Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Валман (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nattefrost, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Кнут Фалдбакен

Заглавие: Нощен мраз

Преводач: Василена Старирадева

Издание: първо

Издател: „Светлана Янчева — Изида“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: норвежка

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Мариян Петров

ISBN: 978-619-7040-06-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3588

История

  1. — Добавяне

23

Резултатите от патологоанатомичната експертиза станаха известни в сряда, на трети май, три седмици след началото на разследването. Събраха се в „дежурната“ и бяха само следователи. Журналистите бяха изгубили интереса си към случая, защото в разследването твърде дълго нямаше нови сведения, приближаващи ги към разгадаването на тайната на случилото се във вила „Скугли“. Възможно ли бе възрастна жена-инвалид, спуснала се по стълбището на първия етаж, да бе тикнала ловната пушка в гърлото на мъжа си, да бе дръпнала спусъка, след което да бе извадила оръжието, да го бе изтрила и да го бе оставила така, сякаш той се бе застрелял сам? А след това да се бе изкачила на втория етаж с инвалидния асансьор и да бе продължила, сякаш нищо не се бе случило, своето самотно затворническо съществуване, за да изгуби след няколко дни по неизвестни причини управлението на инвалидната си количка и да се стовари по стълбището до мъртвия си съпруг, счупвайки врата си? Мислимо ли бе това? Възможно ли бе?

— Технически е възможно — твърдеше инспектор Трулсен, който бе понатрупал увереност. Застанал пред екрана, той показваше с вечната си показалка очертанията на положенията на телата на покойниците на добре познатата снимка от вила „Скугли“. — Колко вероятно е обаче?… — бавеше изводите си той. — Съгласно твърденията на лекуващия я лекар, фру Хамерсенг не е била склонна към душевни разстройства. Според наблюденията му тя е понасяла болката стоически, въпреки че в отделни случаи му се е налагало да й изписва силни болкоуспокояващи средства. Въпреки постоянното влошаване на здравето й, тя през цялото време изглеждала нормална.

Събралите се в „дежурната“ започнаха да проявяват нетърпение. Всичко това бе добре известно, но Трулсен сякаш нарочно се бавеше, преди да премине към новостите. Бе видно, че той, запознал се пръв с доклада, имаше неизвестна за останалите информация, а изражението на лицето му свидетелстваше, че тя е важна за разследването. Трулсен обаче не приличаше на самодоволна котка, току-що разправила се с мишка, а дори обратното — изглеждаше необичайно развълнуван.

— Момчета, трябва да ви кажа нещо… — зае театрална поза той. Просто превзет актьор. Поведението му не харесваше на Анита, която все по-ясно осъзнаваше, че за него бе по-важно да изиграе ролята на едноличен ръководител на следствието, отколкото да доведе разследването до някакви конкретни резултати. — Георг Хамерсенг е умрял не по-рано от двадесет и втори март и не по-късно от тридесети март — Трулсен четеше от листчето, което стискаше в ръка, с такова изражение, сякаш се намираше на стълбището на църквата във Витенберг[1]. — Лидия Хамерсенг е умряла не по-рано от шести април и не по-късно от дванадесети. Патологоанатомите не се наемат да посочат по-точно време. Телата им бяха открити в петък, на двадесет и първи април. Това означава, че тя е живяла най-малкото седем дни в една и съща къща с лежащ на пода мъртвец. Най-малкото седем дни.

Трулсен замълча за малко, след което продължи:

— Обсъдихме вероятността тя, спуснала се на първия етаж, да е застреляла съпруга си, а след това да е продължила да живее на втория етаж, сякаш нищо не се е случило, докато, очевидно изпаднала в силна лудост, не е паднала по стълбището. Това е единственото обяснение на тази версия. Както вече казах, технически това е осъществимо и ако се добави малко въображение, могат да бъдат намерени и психологични предпоставки. Има обаче още един момент — замълчал, той взе от масата друг документ и изгледал го замислено, огледа събралите се с поглед на учител, разочарован от изпитните оценки на своите ученици. — Резултатите от аутопсията показват, че в момента на смъртта си Лидия Хамерсенг е била напълно изтощена. Ако не бе умряла в резултат на падането, то е щяла скоро да умре от изтощение!

В мълчанието, възцарило се след последните му думи, нямаше нищо театрално. Трулсен изглеждаше така, сякаш от всичко на света най-много му се искаше да изчезне. След това отново се съсредоточи върху документа, сякаш надявайки се, че е пропуснал нещо и тези нови сведения все още могат да се вържат с работната му версия за самоубийство и нещастен случай. Напразно.

