Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (30)

29

— Някой е бил в хижата — Аксел Фейринг бе изгубил обичайното си хладнокръвие. Гласът му звучеше възбудено в слушалката.

Валман обеща да пристигне веднага.

Доколкото разбираха нищо не бе изчезнало и не бе счупено. Просто вратата бе свалена внимателно и подпряна отстрани на стената. Веднага след прага се виждаха ясно следи от кални маратонки, но нищо друго не се набиваше на очи. Остатъците от свещи обаче бяха преместени. Сега бяха поставени на пода, образувайки симетричен кръг с диаметър от около половин метър. Някой ги бе запалил и те бяха изгорели до края.

— Като някакъв идиотски спиритически сеанс! — изкривил злобно физиономия, Фейринг все пак понижи тон, застанал върху широките, изтъркани дъски на пода. Изглежда, че не бе много наясно с окултизма.

Валман си спомни думите на Гудрун Бауге за „неформалните“ общини, заселили се по тези места. Знаеше за екоселищата. На един празник бе ял печено „екологично“ свинско от Станге и на вкус то се бе оказало превъзходно. Не бе чувал обаче кой знае какво за религиозните комуни и общества, поддържащи различни нестандартни философски идеи. Ако съществуваха такива, то дейността им, във всеки случай, бе незабележима. Доколкото знаеше, нито една такава дейност не бе регистрирана в полицията. За разлика от обществата на християнската младеж, чиято цел бе активна мисионерска дейност в невярващия Хедмарк. При него често постъпваха оплаквания от силната музика, разнасяща се от мисионерските автобуси.

— Вземете още веднъж отпечатъците от пръсти. Ако всичко е както преди, то можем да открием поне някаква връзка.

Валман започваше истински да се дразни, че му се налагаше да планира по-нататъшната работа пред Фейринг. Младият му колега кимна с такъв вид, сякаш отдавна го бе решил и дори е започнал да изпълнява замисленото. Какво пък, правилно бе направил, помисли си уморено Валман. Реши да не казва на Фейринг за разговора си с фру Бауге за „пристигащите от Стейнер и другите ненормалници“, които се предполагаше, че се заселват там. Бе сигурен, че този млад кариерист щеше да се отнесе крайно отрицателно към толкова неясни и почти безполезни сведения.

Мобилният телефон на Фейринг звънна, докато стояха и разглеждаха кръга от изгорели свещи. Фейринг отговаряше бързо и вежливо, но затворил капачето на телефона си, не можа да сдържи доволната си усмивка.

— Виж какво било!? — каза кратко той, поглаждайки брадичката си, сякаш нямаше намерение да навлиза в обяснения.

От своя страна Валман нямаше намерение да пита за какво говореше той. Главното бе, че засягаше разследването. Поради това те останаха на местата си, опитвайки се да осъзнаят смисъла на този кръг от изгорели свещи. След това погледът му попадна върху незабелязан преди това предмет, който явно се бе озовал тук след претърсването им. Цветя. Някой бе донесъл тук букет свежи цветя и ги бе поставил неясно защо върху малката дъсчица, лежаща на пода до печката! Тоест, когато ги бяха оставили, цветята явно са били свежи, но сега вече бяха увехнали. Доколкото можеше да прецени това бе жълта съсънка. Тук тя цъфваше рано. По пътя насам бе видял полянки с цветя, приличащи на разпръснати бели облачета из гората.

— Има връзка — произнесе Фейринг, проследил погледа му. Бе му се приискало да му се обърне внимание. — Направили са анализ на петната по пода, които биха могли да са от кръв — посочи с кимване печката той. Дървата бяха махнати оттам, а по пода все още можеха да се различат следите от оборудването и реактивите, оставени от криминалистите. — Кръв е. И е кръвта на мъртвеца, когото намерихме на сипея!

— А тук някой, изглежда, е почел паметта му и е оставил цветя на мястото на смъртта му… — гласът на Валман бе леко пресипнал.

Замълчаха за кратко, завладени от удивителната атмосфера на стаята, в която ръждясалата печка бе станала свидетелка на насилствена смърт и на пролетния химн на живота. Валман търсеше още нещо (каквото и да е!), което би го навело на някаква мисъл. Трябваше му ключ за този затворен шифър, получил се в резултат на триседмични наблюдения, находки и догадки, които говореха сами по себе си, но не водеха наникъде, не водеха до следите на човека, който би бил подходящ за ролята на заподозрян, и дори не създаваха каквато и да е версия за случилото се тук и защо бе станало.

Единствената опорна точка бяха следите. От неговото място върволицата следи, осветени от косите лъчи на яркото слънце, изглеждаха като отпечатани на дъсчения под. Веднага си спомни следите във вила „Скугли“, калните отпечатъци от маратонки в коридора и кухнята (изключително кални, бе си помислил тогава, защото, ако посетителят бе искал да остане незабелязан, то той не би оставил такива следи). Тези следи си приличаха… Грайферите на подметките бяха еднакви — във всеки случай, така му се струваше.

Достатъчен му бе само повод и той веднага си спомняше за вила „Скугли“. Колко му прилягаше това!

Какво доказваха еднаквите следи от маратонки? Еднакви маратонки се продаваха с десетки хиляди. По-лошо доказателство не можеше и да се измисли. Може би си струваше да се провери доколко се бяха изтрили грайферите?

