Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (41)

40

Жилищният кооператив се наричаше „Солтун“ и бе в Ридабу^[1], на десетина минути път с кола от града в източна посока, по шосето за Елверум. Лечебното заведение представляваше няколко сравнително нови акуратни сгради, разположени в добре гледан парк. Алеите бяха старателно почистени с гребла, а декоративните луковични растения се подаваха от земята в зелени площи и лехи, правоъгълната правилност на които подсказваше, че това е социално заведение. Валман паркира колата си на „Финсалвеген“ и измина останалия път пеша. Работният му ден още не беше завършил, защото изпълняваше задача, но все пак не искаше старшата медицинска сестра да види пред вратата на офиса си полицай, излизащ от кола, а след това да усети и миризмата на бира.

Посрещна го висока дама на средни години, казваща се Ели Вестмарк. В кестенявата й коса се забелязваха сиви кичури, които тя, неясно защо, не бе боядисала. Не го покани да влезе и не изрази особено желание да обсъжда въпроси, свързани с пациентите й, било то медицински или лични, въпреки че той бе представител на реда. И едва, след като Валман й втълпи, че може да бъде привлечена като свидетел в дело за убийство и че тогава ще й се наложи да дава свидетелски показания в полицията, се съгласи да каже едно-друго.

Тя, разбира се, си спомняла добре Ханне Хамерсенг — Ханне Ха, както я наричали в отделението. По някаква причина Ханне не искала да я наричат по фамилия — трепвала, когато някой я произнасял. По многозначителния й поглед Валман разбра, че госпожа Вестмарк съвсем нямаше да настоява твърдо за неразгласяването на професионалната тайна, както изглеждаше от пръв поглед. Ханне Ха била доста приятна и любезна жена, въпреки че понякога имала „пристъпи“. Ели Вестмарк се затрудняваше с обяснението в какво конкретно се състояли тези „пристъпи“. Било нещо като раздвоение на личността… Ханне наричала себе си с различни имена, понякога доста странни, непонятни и тези имена се променяли в зависимост от настроението й. Понякога била добра и мила „като ангел“, а след това изведнъж се променяла и се превръщала в бясно кълбо от разрушителни нерви и импулси. Имала и пристъпи на „неконтролируемо поведение“. Валман разбра, че ставаше дума преди всичко за случаи на провокативно поведение от сексуален характер, както по отношение на персонала, така и към пациентите. Това не било хронично заболяване, но се случвало доста често, така че възниквали съмнения дали била достатъчно здрава, за да живее самостоятелно. В края на пребиваването й в „Солтун“ състоянието на Ханне се подобрило значително. Тя била искрена и общителна и й обещали да й дадат възможността да живее самостоятелно в града, щом само се освободяла стая. И приблизително по това време тя изчезнала. Не я обявили за издирване, защото социалният медицински патронаж не бил полиция и не използвал полицейски методи. Лекуващият я лекар заявил, че тя не представлявала опасност нито за себе си, нито за околните. А драматичните събития, свързани с издирването й и възможното й залавяне, щели да са повече от вреда, отколкото от полза за нея.

Ели Вестмарк говореше с обигран глас и заучени фрази и все пак Валман забеляза, че през увереността и самообладанието й се процеждат искрени чувства. Тази старша сестра можеше да е привлекателна жена, ако бе положила минимални усилия за това. Със своите, стоящо й като торба долнище на анцуг и твърде тесен пуловер с къси ръкави, със сресаната си назад и събрана на кокче на тила прошарена коса, тя правеше впечатление на жена, негубеща излишни минути за съзерцание в огледалото. Погледът й бе студен и втренчен. Валман причисли тази проницателност към това, че бе твърде дълбоко потопена в работата си. На ръката й нямаше венчална халка, обаче маниера й да се държи едновременно със самообладание и самоувереност подтикна Валман да я причисли към категорията на разведените жени, при това, по всяка вероятност, от доста отдавна. Мислите му неволно се пренесоха върху колегата му Кронберг, когото съвсем наскоро бе оставил загледан в трета халба с „Гинес“. Доколкото знаеше, Кронберг бе ерген и никога не се бе женил. Може би това бе причината за жени от този тип, помисли си той.

Във всеки случай Ели Вестмарк не показваше с вида си, че иска да се избави от посетителя си, настанил се някак непохватно в долната част на стълбището и ровещ с обувка чакъла на пътеката. Скъперническите лъчи на следобедното слънце надничаха иззад гърба му и осветяваха лицето на старшата медицинска сестра.

— В отделението си мислехме, че тя рано или късно ще се появи, дори и само за да получи нови рецепти за лекарствата си. Мина обаче вече половин година и никой не е чувал нищо за нея, нито пък някой знае къде се намира — в гласа й се усещаше загриженост за съдбата на Ханне Ха. Валман не можеше да определи дали това бе професионалната загриженост на социален работник, или бяха някакви лични чувства.

