Метаданни
Данни
- Серия
- Инспектор Валман (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Nattefrost, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от норвежки
- Василена Старирадева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Кнут Фалдбакен
Заглавие: Нощен мраз
Преводач: Василена Старирадева
Издание: първо
Издател: „Светлана Янчева — Изида“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: норвежка
Печатница: „Инвестпрес“ АД
Редактор: Мариян Петров
ISBN: 978-619-7040-06-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3588
История
- — Добавяне
12
— Не може да бъде! Това ти ли си, Юнфин!?
Валман трепна толкова силно, че едва не изпусна кормилото на велосипеда. Заповедният глас бе сменен от силен смях. Той чу скърцането на гумени ботуши върху чакъла.
— Ти, разбира се, не ме помниш, но аз те помня оттогава, откакто като момче притичваше дотук почти всеки ден.
Не бе лесно да бъде позната жената, появила се на пътя пред него. Набита, около седемдесетгодишна, облечена като селянка — на главата — с кърпа, на краката — с ниски гумени ботуши, а на раменете — наметната с раздърпано палто. На гаснещата светлина на деня фигурата й изглеждаше размазана. Той обаче си спомни този глас на пушачка и ласкателния, но в същото това време натрапчив тон. Това бе Герда Халинг, съседката, звъннала, за да съобщи за „подозрителните лица, навъртащи се около къщата на Хамерсенг“. Ето, че тя бе хванала едно от тези лица…
— О, здравейте! — отвърна смутено той. — Не исках да ви изплаша… (Щом ставаше дума за това, всъщност, тя го бе изплашила.) Трябваше просто да проверя едно-друго в къщата — прозвуча фалшиво, каквато всъщност бе и принудителната лъжа. Полицаите не работеха по анцуг. Той се разстрои, но изглежда, че обяснението му я устройваше напълно.
— Е, вие, полицаите, сте по цяло денонощие на крак.
— Така е. Работим извънредно… — качи се на велосипеда си той. Добре би било, запазвайки безгрижен вид, да й покаже, че го чака важна работа на друго място.
— Още ли не сте разгадали тази тайна?
— Каква тайна?
— Ами, че нещо не е точно така със смъртта им. Иначе нямаше да ти се налага да идваш тук вечерта, за да „провериш“ едно-друго, както сам се изрази. Нали е така?
Думите й звучаха искрено и невинно, обаче старата лисица не се лъжеше лесно. Освен всичко останало тя бе права, защото, ако в случая не бяха изплували такива непредвидени подробности, то той отдавна щеше да бъде сметнат за разкрит.
— Смятаме, че смъртта им е семейна трагедия — опитваше се да говори безпристрастно той. — Разследването обаче трябва да се проведе. Две смърти в едно семейство, едновременно… — не можеше да повярва, че поддържа разговор за това произшествие. Трябваше да се пази и да не обсъжда разследвания случай със случайни минувачи.
— Така е. И двамата… — въздъхна тя. — Кой би могъл да си помисли, че животът им ще завърши така — гласът й трепна и за миг в него се усети искрено съчувствие. — Тя боледува дълго, а той… Колко им се възхищавах — не може да се изрази с думи! Премина с нея през всичките мъки на болестта, а това бе, ох, колко трудно!
— Винаги е трудно да се живее с хронично болен човек — Валман навлизаше все по-навътре в разговора, който съвсем не искаше да поддържа. Засегнатата от нея тема обаче му бе до болка позната. Така и не се бе избавил от онова гнетящо го чувство и все още не бе имал възможността да разкаже за това. Две дълги години от болестта си Бет почти не бе излизала от вкъщи. И двамата бяха разбрали постепенно с какво щеше да свърши това. Той не бе готов да се сблъска лице в лице с такъв обрат на съдбата, защото не бе нито философски настроен, нито притежаваше мироглед, който да го утеши и освободи от ежедневната болка. Трудностите, практическите и моралните, разбиваха и унищожаваха останките от добротата и уважението, които бяха изпитвали винаги един към другиго.
— Ох, колко трудно… — повтори Герда Халинг, въздъхвайки доволно, сякаш Валман бе отгатнал правилната реплика. — И характерът на нашата Лидия бе труден. Не искам да говоря нищо лошо за мъртвите…
На Валман му се стори, че забелязва сянка от усмивка на лицето й.
— Добре ли я познавахте?
— Повече от четиридесет години съм им съседка. Да, тя бе доста взискателна. А в съответствие с това, че й ставаше все по-зле, бе все повече и повече взискателна. А той й угаждаше във всичко.
