Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (38)

37

„Клаус Х. Отговори, моля те!“

Анита бе оставила съдовете на масата. Искаше да се убеди, че не е загубила връзка с него. Разбираше, че наближаваше времето, когато щеше да й се наложи да разкаже всичко, да обясни на Юнфин с какво се занимаваше на лаптопа си през последната седмица. Бе напълно уверена, че е влязла в контакт с Клаус. Нещо в тона му внушаваше доверие — отстъпчивостта му, плахостта му и внезапната му рязкост, сякаш, аха-аха, и ще избухне, сякаш му се искаше да излезе от скривалището си и да обясни всичко, да постави всичко на мястото му, но едновременно с това да не излага всичко на показ. Това не бе чудно, защото той се бе крил от това дяволско семейство Хамерсенг почти двадесет и пет години, а сега рискуваше да се окаже замесен в тайнствената смърт на родителите си. В крайна сметка обаче тя можеше да разчита само на интуицията си. На нея също й трябваха доказателства, че той се крие някъде, че се стреми към контакт и в същото това време се страхува. Трябваше й да измъкне нещо от него; нещо много лично; нещо, което можеше да се провери; нещо, което знаеше само той…

„И на кого трябва да отговоря, Юнфин? На тебе и на приятелите ти от полицията ли?“

Това бе неговият тон — ироничен и язвителен. Той също не успяваше да прикрива чувствата си.

„Знаеш какво имам предвид.“

„И всичко е толкова спешно, че дори вече нямаме време да се преструваме, че сме Шопен и Джордж Санд ли?“

„Дреме ми за това.“

„Честно казано, съм трогнат, че не губиш надеждата да ме намериш, Джордж. Въпреки че би трябвало да знаеш, че няма да успееш.“

„Ние, полицаите сме по-съобразителни, отколкото ни мислят. И сме по-търпеливи.“

„Ха, ха.“

„… който се смее последен.“

„Струва ми се, че блъфираш.“

„Аз пък си мисля, че ти блъфираш.“

„И за какво?“

Анита реши да действа безогледно. Нямаше повече време за игра на котка и мишка.

„Аз дори не знам дали си онзи, за когото се представяш.“

„Ха, ха.“

„Би било по-просто, ако ми разкажеш нещо.“

„Би ли ти харесало?“

„Нещо, известно само на Клаус Хамерсенг.“

„Тоест, нещо известно само на Юнфин Валман и Клаус Хамерсенг?“

По кожата й пробяга студ. Последната му фраза бе прозвучала като предупредителен сигнал. Нали Юнфин само бе открехнал тайната, бе намекнал за отношенията си с Клаус. Бе й неприятно да мисли за това. Вече не бе съвсем сигурна, че иска да продължи разговора. И в същото това време не можеше да спре, защото рискуваше да се издаде и да изгуби контакта с него завинаги.

„Точно така.“

„Аз те обичах, Юнфин.“

„Е, не преувеличавай…“

Усети как я облива студена пот тя.

„Обичах те, както момче може да обича друго момче.“

Трябваше да запази присъствие на духа. Изглежда, че Клаус се бе решил на провокация, за да изкара Юнфин от релси.

„Нали бяхме приятели. Харесваше ми да съм с тебе, ако това имаш предвид.“

„Приятели, видиш ли. По-лесно е да се забрави това-онова, а, Юнфин? Сега е твой ред.“

„Мой ли?“

„Сега ти ми кажи нещо. Не мога аз да се разкривам, без да получа нищо в замяна, нали?“

„А какво искаш да разбереш?“

„Ами, например, какво знаеш за мене?“

„Знам много неща.“

„Например…?“

Анита рискува отново. Струваше й се, че се изкачва по високо дърво, а клоните стават все по-тънки и по-тънки.

„Ами, например, че миналата есен си живял в къщичка близо до Танген с една жена.“

„Браво! Тогава сигурно знаеш, че сме се махнали оттам.“

„А няма ли да ми кажеш коя е жената?“

„Ти какво, ревнуваш ли?“

„Не, Клаус. Ние имаме причини да се интересуваме от нея.“

„Кои вие? Полицията ли?“

„Да.“

„Тя какво? Да не е издирвана?“

„Не, но бихме искали да поговорим с нея. Да не би тя да има причина да не го иска?“

Изминаха няколко секунди преди да й отговори:

„Да я наречем, например, Елена. Хубавата Елена не иска да се замесва в случая, към които е съпричастна полицията. А освен това тя няма никакво отношение към това. Между другото, ние се разделихме с нея.“

„Така ли? Какво се случи?“

„Както обикновено. Тя ме излъга.“

„Досадно.“

„Да, но щом се е случило, няма за какво да се съжалява. Както обикновено.“

„Изглежда, че не ти е провървяло много с дамите.“

„Тази последната бе най-лошата от всички. Разбрах, че чака дете от другиго.“

„Лошо.“

„Особено, ако този другият е баща ти.“

Изминаха няколко секунди, преди Анита да вникне в думите му.

„Нима е възможно?“

„За него всичко бе възможно. Нали го помниш, Юнфин? Никой не можеше да откаже на Георг Хамерсенг.“

„Е, аз не го познавах толкова добре.“

„Е, да. Ти го превъзнасяше, както и всички останали.“

„Когато си на седемнадесет, не разбираш много от хората.“

„Не повече и когато си на тридесет и пет, изглежда.“

„Имаш предвид прекрасната Елена ли?“

„Тя имаше глупостта да го помоли за помощ. Да му поиска пари. Преживявахме тежки времена, а той все пак беше мой баща. Не знаех нищо за това. Тя знаеше, че за нищо на света не бих се съгласил да го моли, да пълзи пред него.“

„И нищо ли не се получи?“

„Тя получи пари, но в замяна…“

„Продължавай.“

Изминаха няколко секунди. Цяла минута. Анита изведнъж се уплаши, че го е изгубила, когато уж всичко вървеше толкова добре. Тя написа:

„Можем да направим пауза, ако ти е трудно да говориш за това.“

„Тази свиня си получи заслуженото! И съвсем навреме!“

Тези думи застинаха на екрана на компютъра. И всичко спря.

Анита се опита да възобнови разговора, но безуспешно. Бе потресена и в същото това време възбудена. Дори ръцете й трепереха леко, когато реши да запази тази кореспонденция, и тя се страхуваше, че ще натисне не необходимия клавиш. Юнфин се бе оказал едновременно прав и грешеше. Тя имаше доказателство, че Клаус Хамерсенг бе жив и едновременно с това бе станала съвсем очевидна връзката между двойката в горската колиба и убийството — или убийствата — във вилата! Засега обаче не можеше да си представи как щеше да му разкаже това, без да разруши повечето от онова, което бе успяла да създаде със своето съвсем неортодоксално разследване. Тя можеше да помогне за арестуването на убиеца, но едновременно с това да изгуби човека, когото обичаше. И тази сделка не й се струваше особено удачна.