Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (33)

32

— Урокът ти по ботаника направи впечатление на Трулсен — произнесе неочаквано Анита.

Вече от половин час работеха мълчаливо и съсредоточено един до другиго в градината, подрязвайки дряна. Работата трябваше да се свърши задължително, защото всичките им съседи отдавна бяха подрязали и подравнили храстите и дърветата и бяха прибрали шумата. През зимния слой боклук върху лехата до самата тераса се бяха показали бели нарциси, поляната не бе окосена и с жълти петна, пътечката от каменни плочи не бе измита, а сливата и двете стари ябълки със стърчащи филизи приличаха на тропически палми. „Позор“ — помисли си Валман, размахвайки градинарските ножици, но колкото и да бе странно, не усещаше раздразнение, а дори обратното — за най-голямо свое учудване бе открил, че му харесваше да работи в градината, стига само да преодолее първоначалното нежелание и да се захване за работа.

— Е, той, разбира се, не възнамерява да анализира останките от растенията или да разработва нови версии за това кой би могъл да проникне във вилата толкова късно. Просто настоява още повече на теорията си за самоубийството и търси причините, поради които Георг Хамерсенг би могъл да се е самоубил. Когато му казах за датите на архивните материали, се изстреля като ракета, провери всичко и стана ясно, че за последната половин година просто липсват такива. Нито една сметка, нито една бележка!

— Виждаш ли! — не можа да се сдържи да не се похвали с малката си победа Валман.

Анита му го призна:

— Не посмях да му кажа, че идеята е твоя, защото и така му дойде много, че го казах аз. Сега е вдигнал всички на крака, целия персонал на банката в Хедмарк, сякаш те са виновни. Нали, в края на краищата, грешката е негова, че това не стана ясно по-рано.

Тази неочаквана тирада предизвика едновременно и учудване, и радост във Валман. През последните дни именно Анита се бе отличавала с внезапни промени на настроението и с мълчаливи паузи, сякаш го обвиняваше в нещо, за което не искаше да говори. А той не можеше да разбере какъв бе проблемът, когато изведнъж, без каквато и да е видима причина, тя отново се променяше, ставайки внимателна и нежна.

— Не е толкова лесно да се разбере какво се случва в главата му — каза той и продължи, опитвайки се да запази лекия си, непринуден тон, — но това не може да се нарече „добра полицейска работа“.

— Йертруд е във възторг от него.

— Така, така. От един дол дренки са.

И те се усмихнаха разбиращо. Предишното им единство бе постигнато отново. Анита бе облякла една от старите му ризи върху спортния си потник. Непослушната й коса бе събрана на тила. През последните няколко слънчеви дни лицето й бе загоряло и върху него се бяха появили нови лунички. Вечерта наближаваше, но майските дни вече набираха сили и бе все още светло. От земята обаче лъхаше прохлада и всяка реплика бе съпровождана от лека пара.

— Така че ще се наложи ние, останалите да решим тази загадка — Валман се наслаждаваше на момента, в който единството им изглеждаше истинско, без каквито и да е усложнения. Харесваше му да я гледа. — А има ли някакъв напредък в търсенето на Ханне Хамерсенг?

— Никакво… А и за него не е известно нищо. За Клаус…

Настъпи ред Валман да бави думите в очакване на реакция. Бе дошъл неговият ред да реши дали да й каже или не за намерената в гората находка. Нали тя щеше да го научи утре, така че не беше ли все едно, ако й кажеше за това още днес? Колебаеше се и за това имаше няколко причини. Какво щеше да стане, ако тя отхвърлеше теорията му, теория, която, строго погледнато, бе все още само предположение за това кой би могъл да е собственикът на камертона и която правеше връзката между двата случая още по-заплетена, отколкото си бе мислил преди.

— Мисля, че Клаус е мъртъв — каза той.

— Мъртъв ли?

Валман си отбеляза наум, че в гласа й прозвуча повече от нормално учудване. Ако човек се смяташе за изчезнал от двадесет години и за последен път се бе обадил от джунглите на Венецуела, то бе най-вероятно да бъде смятан за мъртъв. Поради това му се прииска да потвърди по-сериозно предположението си и той й разказа за находката; каза й какво е почувствал, докато е държал в ръка онзи камертон; разказа й за хрумналата му мисъл, че всичките нови находки и улики, както се виждало, все по-тясно свързвали двата случая. Прочете протеста в очите й, още преди да бе отворила уста.

— Много слаба версия, Юнфин.

