Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (40)

39

Ула Мюре обслужваше, без да бърза, последните си клиенти. Валман не искаше да проявява нетърпение. В никакъв случай не искаше да се издаде, че му е дал в ръцете най-важното доказателство и сега няма търпение да научи резултата. Бижутерийният дюкян на Мюре със сигурност бе добре защитен срещу крадци, но едва ли имаше такава надеждна защита и срещу сплетни и всякакви клюки.

Валман се опитваше да се съсредоточи върху витрината с пръстени, гривни, обеци и висулки, които бяха показвани на две момичета — едното слабо, а другото пълничко — а те не можеха по никакъв начин да направят избора си. Валман гледаше посинелите от студ ивици от телата им между дънките и якетата им и си мислеше, че в такова мразовито време би трябвало да се облекат по-топло. Добре, че не бяха негови дъщери. И добре, че Анита бе вече достатъчно голяма, за да не следва всевъзможните приумици на модата (въпреки ме с бедрата всичко бе наред при нея). В този момент му хрумна, че би могъл да й купи подарък, някакъв знак на внимание, някаква малка дреболийка в знак на помирение, в знак на това, че съвместният им живот, по отношение на който и двамата изпитваха съмнения, все пак се развива превъзходно с незначителни промени в настроението. Тези мисли го изпълниха с топлина и тъга и му се прииска да й подари малък символ на доверието и близостта, които, както му се струваш, бяха постигнали за толкова кратко време. Всичките му мисли за разногласията, възникнали между тях във връзка с различните им гледни точки за разследването на случая Хамерсенг, изведнъж се изпариха. Той се зае внимателно да разглежда нещата в най-близката витрина и не забеляза как момичетата се бяха отдръпнали шушукайки си, настрани и бяха напуснали магазина, така и не купили нищо.

— Искате да купите ма-алък подарък за дама ли? — разнесе се хитрият глас на Мюре.

— Знаеш защо съм дошъл.

Думите му прозвучаха твърде бързо и по-настойчиво, отколкото трябваше, сякаш продавачът зад щанда го бе хванал в някаква неподобаваща му постъпка.

— А-а, твоето метално не-ещо? Бях пра-ав — отговори невъзмутимо онзи и извади от чекмеджето малко пакетче, отвори го и върху стъкления щанд се изтърколи блестящо парченце метал с дължина от четири-пет сантиметра.

— То-ова е халка. Тоест е било халка. Венча-ална и е струвала скъ-ъпо. Както си и мислех, от бяло злато…

— А нямало ли е надпис на нея? — опитваше се да придаде оттенък на безразличие на тона си Валман.

— Да-а, приятелят ми е намерил и следи от надпис…

— И какво е пишело там?

— Казва, че там се вижда само: „Твоята Ли…“. На халка-ата й се е струпало много…

— Това е сигурно.

— Краси-ива е била, тежка и дебела…

Валман взе останката от нещастната халка и започна да я разглежда внимателно, опитвайки се да види буквите. Мюре го гледа известно време, а след това извади изпод щанда лупа.

— Мислех си, че детективите винаги си-и носят такива неща…

Валман присви очи и заразглежда халката през дебелата лупа. Видя ясно буквата „Т“ и малко по-неясно буквата „Л“. Останалото не можеше да бъде прочетено, но в лабораторията сигурно можеха да го направят.

— Чудесно. Благодаря ти за помощта — произнесе той, поглеждайки продавача, който стоеше пред него така, сякаш очакваше нещо. — Колко дължа?

— Ами-и, може би ще обясни-иш кой е обезо-образил така венчалната си ха-алка?

— Извинявай, но не мога да ти кажа нищо повече. Следствието все още не е приключено — отговори Валман и му намигна. Не му се искаше обаче да си тръгне просто така, без каквато и да е благодарност, и той продължи: — Честно казано, готвех се… — наведе се над витрината с най-различни накити той. Може би някое от тях можеше да стане подарък за Анита. — Трябва да купя малък подарък… Ето това, например… — посочи наслуки той сребърен накит във формата на листенце в тънка халка. — Това, сигурно, може да се закачи на гривна или на огърлица?

— И кого си-и замислил да ощастли-ивиш така?

На устните на Мюре се появи отново хитра усмивка.

— Добър приятел… не, приятелка — запъвайки се, отговори Валман. Все още не бе свикнал с новата си роля на почти оженен човек.

— А тя млада-а ли е, или как? — попита бижутерът с едва забележима подигравка, не обръщайки внимание на стеснителността на купувача.