— А не се ли е случило през миналото лято във вашия колектив, нещо такова, което би могло да е спомогнало за подобряването на състоянието й? — попита той и веднага забеляза, че е засегнал нежелателна за събеседницата си тема.

— Ханне бе като психологически барометър — започна тя след известна пауза. — Тя реагираше спонтанно на обкръжението си, на хората, на времето, на случващото се. Бе като беззащитно дете… — създаваше се впечатлението, че в старшата сестра, застанала на стълбището, се борят социалният работник и човекът с неговите интимни преживявания, като всеки от тях бе на различно мнение. Валман научи, че Ханне Ха станала постепенно по-доверчива и открита, че имала добри отношения с персонала и с нетърпение очаквала да заживее самостоятелно, въпреки че още се нуждаела от подкрепа и помощ. Поради това неочакваното й изчезване учудило толкова много всички и нещо повече — предизвикало неспокойство в отделението. Ханне Ха оказвала влияние върху околните. — Обаче — побърза да отбележи Ели Вестмарк, — опитите за бягство са доста чести в техните среди…

Последните думи бяха казани с такова изражение на лицето й, сякаш тя с облекчение бе стъпила на твърда почва, след като се бе изгубила явно в опасно блато.

— Въобще не е толкова лесно да бъдат разбрани такива хора — добави тя, поглеждайки многозначително изглеждащия напълно нормално млад човек, който минаваше покрай тях, размахвайки гребло с такъв вид, сякаш не разбираше къде се намира и какво прави.

Валман също го гледа известно време и си мислеше, че ако на него му бяха дали гребло и го бяха накарали да чисти вече чистите пътечки, то и той би имал такова изражение на лицето.

— Днес са добри и послушни като ангелчета — заключи Ели Вестмарк и тук медицинската сестра взе надмощие над човека, — а утре са бесни чудовища. Ето с такива си имаме работа тук, господин старши инспектор — скръсти ръце на гърдите си тя и Валман усети, че аудиенцията е към края си.

— А не е ли имала особени отношения с някого от персонала? — попита той, без да си мисли, че въпросът можеше да се окаже провокативен, докато не видя как се промени изражението на лицето на Ели Вестмарк.

— Разбира се — отговори тя, мигвайки няколко пъти. — Аз съм тук постоянно. Познавам добре всичките. Така че с Ханне имахме добри, доверчиви отношения.

— А не ви ли е разказвала нещо лично? Нещо, което би могло да ни подскаже къде би могла да отиде, заминавайки от тук?

— Тя… като цяло… — по лицето на Ели Вестмарк се мяркаха различни изражения, а под тесния й розов пуловер се усещаше задъхано пресекливо дишане. — Изпрати ми картичка.

— Картичка ли? След заминаването си?

— Да.

— А показвали ли сте я на някого? В болницата или в полицията? Разбирате ли, че вече цял месец търсим Ханне Хамерсенг?

— Ами, не… Стори ми се, че съдържанието е от толкова личен характер, че не представлява интерес за странични хора.

— Пазите ли тази картичка?

— Да… Мисля, че да…

— Мога ли да я видя?

Тя се поколеба. Крайчетата на ушите й станаха яркочервени.

— Нали знаете, че мога да ви заповядам да ми покажете тази картичка, защото е възможно тя да е улика в случай за убийство?

— За убийство ли става дума?

— Трябва да ви информирам, че прикриването или унищожаването на улики в случай за убийство е наказуемо.

— Случаят за убийство ли е? — повтори тя с тъничък гласец. Строгостта и непристъпността й изчезнаха и на лицето й се появи умоляващо изражение, сякаш искаше да си вземе обратно думите и молеше да я оставят на мира. Точно това обаче Валман не можеше да й предложи.

— Покажете ми картичката!

— Да, да… Почакайте малко… — обърна се и се затича към сградата тя.

Човекът с греблото бе стигнал почти до мястото, където стоеше Валман. Ето, че вече стояха рамо до рамо на тясната пътечка — единият с гребло, а другият пъхнал ръце в джобовете си и чакайки — когато отново се появи Ели Вестмарк. „Като две фигури от театъра на абсурда — помисли си Валман. — «В очакване на Годо».“

— Не трябваше да я влачите в църквата — произнесе неочаквано младият човек, сякаш говорейки на въздуха.

— Какво, какво?

— Тя я помъкна в църквата. Мислеше, че това ще я „излекува“. А се получи точно обратното.

— Искаш да кажеш, че Ели Вестмарк е завела Ханне Ха в църква?