— Така ли мислиш? Възрастта е приблизително същата. Строежът на тялото и ръстът, цветът на кожата…

— Не забравяй, че същото може да се каже за хиляди други норвежци от мъжки пол.

— Камертоните обаче не са десетки хиляди.

— Те също са достатъчно. А освен това, съвсем не е факт, че този камертон е принадлежал именно на него.

— Намерили са го до дрехите.

— До дрехите…

Тя беше права. От само себе си се разбираше. Той се бе вкопчил отново в идеята си и се беше понесъл напред, без да се оглежда. Възможността Клаус Хамерсенг да бе именно собственикът на онзи камертон бе доста слаба. И, разбира се, конкретните доказателства, че са намерили именно неговото тяло върху сипея, бяха твърде малко… Всичко обаче се връзваше? В съзнанието му се очертаваше някаква картина на случилото се и всичките й краища се връзваха. Картината бе доста страшна, безобразна и той се опитваше да я прогони, но не се получаваше. Тази картина все повече и повече приличаше на истина, на реалните събития, случили се във вила „Скугли“.

— Техниците работят по доказателствата — произнесе сухо той.

— Да видим — стоеше пред него с отпуснати ръце тя, сякаш се бе приготвила да избяга надалече от тази неприятна ситуация, но в последния момент бе решила да остане. И изведнъж каза: — Аз пък не мисля, че той е мъртъв… — произнесе тези думи тихо, почти неохотно, но въпреки това доста уверено.

— Така ли? — възкликна учудено Валман. — И защо?

— Аз… успях да си изясня това-онова, но предпочитам засега да не говоря за това.

— Какво? — Валман не знаеше дали да прояви снизхождение или да се обиди.

— Не мога да ти кажа нищо повече, Юнфин.

— Е, добре… — между тях отново се появи отчуждение. В тона му прозираха скептицизъм и съмнение.

— Все още не ми се иска да те въвличам в този случай.

— Струва ми се, че през цялото време се оплакваш, че съм въвлечен вече достатъчно много в него.

— Да, но не и в моето разследване!

— Въобще нямах намерение да се намесвам в него. — Анита мълчеше. — Все пак ми се струва, че би могла да ми кажеш… Във всеки случай, когато се засяга такава важна тема като…

— Клаус ли?

Достатъчно бе Анита да смени тона и той отново стана разбиращ и съчувстващ. За един миг Валман не можеше да реши кое бе по-добре.

— Да. Нали това е въпрос на живот или смърт!

— Не знам, Юнфин — застина отново като пред скок тя и отново влезе във форма. А след това каза: — Не знам дали може да се разчита на твоя здрав разсъдък точно в този случай. Когато става дума за Клаус. За онова, което те измъчва от момчешките времена…

„Това вече е прекалено — помисли си Валман. — Въобще нищо не ме измъчва «от момчешките времена». Напълно бях забравил всичко онова, нито веднъж не си го спомних, докато не се случи това нещастие с родителите му!“

— Просто се опитах да съм откровен с тебе — прииска му се да й възрази по някакъв начин, спокойно и уравновесено, но изведнъж си спомни своето патетично пияно дрънкане през онази луда нощ и думите му прозвучаха като зов за помощ, който бе заглушен от виковете на момчетата, преминаващи покрай тях с велосипедите си.

— Време е да се прибираме — произнесе Анита, взимайки греблото и започвайки да събира клонките, които бяха отрязали от храстите.

Валман се взе в ръце.

— Ти върви. Ще довърша сам — изцеди усмивка на лицето си той и си помисли, че тя, сигурно, както и той, изпитва потребност да остане малко насаме със себе си.

Анита не възрази.

— Ела си за филма — извика тя от терасата. — В девет и четиридесет и пет.

Валман не отговори и продължи да работи с греблото. Птиците чуруликаха, прелитайки от храст на храст и пикирайки надолу от комините и телефонните стълбове. Бе вече вечер, но тишината още не бе настъпила. Разговаряйки високо, се появиха отново момчетата с велосипедите. Както обикновено се случваше с подрастващите, те лудуваха и се изпреварваха едно друго. На удивителната, сякаш осезаема светлина на майската вечер градинският пейзаж поразяваше с почти неестественото богатство от подробности. Зад живия плет се виждаше бялата ивица на пътя. Колоездачите отминаха, но гласовете им все още се чуваха в далечината. И в този момент Валман съвсем ясно, по-ясно, отколкото го искаше, си спомни себе си на тази възраст — момче, което искаше да надвика останалите. Стоеше до подстригания жив плет и си спомняше колко много му се бе искало да дава тон, да ръководи, поне за момент да привлече всеобщото внимание и да получи всеобщо признание. Спомни си вечерта на Петдесетница, когато бе изиграл своя коз. Всичките момчета се бяха събрали на вилата на Франк Свенинг, чиято кухня дори бе по-съвременна от градския апартамент на Юнфин. Както обикновено им бяха осигурени всички условия — напитки, сауна, а след сауната потъване в пряспата, която все още стоеше на северния склон. След това всичко седяха вътре до камината, побутвайки се леко един другиго, за да се озоват по-близо до топлото. В момента, в който Клаус Хамерсенг, известният немирник, бе загубил равновесие, бе се изхлузил от вълненото одеяло, с което се бе увил след сауната, и бе паднал полугол на коленете на две момчета, Валман бе произнесъл фаталната си реплика: „По-внимателно с Хамерсенг, момчета, защото е педал!“