— Ще помоля Трулсен да провери още веднъж следите, намерени във вила „Скугли“ — каза на глас той.

Фейринг го изгледа учудено.

— Според теб има някаква връзка ли?

— Просто искам да проверя една моя идея.

Не бе казал на групата си за касовата бележка от „Киви на шосето“. Бе решил да се държи настрана, защото познанството му с Хамерсенг вече бе привлякло достатъчно внимание. Едва ли внезапният му интерес към следите в коридора щеше да бъде сметнат за естествен и позволен. Във всеки случай такава бе реакцията на Фейринг. Сега обаче това не го интересуваше. Трябваше да опита.

Фасонът и размерът на маратонките съвпадаше. И какво от това? На практика маратонките можеха да са същите, но следите бяха оставени върху твърда повърхност, поради това бе трудно да се провери дали подметките са изтрити еднакво. Застанал по-назад, Трулсен поглеждаше през рамо ту него, ту поставените на масата увеличени снимки на следите и преднамерено пръхтеше силно. Благодарности за „мислителя“ Валман за двата часа безсмислена работа. Трулсен дишаше мълчаливо във врата му, като най-накрая стана и даде да се разбере, че според него тук нямаше за какво да се хванат. Валман не искаше да признае поражението си. Не и пред този човек. И се заинати, продължавайки да седи. Интуитивно усещаше, че тук имаше връзка, но не можеше да се сети точно каква. Навел се като играч на покер, заложил на една карта цяло състояние, той разглеждаше снимките — върху някои имаше кални размазани отпечатъци, а върху други — ясни, почти изящни рисунки. В телевизионните сериали за работата на полицаите, криминалистите, екипирани като астронавти, можеха да определят откъде са се взели няколко песъчинки и да сбъркат само със сто-двеста метра. Криминалистите от управлението в Хамар не бяха способни на това. Съгласно доклада им, изследването бе показало, че калта от следите е обичайна почва от източнонорвежките гори, а в окръга им тези гори се простираха на няколко хиляди квадратни километра (например, на двадесет метра от входа на вилата също растеше такава гора). Той можеше да види смачканите клонки, боровите иглички, дългата суха тревичка, зеленото листенце и нещо, приличащо на свежо жълто цветче. „Изглежда е било поставено там малко преди следите да бъдат снимани“ — осени го изведнъж. Нали обаче следите бяха снимани веднага, след като съпрузите Хамерсенг бяха намерени мъртви, а това се бе случило чак две седмици, след като фру Лидия бе паднала по стълбището и бе умряла. И това водеше след себе си много въпроси, с които Трулсен и групата му би трябвало да са се заели отдавна. Например, кой би могъл да влезе в къщата и на кого му бе трябвало да влиза там след смъртта на съпрузите? От онези, които не биха се обадили в полицията?

Валман забеляза, че седи, вкопчил се с две ръце в плота на масата. Той отпусна бавно хватката си, без да откъсва поглед от размития отпечатък, клонките и особено от жълтото цветче, сякаш се боеше, че то можеше да се разтвори във въздуха и да изчезне. Струваше му се, че това цветче му е познато. Биологията му се бе удавала в училище. Понякога, когато бе трудно да се определи видът на растението, учителят дори се бе съветвал с него. Той си спомни походите в гората заедно с класа, задължителното правене на хербарии, търсенето на пиявици, водни бръмбари и саламандри в разните горски езерца… Бе запомнил добре това малко жълто цветче. Сега обаче бе важно да се знае със сигурност.

— Имаш ли някого в групата си, който да е добър по ботаника? — подхвърли през рамо той.

— По ботаника ли? — изглежда, че Трулсен се бе приготвил да охарактеризира язвително Валман и неговите безуспешни опити да вдъхне живот на разследването, което отдавна бе заглъхнало, благодарение на старанията на останалите полицаи. — За какъв дявол ти е ботаник?

— Трябва да определи що за цветче е това — посочи снимката Валман.

— Цветче ли? Ти съвсем…?

Валман го прекъсна:

— Ако това е именно цветчето, за което си мисля, то ние можем доста точно да проследим къде е ходил притежателят на тези маратонки.

— За какъв дявол…? — опита се да възрази Трулсен, но Валман продължи:

— Между другото, когато криминалистите са снимали тези следи, цветчето е било още доста свежо и някой би трябвало да е забелязал това. В онзи момент Хамерсенг са били вече мъртви от две седмици. Нима това не излиза от рамките на установената от следствието хронология?

Бързо навел се напред, Трулсен се зае да изучава снимките с такъв вид, сякаш ги виждаше за пръв път. Когато се изправи отново, то той се опита да скрие очите си от въпросителния поглед на Валман.

— Като че ли Хенингсен разбира доста от ботаника — промърмори той. — Сади дървета в гората и други такива неща. Ще му звънна.

— Звънни му! — каза Валман.

Трулсен постоя още малко на едно място, сякаш надявайки се, че колегата му ще стане и ще се махне оттам, но Валман изчака самият Трулсен да излезе. Вслушвайки се в глухите удари на сърцето си, той се опитваше да подреди мислите си. Вече бе почти сигурен, че е открил възможното и съвсем реално свързващо звено между намереният в гората труп и трагедията, случила се със съпрузите Хамерсенг.