— А защо, всъщност, питаш? Да не би нещицата ти да са разпределени по възраст? — Валман не можеше да разбере откъде се бе взел този леко ироничен тон, който подхождаше за двусмисления разпит.

— А не-е. Просто исках да те предупредя, че тако-ова нещо е по-добре да не се носи-и в коледната вечер в полицейско общество — бе очевидно, че Ула Мюре просто се наслаждаваше на комичността на ситуацията. — Ви-иждаш ли, това листенце е от марихуана, а сама-ата халка се закачва на носа!

Валман спря пред вратата на кабинета на Анита. Готвеше се да се прибира, а тя днес бе дежурна. В момента, в който се готвеше да почука, иззад ъгъла се появи Трулсен, който, очевидно, също отиваше към кабинета на Анита.

— След вас — произнесе Трулсен с престорена вежливост.

— Не, по-добре влез ти първи — протестира Валман. — Как бих могъл да не пропусна ръководителя на разследването.

В резултат на това и двамата застинаха пред вратата, сякаш вкаменили се от смущение. Валман държеше едната си ръка в джоба, стискайки в нея пакетчето с венчалната халка на Георг Хамерсенг. Едва ли обаче щеше да иска да обмени с Анита дори и една дума в присъствието на Трулсен, било то на лични или професионални теми. Що се отнасяше до Трулсен, той чувстваше приблизително същото. Взимайки под внимание всичките противоречия, възникнали във връзка с намесата на Валман в разследването на случая Хамерсенг, а също така и клатещата се версия на самия Трулсен, бе немислимо да си представи, че би си позволил да се изкаже в присъствието на Валман.

Така изминаха няколко мъчителни секунди.

— Току-що говорих в столовата с Ейгил Хамерсенг — произнесе Валман, за да наруши непоносимото мълчание. — Интересен момък.

— Така ли мислиш? Стори ми се, че не каза нищо ценно — махна с ръка Трулсен. — Аз обаче не очаквах на практика нищо особено от него, защото е заминал оттук преди повече от двадесет години… — произнесе тези думи с такова изражение на лицето си, сякаш ставаше дума нито повече, нито по-малко от това за измяна на родината. — Почти не е поддържал връзка с брат си и семейството му. Направо някакъв асоциален тип.

— Е, може би никой не го е канил.

— За какви покани може да става дума? Та нали това е неговото семейство — Трулсен започна да се ядосва, демонстрирайки неподправено негодувание. Валман бе чувал, че колегата му прекарвал отпуската си в Сунмьоре, при омъжената си сестра, където по цял ден ловял морска треска с телескоп^[1]. — Помисли си само, че почти цял месец измина, откакто намерихме мъртви брат му и съпругата му, а той пристигна чак сега.

— Е, сигурно е имал причини за това.

— Пфу!

Валман реши да зареже тази тема. Във всеки случай бе ясно, че Трулсен въобще не възнамеряваше да разпитва по-малкия от братята Хамерсенг за личния живот на по-големия.

— Какво става тук?

Подаде глава през вратата Анита, чудейки се какво би могло да означава този разговор пред вратата й.

— Аз… само исках да попитам дали не трябва да купя нещо от универсалния магазин. Вече си тръгвам — измърмори Валман.

— Не мога да се сетя ей така — отговори тя, малко учудено. Бяха обсъдили вече тази тема по време на закуската и в джоба имаше списък с необходимите им продукти. В другия му джоб лежеше венчалната халка от бяло злато, която бе доказателство за това, че отношенията на Георг Хамерсенг с жена му не бяха били от най-добрите.

— Е, добре, ще се видим — промърмори той и се отдалечи, изпратен от Анита и Трулсен с погледи. „Съвсем не най-доброто слизане от сцената“ — отбеляза си наум Валман, отдалечавайки се забързано по коридора. „Ако знаеха, че почти съм разгадал този ребус!“

Бе около четири и народът се прибираше по домовете си. Дотичвайки до кабинета на Кронберг, той едва не се удари в отварящата се врата.

— Ето къде си бил! — на Кронберг дори не му мигна окото, че едва не се бяха сблъскали. — Идвах в кабинета ти и ти звънях…

Валман потисна раздразнението си. Трескавият блясък зад стъклата на очилата на Кронберг показваше, че онзи имаше какво да сподели с колегата си.

— Окей — каза той. — Какво ново при тебе?

— Не тук.

— Защо?

— Погледни си часовника! Без три минути е! Работният ден приключи и имаме много пари. Хайде да въздъхнем дълбоко и да се потопим в стихията на развлеченията!