— Така е то — Валман изпита отново усещанията, които, както си бе мислил, бяха изчезнали отдавна. Навремето си се бе избавил с мъка от чувството на безпомощност, появило се по времето на боледуването на жена му, и от мъките на съвестта му, появили се, след като бе свършило всичко. Преди края му се бе налагало да се примирява с капризите, избухванията и оплакванията й, а всичко това бе толкова непривично за предишния й характер. Седейки в хола, той се бе преструвал, че не чува как му крещеше тя. Беше спал на дивана. Бе помолил — измолил — от приходящата медицинска сестра разрешение да я вземат в болницата. Дори не бе бил наблизо, когато тя, просната върху болничното легло, бе угаснала, набодена с канюли и тръбички, приличаща на лабораторен експеримент, безформена и безчувствена от морфина. Тогава бе отишъл на работа и се бе намирал в района на Копанг[1] във връзка със серия ограбвания на летни вили. Бе отишъл доброволно на работа, защото му бе необходимо да излезе от вкъщи, да напусне града, да смени обстановката и да вдъхне свеж въздух. Не бе очаквал краят да настъпи така внезапно след безкрайните курсове на лечение, надеждите и неоправданите очаквания. А след това бе дошло разкаянието. И пустотата. Хубавите спомени бяха изчезнали. Всичко това бе по-тежко, отколкото самата мъка.
— Така е. С Лидия бяхме в добри отношения — върна го към настоящето фру Халинг, на което той дори се зарадва. — Понякога й помагах по малко, изпълнявах нейни поръчки, когато Георг не можеше. Не всичко можеше да се повери на социалната работничка, въпреки че лека-полека цялата работа премина към нея.
— Значи при тях са идвали социални работници?
— Струва ми се, че както се казва сега, имаха това право, но всичките тези служители идваха и си отиваха, когато си искаха. Самият Георг вършеше много от нещата. Не разбирам как издържаше. Той бе толкова фин. Забележителен човек. Някои от жените тук дори му бяха хвърлили око… — изсмя се кокетливо тя, сякаш намеквайки, че една добре позната съседка е направила точно това. Неприкритото й кокетство изведнъж предизвика странно чувство в него — изведнъж си спомни пролетната романтика на Боровата планина и вечерните разходки там с младите приятелки. Тогава бе доста лесно да стоят, притиснали се един към другиго, да се държат за ръце и, може би, да се прегръщат неловко, слушайки диханието на гората.
— А как се отнасяха децата към болестта на майка си?
Валман не слизаше от велосипеда. Кракът му бе върху педала, сякаш във всяка една минута бе готов да потегли и да се отдалечи оттук, по-далече от тази жена с нейните клюки. Той обаче продължаваше да стои на място. Още повече че й подхвърли примамка, в която тя веднага се вкопчи.
— Ох, тези деца — лицето й стана строго, — не бих казала, че облекчаваха живота на родителите си…
— Сега се опитваме да се свържем с тях.
— Мога само да ви пожелая успех! Откакто заминаха, рядко можеше човек да ги види в родния им дом.
— Не знаете ли къде са в момента? — за да запази самоуважението си, Валман реши да смята този разговор за неофициален разпит, за събиране на сведения във връзка със самоубийството и нещастния случай във вила „Скугли“. Въпреки че нямаше никакви основания или права за провеждането на подобен разпит. И осъзнаваше цялата неловкост на ситуацията.
— Тази, как беше, Ханне, бе според мен съвсем странна. Още когато бе съвсем малка, й харесваше повече не да играе с приятели, а да броди тук, из Боровата планина и да разговаря с дърветата. Знам, че замина за Дания и е заживяла там в някаква община с някакво хипи. Мисля, че там се е пристрастила към наркотиците — Герда Халинг махна с ръка така, сякаш отсичайки главата на кокошка. — Съдбата на Ханне бе предрешена. Младият й живот приключи, във всеки случай си спомням, че Георг го прие много тежко — гласът й се смекчи, — и дори я търси в Копенхаген, но, разбира се, без резултат — спря се тя и го изгледа, сякаш очаквайки други новини. Такива обаче нямаше, поради което тя продължи: — Той също бе затворен, нали така? Твоят приятел Клаус. Не ми е на мене работата обаче да приказвам…
— Отдавна не си общуваме — свивайки рамене, Валман сякаш й даде знак да разкаже и за това.
— За него съществуваше само музиката. Можеше далече да стигне. Изведнъж обаче я заряза. Бе малко слабоволев, нали? Мамино синче.
— Не точно слабоволев… — спомни си как Клаус бе стоял на училищната сцена с цигулка в ръце и бе свирил нещо в чест на някакъв празник или на други мероприятия, и как мелодията изпълваше помещението, в което седяха измъчени ученици. В онези мигове цялото внимание и възхищението бяха само за него. А след това му се бе налагало да плаща за тези мигове.