— Ние също бяхме забелязали колко слаба е тя — продължи разстроено той, — но ние не сме специалисти и за нас бе трудно да определим, че това е било следствие не от болестта й, а защото, може би, е изкарала много дни без храна. Съдържанието на стомаха й се ограничава до несмлени парченца целулоза — възможно е това да е било опаковка от мляко или нещо от този род. И точно тук, момчета — опитваше се с всички сили той да изглежда, както преди, авторитетно и дейно, — тук пред нас изниква въпросът как би могло да се стигне до такава ситуация? Не можем да предположим, че убила съпруга си, Лидия Хамерсенг е гладувала нарочно, дори и ако накрая е полудяла окончателно. Иначе казано: Кой е държал Лидия Хамерсенг заключена на втория етаж на вила „Скугли“ и я е морил с глад? Или, с други думи казано, кой не я е пускал оттам, докато тя, обезумяла или полудяла от глад, не е излязла с количката си на стълбището и не се е самоубила? И още — дали същите тези хора (или човек) не са застреляли Георг Хамерсенг със собствената му ловна пушка?

Само за миг „дежурната“ се изпълни с гласове. Всеки от присъстващите поиска изведнъж да сподели мнението си по тези странни факти. Веднага си спомниха, че хладилникът в кухничката на втория етаж е бил празен, и се завързаха ожесточени обсъждания защо никой не е обърнал внимание на това и не го е свързал със случилата се трагедия.

За Анита обсъждането започна съвсем навреме. Изумлението й на следовател, заварен неподготвен от съвсем неочаквани сведения, се смеси с неприятното чувство, появило се вследствие на тези страшни разкрития. Тя бе предполагала, че съпрузите Хамерсенг бяха живели отделно заради болестта на Лидия и този живот бе свидетелство за загубата на съпружеска близост, за това, че угнетената им любов се бе приближавала към своята крайна гара. Оказваше се обаче, че по пътя към ада имаше още няколко спирки. Стига само в случая да не се бяха намесили външни хора, разработили с извратена хитрост този сценарий, а след това въплътили го по някакъв необясним начин в живота. Тя отново си спомни за следите в пруста и в кухнята, отпечатъци от мръсни маратонки, твърде малки за маратонките на Георг, които бяха измити и акуратно прибрани в коридора. Не бяха придали кой знае какво значение на това, защото нищо друго не сочеше към взлом или присъствие на външни хора в къщата. Предполагаше се (и Анита бе съгласна с тази версия), че следите са оставени от социалния работник или от приходящата медицинска сестра, която бе посещавала често дома на Хамерсенг. Освен това и прозорецът на втория етаж бе счупен отвътре. Ако се отчетяха последните сведения се появяваше ново, ужасно обяснение, а именно, че искайки да повика помощ, Лидия Хамерсенг бе счупила сама стъклото. Печалното бе, че прозорецът на втория етаж гледаше към гората. Децата, брали кокичета, бяха забелязали счупения прозорец твърде късно. В същата секунда и хрумна още една мисъл.

— Телефонът! — извика тя на колегите си, които Трулсен се опитваше да призове към ред. — На втория етаж имаше телефон и ако тя наистина е умирала от глад, защо не е звъннала и не е помолила за помощ?

— Телефонът, да… — Харалд Рюстен вдигна ръка. Рюстен не се опитваше да предлага мнението си, а предпочиташе да изслушва това на другите, в това число и нейното, на най-младата и неопитната от групата на Трулсен. — Нали проверихме телефона й?

— Проверихме отпечатъците върху му — отговори малко уклончиво Трулсен, — и намерихме само нейните отпечатъци… — Трулсен се опитваше да говори самодоволно, но и на него, както и на всички останали, бе ясно, че се появяваха нови аспекти, свързани с телефона, на който никой преди (дори самият ръководител на следствието) не бе обърнал внимание. Всичките бяха вярвали твърдо на предложената от него версия за самоубийството и нещастния случай.

— Това бе дериват, защото къщата има само един телефонен номер — Анита си спомни как бе държала в ръце малката телефонна слушалка, след като бяха взели отпечатъците от пръсти от нея. — Имаме ли информация за позвъняванията?

— Скоро ще ги имаме — побърза да я увери Трулсен. Доста побърза. Това, разбира се, не бе смятано за спешно.

— А самият телефон тук ли е? — действаше интуитивно Анита. Бе си спомнила как бе държала в ръката си хубавата малка телефонна слушалка. Още тогава бе почувствала, че нещо не бе, както трябва.

— По-скоро са го взели криминалистите — отговори равнодушно Трулсен.

— Могат ли да ни го донесат?

— Господи, нима е толкова необходимо?

— Аз… аз просто искам да проверя едно-друго.

— По слушалката бяха само нейните отпечатъци от пръсти.