— Казвай, де, казвай! — Валман ставаше още по-нетърпелив, когато колегата му изпадаше в лирично настроение. А освен това го дразнеха думите на Кронберг и заговорническата му усмивка, което означаваше, че отново е пропуснал нещо. Изглежда, че през цялото време се озоваваше не на правилното място и не в правилното време.

— А може би ще се съгласиш да ме съпроводиш до подобаващо за стихията на развлеченията ресторантче?… — леката ирония в погледа му постоянно предизвикваше съмнения в това, че Кронберг мислеше същото, което и казваше, а не обратното. На Валман му се стори, че върху бледото чело на колегата му блесна капчица пот, към която се бе залепила къдрица коса. Кронберг стоеше пред него и му предлагаше да пийнат по чашка, при това веднага. Нямаше друг избор.

Ирландският пъб бе единственото прилично заведение в Хамар, което все пак не бе пивница. Напротив, клиентите му бяха представителната извадка на градското население, посещаващо ресторантите. Там можеше да се хапне отличен бифтек с пържени картофки на нормални цени, а изборът на бира бе доста извън рамките на киселата „Рингнес“ и на „Хансас“.

— Наливна „Гинес“ — издиша гръмко Кронберг и потопи горната си устна в дебелия слой пяна. Валман чакаше с нетърпение устната да бъде последвана от края на носа. — Не знаеше ли, че бях няколко години в Англия? Започнах да изучавам информатика в Норич^[2], исках да стана компютърен експерт. По онова време повече или по-малко приличният компютър бе с размерите на няколко хладилника. В тази област съвсем не бях сред последните… — въздъхна дълбоко и с удовлетворение той.

— И какво стана?

— Все тази Маргарет Тачър. Тя отмени стипендиите за чуждестранните студенти в Англия. Учех и работех едновременно, но това не бе достатъчно. Без спонсор не можех да продължа учението си. Не можех да разчитам на помощ от вкъщи, защото там цареше закоравял скептицизъм по отношение на дълговете и заемите. Баща ми работеше в железниците — добави Кронберг, сякаш това обясняваше всичко. — За всичко плащахме в брой, дори и за колата, зелен сааб, броихме тридесет и три хиляди, които бяхме събирали единадесет години. Баща ми не успя и да се повози на нея, получи масивен инфаркт и след една година умря. Това бе всичко, което постигна с пестеливостта си. Караше майка ми да мие чиниите със студена вода, за да пестим от тока!

Кронберг вече бе изпил половин халба от тъмната непрозрачна бира. Явно изпитваше удоволствие и от бирата, и от разговора на масата, разположена в най-отдалечения ъгъл на бара, почти до тоалетната. Бе намерил тук своя оазис, убежище след напрегнатия работен ден.

— Какво обаче искаше?… — Валман едва бе докоснал бирата си. Имаше някакво странно предчувствие. През битието си на вдовец също бе изпитвал често потребността да се поотпусне, да отиде някъде след работа, за да не седи сам сред четирите стени на дома си. Навреме обаче бе усетил опасността и бе престанал. Само три-четири пъти седмично обядваше в кафенето „Храната, която ни трябва“. Онези времена обаче, слава Богу, бяха отминали.

— Искаш да ме попиташ защо съм те търсил ли? — Кронберг избърса с обратната страна на дланта си пяната от устните си. Никой не бе споменавал пред Валман, че Кронберг пиеше. Самият той никога не бе забелязвал другият да не е бил на себе си или да съобразяваше трудно. Дори обратното, Кронберг постоянно изумяваше всички в полицията с находчивостта си, със задълбочените си анализи и с острия си ум, с умението си да вижда „връзката“. Може би се ограничаваше само с половинлитрова халба веднага след работа? Валман усещаше, че много скоро щеше да получи отговор на този въпрос.

— Само исках да ти кажа, че се оказа прав! — разля се в сияеща усмивка лицето на Кронберг.

— За какво? — не разбра Валман.

— Когато намекна, че Ханне Хамерсенг трябва да се търси по нашите краища.

— И ти си я намерил?

— И да, и не — късогледите очи на Кронберг проблясваха весело. — Проследих я до болницата „Сандеруд“. Три пъти е лежала там и три пъти са я изписвали. Била е настанена в специалното психиатрично отделение на болницата — жилищен кооператив с медицински персонал, но тя избягала оттам и сега никой не знае къде се намира. Така че едно на нула за тебе, Валман! Или, по-точно, резултатът е равен. Сега е твой ред. Искаш ли още бира?