаквайки се. Нищо такова обаче не последва. От кухнята не се разнесе нито звук. В цялата къща бе станало някак си неестествено тихо, във всеки случай, докато не затръшна вратата зад себе си.