— Знам — след издънката, когато бе позвънила на своя приятел в Държавната болница и бе получила информация преди написването на официалния доклад, Трулсен недолюбваше Анита и не одобряваше инициативите й. Перчеше се с авторитета си като кокошка със снесено яйце, което на фона на стария Рюстен изглеждаше малко смешно. — Трябва само да звъннем.

Той не отговори и тя, отдръпнала се малко от масата, набра вътрешния номер и бързо се разпореди. Обърнала се, тя веднага срещна ироничния поглед на Трулсен.

— Ако се готвиш да разработваш нова версия, то ние ще ти бъдем благодарни, ако споделиш с нас мислите си.

Тя усети, че се изчервява. В присъствието на по-старшите мъже, нейни колеги, тя постоянно се чувстваше като стеснителна ученичка. Негодуванието й, че именно Трулсен си бе позволил да я унизи така пред всички, бе обаче по-силно.

— Той е твърде лек… — успя само да каже тя, проклинайки пламналите си бузи. — Когато взех в ръце слушалката, тя бе твърде лека… Разбирате ли? — погледна почти умолително Рюстен тя.

Той й кимна в отговор.

— Ей сега ще проверим — произнесе кратко той.

— Да, като че ли няма с какво друго да се заемем — отбеляза язвително Трулсен.

За няколко минути се възцари непоносима тишина, а след това влезе полицай с кафяв плик в ръце. Трулсен прочете внимателно етикета, а след това отвори бавно и внимателно плика. Върху масата изпадна малък телефон. Анита го взе веднага. Така си и беше. Телефонът бе лек. Много лек! Тя обърна слушалката и махна задния панел. Така и бе предполагала — мястото за батериите бе празно!

— Батериите ги няма — отбеляза кратко тя и подаде телефона на Трулсен.

Навел се напред, Рюстен също разглеждаше телефона.

— Батериите ги няма — потвърди сериозно той, — а ние не сме ги вадили, нали?

Трулсен поклати глава.

— По време на претърсването някой да е виждал батериите? — Трулсен бе затворен и мълчалив, поради това въпросите сега бяха задавани от Рюстен.

Никой не ги бе виждал.

— Във всеки случай в описа на личните вещи ги нямаше — продължи Рюстен. — Някой да е оглеждал кофата за боклук?

— Да, взехме я с нас. В кухнята намерихме съвсем малко боклук — всички се опитваха да дадат своя принос в развиването на тази версия.

— Горе, при нея, навсякъде имаше боклук — Анита си спомняше постоянно запуснатите стаи на втория етаж.

— Не сме намирали никакви батерии — излая Трулсен, — нито горе, нито долу! — надеждите му, че разследването ще е лесно и ясно, рухваха направо пред очите му.

— Добре, тогава можем да направим следните изводи — погледна я въпросително Рюстен, сякаш я молеше за разрешение да изиграе нейните козове. Тя обаче бе твърде погълната от мислите си, за да се безпокои за това. — От деривата на Лидия Хамерсенг са извадени батериите. Това може да означава, че някой не е искал тя да чува разговорите по основната линия. Възможно е обаче да е направено, за да не й се позволи да звънне и да помоли някого за помощ.

— Или пък е било и едното, и другото! — почти извика Анита. Не можеше да остане повече равнодушна, сякаш усещаше същия онзи страх, който бе изпитвала и Лидия Хамерсенг през последните си дни и часове.

— Или пък е било и едното, и другото — кимна в съгласие Рюстен, — и тогава ни остава да проверим само едно нещо, и ще можем да си направим изводите за този печален случай — погледна към Трулсен той, но ръководителят на разследването си разглеждаше ноктите. — Инвалидният асансьор — каза Рюстен.

Всички останали го изгледаха.

— Трябва да си изясним дали е работел. Не знаеш ли нещо по въпроса?

Без да вдига поглед, Трулсен поклати глава.

— Датската фирма производител обеща да даде отговор още преди седмица. Там обаче празнуваха и поради това…

— Трябва да ни отговорят спешно — в гласа на Рюстен, който обикновено бе доброжелателен, нямаше и намек за въпросителна интонация. В момента той раздаваше заповеди. — Ако се изясни, че някой е извадил батериите от телефона на Лидия и е повредил механизма на инвалидния асансьор, ще имаме, без съмнение, убийство. Двойно убийство.

Никой не възрази. До края на съвещанието се говореше малко, след което всички се разпръснаха, а самият Трулсен се отправи към кабинета на началството, за да докладва на Моене за хода на разследването по случая Хамерсенг. Походката му не бе много уверена.

Бележки

[1] На 31 октомври 1517 година Мартин Лутер (1483–1546), поставил началото на протестантската Реформация, окачва на вратата на Крепостната църква във Витенберг, Германия, своите „95 тезиса или диспут относно силата и ефективността на индулгенцията“. — Б.пр.