— Ели е религиозна — обясни младежът. На лицето му бе изписано предишното изражение, с което той търсеше някаква пръчка или камък, все още не попаднали под греблото. Говореше така, сякаш наоколо нямаше никого. — Ханне също бе малко религиозна, но само че в стила на хипитата — всякакви там индийски богове и прочие. На Ели, на тази лицемерна коза, това не й харесваше и тя замъкна Ханне в църквата, при Исус. Това я довърши. Ето я, идва. Попитайте я кой идва в стаята й, когато е на нощно дежурство. Попитайте я дали не е пазачът… — и той се зае усърдно да събира от тревната площ въображаеми плевели.

— Ето я. Бях в истински шок… — Ели Вестмарк държеше в ръце на пръв поглед съвсем обикновена пощенска картичка с изглед от Хамар — централният площад и бялата катедрала на Църковния хълм. След като я разгледа внимателно обаче, Валман забеляза, че някой бе дорисувал човешка фигура, седнала направо върху шпила на църквата. Това бе гола жена с дяволско изражение на лицето и човешки глави в ръцете. Долу на картичката, върху изображението на площада с цветарските сергии бе написано: „Кали дойде!“

От обратната страна бе надраскано с неравен почерк:

„Върви при твоя бог, а аз ще отида при моя. Твоят бог е зъл. А моят е още по-зъл. Ще ви унищожа всичките!

Кали“

— Кали ли?… — Валман погледна въпросително Ели Вестмарк, загубила напълно строгия си и авторитетен облик и изглеждаща уплашена и озадачена.

— Нали казах, че Ханне имаше пристъпи… — гласът й звучеше неуверено. — Изпадаше понякога в религиозни размисли и се отъждествяваше с чужди богове. Това бе… чудовищно! — сега гласът й звучеше почти възмутено.

— А коя е тази Кали?

— Това е едно от техните божества. Едно от дяволските божества, в които тя се превъплъщаваше. Когато наричаше себе си Кали, то тя ставаше напълно невъзможна, отвратителна. Това беше… ужасно! Не по християнски!

— И тогава решихте да я заведете на църква?

— Е, тя имаше и добри периоди. Разкайваше се, плачеше… Помислих си, че може пък да намери утешение и съвет от нашия Господ Исус Христос — Валман забеляза, че Ели Вестмарк бе извадила тънка златна верижка с малко кръстче, която бе била очевидно под пуловера й. Тя премяташе в пръстите си кръстчето, сякаш търсеше закрила от зли духове.

— А ръководството знае ли, че се занимавате с такава „терапия“?

— Това съвсем не беше терапия — отговори Ели, придобивайки отново самоуверения си тон. — Ханне тръгна доброволно с мене. Дори ме помоли да я взема със себе си. Искаше да тръгне към Исус.

— Мислите ли, че на човек, страдащ от религиозни заблуди, ще му е от полза норвежкото неделно богослужение? „Разпнат по времето на Пилат Понтийски. Бил е разпънат, умрял и погребан…“?

— Срещата с нашия Господ не може да навреди на никого — отговори Ели Вестмарк с дълбоко убеждение в гласа. Стискаше силно малкото кръстче, сякаш искаше да изцеди капка кръв от него. — На Ханне й хареса в църквата. Дори пееше псалми.

— Е и какво?…

— Когато обаче пасторът заговори за Аврам и Исак, тя избяга навън.

— Ето какво било — отбеляза Валман. — Жертвоприношението на сина.

— Вие знаете?… — гласът на Ели Вестмарк трепереше, сякаш всеки момент щеше да заплаче, а пръстите й стискаха трескаво кръстчето.

— Аз, с ваше позволение, ще я взема — каза Валман и размаха картичката. — Благодаря ви за помощта, госпожо Вестмарк. Разговорът ни ми беше от голяма полза.

— Знаете ли, не бих искала много да намесвам личните отношения в работата си — произнесе почти умолително Ели. — Ако доктор Мьоглер…

— Този разговор ще си остане между нас. Възможно е обаче да ви извикат на разпит в полицията. Това обаче ще бъде просто формалност.

— Благодаря ви! — повелителният тон в гласа й бе отстъпил мястото си на смирението и покорността и властната старша сестра се бе превърнала в малка пешка в голямата игра на закон и справедливост. Така и трябваше да бъде, помисли си Валман, сякаш нуждаейки се от защита на позицията си. Никога не се бе чувствал комфортно в ролята на представител на закона и отдавна бе разбрал, че никога няма да стигне до началник на управление. Чисто и просто не обичаше властността и авторитета, както чуждите, така и своите.

— В това се състои работата ни — отговори сухо той и се обърна, за да си тръгне.

— Да живее Исус! — раздаде се след него. — Помнете това, господин Валман! И във вашата работа благословията Му не е излишна!

— Без съмнение — промърмори Валман и тръгна бавно назад по тясната пътечка. Наистина нямаше да му е излишна малко божествена проницателност, за да свърже в едно тази безкрайна поредица от изглеждащите на пръв поглед противоречия, образуващи случая Хамерсенг. Поне капчица Божия милост! Той не би се отказал от такава.