И незадоволен от възнаграждението под формата на всеобщи викове и ликувания, а и от изчервената от смущение физиономия на Клаус, бе продължил: „Вие какво, не ми ли вярвате? Днес ми досаждаше, като се опитваше да ме целуне по бузата!“ И отвърнал се от изкривеното лице на Клаус, той се разсмя още по-силно, за да чуе как наоколо се усилваше гръмкият смях на останалите, сякаш поощрявайки остроумието му и правейки го център на вниманието. Бе продължил да се смее, докато не бе открил, че се смее само той. Бе усетил как нещо чуждо и зловещо бе проникнало във веселата атмосфера на вилата, нещо такова, за което никой не искаше да мисли и поради което те продължаваха да смесват нови напитки, въпреки че ръцете им трепереха, при това не от студ.

Наближаваше полунощ, когато Франк Свенинг, Ханс Людер и още едно яко момче на име Гауте Саген се бяха приближили до леглото му и го бяха събудили шепнешком. Те, очевидно, бяха останали да седят до камината, след като останалите бяха легнали да спят, и бяха пийнали порядъчно. Приказките им бяха несвързани, бяха се хилили глупаво, но едновременно с това бяха агресивно настроени и подстрекавайки се взаимно, бяха шептели, че ей сега щели да се разправят с този педал. И Юнфин, доносника и инициатора на всичко това, не бе могъл по никакъв начин да се измъкне от участие в това.

През онази вечер на Петдесетница в луксозната вила на Свенинг се бе случило следното: Четирите момчета се бяха прокраднали до леглото, в което бе спял Клаус Хамерсенг, бяха вдигнали спалния чувал с момчето и го бяха пренесли в хола, където бяха изтърсили жертвата на пода като извиваща се, опърничава змиорка от торба.

„Вижте, момчета, той спи гол!“

„Отива му, дявол да го вземе!“

Събудили се, към тях се присъединиха всички останали. И ето, че всичките те се бяха нахвърлили върху него. Не, те не го бяха били и не го бяха ритали. Напротив, бяха започнали да го галят с онази оскърбителна и груба изобретателност, породена от момчешката тъга и изопачените представи за нежна чувственост, за интимността в най-безчувствените й и унизителни прояви. Бяха му правили мастурбация, довеждайки работата до самия край и карайки жертвата да хлипа. Изнурен, той бе лежал отпуснат, по тялото му се бе стичала сперма, а мъчителите му бяха стояли около него. Лицата им бяха мрачни и те също се бяха чувствали разяждани от горещината и от невъзможността да се съпротивляват на мамещата ги недопустимост на греха, който току-що бяха извършили. Стараейки се да се избавят от завладялата ги възбуда, те се бяха опитвали да изцедят от себе си смутени шеги:

„Ой, ой, ой, стига бе!“

„Видя ли как свърши?“

„Аха, като изстрел от пушка! Едва не ми извади окото!“

„Хомосексуално изнасилване.“ Наказва се със затвор от две и половина до десет години и дори повече — при утежняващи вината обстоятелства.

Едва ли обаче през онази нощ във вилата на Свенинг бе имало „утежняващи вината обстоятелства“. Може би бе било само приятелска шега. Груба проява под влиянието на прекаляването с алкохол и на тестостерона. Нищо особено. Случваше се. Впоследствие всички се бяха правили, че нищо не се е случило. Момчетата са си момчета. Никой не беше пострадал. Само след това бяха купили нов спален чувал на Клаус.

Не бе възможно обаче да се купи изгубената възможност за нормални ученически общувания чак до матурите. А също така и изгубеният свят на светлината и музиката, придаващ безкраен блясък на особеното им приятелство. Това приятелство бе най-удивителното, непредсказуемо и радостно събитие на цялото му юношество.