Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (18)

17

В три и половина на този прекрасен следобед в края на април около къщите във ферма „Брагенес“ не се забелязваше никакво движение, но на полето кипеше работа.

Той звънна, но след като никой не вдигна, в края на краищата тръгна на път. И не го притесняваше, че щеше да му се наложи да прекара цял час зад волана, защото това пътуване не му тежеше. Правеше го доброволно, поради което нямаше нужда да проверява дали наистина му се иска толкова да се върне по-скоро вкъщи при вечерята и вечерните разговори.

На полето близо до къщите завиваше трактор. Валман откара „Мондеото“ до самия край на полето и примигна с фарове. Тракторът направи голям кръг по полето със сеялката, след което се приближи до него.

— Отново ни е на гости полицията? — скочила ловко от стъпенката, Гудрун Бауге се приближи по-близо. Очевидно бе, че не се учуди много, както и не се разтревожи, а само отбеляза, че той отново е тук и това, без съмнение, й причинява известно неудобство.

— Опитах се да звънна… — млъкна с досада Валман. Не възнамеряваше да започва разговора с извинения. Работата му бе толкова важна, колкото и нейната.

— По това време на годината почти не сме си вкъщи — отговори тя по-скоро с досада, отколкото със съжаление. — А батерията на мобилния ни телефон постоянно пада. Той вече е стар, трябва да си купим нов.

— Аз — по повод на хижата. Огледахме я и намерихме едно-друго, което може да е свързано с онзи труп.

— Виж ти? И какво намерихте? — сякаш за пръв път от запознаването им думите му я заинтересуваха.

— Засега не мога да говоря подробно за това, но, изглежда, че преди половин година в хижата е живял някой, който е бил свързан с умрелия. При всяко едно положение трябва да се свържем със собственика. Нали се казваше Солум? И да изясним дали той има някакво отношение към това. Мъжът ви, струва ми се, каза, че собственикът е давал лично хижата под наем?

— Аха, самият Солум.

— Имате ли адрес или телефонен номер, чрез който да можем да се свържем с него?

— Не е толкова лесно да се свържеш със Солум… — застанала пред него в работните си дрехи, тя с целия си вид го осъждаше меко за навика му да се появява там в разгара на пролетното засяване с такива идиотски искания. — Имам само номера на телефона му в Орландо. Той обаче е твърде рядко там, защото живее предимно при онази жена, а аз нямам адреса й — очевидно бе, че любовните дела на собственика не предизвикваха възторга й.

— Бих искал да опитам — каза решително Валман. — Не бихте ли могли да ми дадете номера му?

— Може ли да ви го изпратя по електронната поща? — погледна през рамо тя към наполовина засятото поле, където калугериците пикираха с писъци върху прясно изораната земя. — Че не ми се ходи сега до вкъщи. До довечера трябва да засея още два хектара.

— Добре — започна да рови в джобовете си Валман, търсейки визитна картичка, като се кореше за излишната си отстъпчивост. Та нали съвсем наблизо бяха открили тяло на човек, който може би бе жертва на престъпление, а разследването зависеше от капризите на някаква си селянка. — Ето ви и телефонният ми номер, ако си спомните нещо.

— Какво, например?

— Дали са се появявали тук чужди хора, непознати коли по пътя или пък сте забелязали някого близо до хижата. На този етап от разследването са ни необходими всякакви сведения.

— Тук и сега е пълно с всякакъв народ — като че ли се развесели тя.

— Така ли?

— Аха. Танген се превръща в неформален център на окръга. Тук идват от Стейнер, появяват се екоселища, има всякакви религиозни общини, художници пристигат… — тя прекара набързо ръка по панталона си, сякаш отърсвайки досадно насекомо. Лекомисленият й тон явно прикриваше дозата скептицизъм по отношение на „неформалните“. — Освен това и онези, които идват тук, в селото, да берат горски плодове — продължи тя, сякаш смяташе цялата тази активност, близо до фермата, за излишна. — А иначе тук е спокойно. И слава Богу — добави тя.

— А не е ли твърде спокойно?

— Това пък защо?

— Виждам, че скоро у вас ще се появи ново човече, а няма да има с кого да си играе… — искаше му се да пробие стената на отчужденото й безразличие. Нито една жена не можеше да устои пред приятелското споменаване за предстоящото й раждане. Нито една, с изключение на Гудрун Бауге.

— Ще се справи — изръмжа тя, сякаш нито бременността, нито малките деца я интересуваха. — В Станге има детска градина.

— И кога ще се появи на бял свят? — не искаше да признае поражението си Валман.

— В края на септември — сви почти сърдито рамене тя, сякаш не искаше за пореден път да си припомня колко още работа я чакаше, а коремът й все растеше. — Още тази вечер ще ви изпратя онзи адрес и номера на телефона.

Колко добре бяха организирали всичко, мислеше си Валман по пътя за вкъщи, гледайки студеното сияещо небе, колко точно го бяха планирали. Първо щяха да приберат реколтата, а след това да си родят и детето. Човешкият род се вплиташе във вечния кръговрат на жътвата. В съвременните ферми нямаше място за случайността. С изключение на романтичната интрижка на стария земевладелец там, в екзотичната Флорида, където скърцащото колело на живота му се бе завъртяло отново.