— Според мене Клаус е също някъде в чужбина — продължи безстрастно фру Халинг. — Във всеки случай знам, че откакто замина, не са чували за него. Това много измъчваше Лидия. Всеки от тях имаше сякаш любимо дете. На добрината не се отплаща с добрина, това само ще ти кажа… — изражението на лицето й и гласът й внезапно се промениха и станаха дружелюбни, почти угоднически. — Да, малцина останаха в родния град като тебе, Юнфин — говореше с него като с момче, а никога не бяха били близки познати. Той усети неприязън, но в същото това време бе трудно да избегне тази фамилиарност.
— В Хамар не се живее зле.
След смъртта на Бет бе подавал много пъти молба, за преместването му в друг регион, но през последната година безпокойството му бе поутихнало. Приблизително преди година се бе запознал и с Анита. Или пък Анита — с него, така и не си бяха изяснили кой е бил първи.
— Когато те видях сега, аз те сметнах за един от онези хора… — върна се към настоящето Герда Халинг и сега го гледаше заговорнически, сякаш той знаеше за какво става дума.
— По телефона споменахте за някакви тайнствени лица.
— Така е. А след случилото се, започваш да се замисляш…
— За какво да се замисляш?
— Например, за една кола, която идваше доста често. Мислех си, че с нея идва жената от социалния патронаж, но тя стоеше там през цялото време.
— Една и съща кола ли?
— Не. Сменяха я. Сега така е прието — други хора, други времена… Постоянно обаче се появяваше една кола.
— Колко пъти сте я видели?
Герда Халинг се замисли.
— По принцип, не много често…
— Повече от три пъти ли?
— Около толкова. Може би, четири-пет пъти.
— А за какъв период от време?
Трябваше й отново да си помисли. Изглежда, че й харесваше това, че има важни сведения. Че е необходима.
— Хм… През последната половин година, някъде там. Още преди Коледа… Миналата есен… Да, предимно, миналата есен.
— А каква бе тази кола?
— Не разбирам от коли. Тази обаче бе с бял цвят и доста стара. Знаеш ли, такава една малко ръждясала. Почти обикновена. Да, това би трябвало да са социалните работници — приключи рязко тя. — Идват ту сутрин, ту вечер, сменят се. Никога и при никакви условия не бих се съгласила на такава помощ! Така е обаче на практика — общината пести пари, а ние, старците, страдаме.
— Биха могли да са някои други. Познати. Приятели?…
— Никой друг не идваше тук. Никой не идваше при тях. Разболяваш се и хората те отбягват — кимаше тя, сякаш изричаше истина пред последна инстанция. Във всеки случай тази истина припомни на Валман лошото. Осъзнаваше, че трябва да приключи колкото се може по-бързо този нелеп разговор и да се махне оттук, по-далече от неловката ситуация и от тази жена. Осъзнаваше, че нищо от казаното от нея нямаше да даде някаква следа. Възможно бе тя чисто и просто да си измисляше всичко, за да поддържа разговора. Повдигнал велосипеда, той завъртя веднъж-дваж предното колело, сякаш за да покаже, че и велосипедът няма търпение да се махне оттук.
— Няма от какво да се оплаквам — продължаваше тя, сякаш не забелязвайки нетърпението му. — Здрава съм. Скоро ще се навършат петнадесет години, откакто мъжът ми… — въздъхна веднъж-два пъти тя и Валман замръзна при мисълта, че тя се готви да се разплаче направо тук, по средата на пътя. Тя обаче надви себе си и продължи с предишния си тон: — Децата ми казват, че трябва да продам къщата и да си купя апартамент в града, но аз се колебая. В града дори познати не са ми останали. Тук, на Боровата планина, ми харесва. Винаги ми е харесвало. Гората разговаря по свой си начин с мене. Ох, аз също ставам странна… — усмихвайки се, тя поклати глава. — Понякога се чудя на хората, които тичат, за да прегръщат дърветата… Да, преди тук бе по-хубаво, когато вие с приятелите си играехте тук на каубои и индианци. Спомням си как по склоновете цъфтяха съсънки, а след това се появяваха много добри гъби — сега я преизпълваха красивите спомени, както малко преди това — злорадството и ехидността. — Винаги си бил добро момче, Юнфин. Никога в нищо не си се забърквал. Със сигурност ще срещнеш добро момиче…
На ъгъла на улица „Борова“ велосипедът му се подхлъзна и той едва не падна. Там, където бе сенчесто, асфалтът вече се бе покрил с тънка ледена коричка. Би трябвало да си спомни това. И въобще не трябваше да идва тук. И във всеки случай не трябваше да си чеше езика със старата клюкарка за разследването на случая, като се имаше предвид, че още не бе чел доклада за тялото, намерено в гората край Танген. Натискаше педалите, стараейки да се отдалечи, колкото се може повече от Боровата планина и от гората с пътечките, водещи към коварните храсталаци на спомените му.