Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (49)

48

Жилищната кооперация на „Скапелсгат“ бе разположен красиво и се намираше на няколко крачки от крайбрежната „Скибладнер“. Единственото неудобство бе железопътната линия, която преминаваше само на десет-петнадесет метра от сградата и по която пет пъти на час преминаваха влакове. Красивият изглед към морето се закриваше отчасти от високи липи. Това обаче въобще не вълнуваше Кронберг, който живееше на първия етаж, откъдето почти нищо не се виждаше и където почти нямаше слънце, въпреки че прозорците му гледаха на юг. Седеше в стар изтъркан фотьойл със странични издатини на нивото на главата, с гръб към прозореца и посочи дивана на Валман. Телевизорът работеше, но звукът бе изключен. Вървеше предаването „Стани богат“ и Валман си помисли, че Кронберг участва мълчаливо в него, печелейки във въображението си милион след милион и подигравайки се на играчите в студиото, които изглеждаха така, сякаш току-що излизаха от фризьорския салон и се вцепеняваха още на четвъртия въпрос.

— Трябва ми помощ — каза вече за трети път Валман.

— Това го разбрах — Кронберг изглеждаше учудващо спокоен и неутрален, което не му прилягаше. Тесният му апартамент не правеше впечатление за място, където често се посрещаха гости. — Сетих се, че си дошъл тук не защото ти е харесал „Гинесът“.

— Трябва ми помощ от специалист.

— Иначе нямаше да дойдеш.

— Може би случаят не е съвсем обикновен…

Кронберг се усмихна широко и кимна. Валман постави на коленете си лаптопа на Анита, притискайки го към себе си, сякаш в него имаше редки съкровища. Нямаше обаче време за обяснения и той започна направо:

— Трябва да вляза в лаптопа на Анита и да видя какво е писала в чата — произнасяше думите с усилие, като след бързо бягане. — Много е важно. Тя е изчезнала и аз трябва… Възможно е да играе опасна игра… И отговорът може да е точно тук.

Валман се чувстваше глупав и безпомощен. Бе опитал да разбере всичко сам, но не бе успял да отгатне паролата. Почука внимателно по блестящата повърхност на лаптопа, сякаш се боеше, че рязкото движение можеше да унищожи съдържащите се вътре тайни. Там имаше скрито още нещо и той се страхуваше, че дори Кронберг нямаше да може да го разкрие…

— Дай ми го — каза Кронберг със спокойствие и протегна ръка. Веднага ставаше ясно, че този човек не изпитваше ирационален страх от електрониката.

Взе лаптопа, стана и се отправи към вратата за другата стая. Валман го последва.

— За щастие, имам място. Да живееш сам си има своите преимущества — произнесе Кронберг, отваряйки вратата за стаята, която, очевидно, бе била замислена като спалня, но бе преоборудвана за работен кабинет. Или за лаборатория. На бюрото и на всичките рафтове имаше компютърно оборудване и мигаха червени и зелени светодиоди.

— Тук се забавлявам — произнесе с усмивка компютърният гений. — С помощта на това чудо… — потропа по блестяща кутия с големината на микровълнова печка той, — проникнах в спътниковата програма на НАСА.

Валман му хвърли толкова шашардисан поглед, че Кронберг се почувства задължен да добави:

— Трудността е не да влезеш, а да излезеш след това така, че да не забележат, че си им бил на гости! — давеше се от смях той. — Спокойно, Валман. Все пак не подготвям държавен преврат. Само се забавлявам малко. Нали знаеш, че Science fiction става все по-малко fiction.^[1]

— Мислиш ли, че ще успееш?…

— Фасулска работа, друже. Ако почакаш в хола, то в хладилника има „Гинес“. Не е толкова добра, колкото наливната бира в „Ирландския бар“, но за ежедневието става. Няма да отнеме много време.

— Добре. Защото е спешно! — Валман отиде в кухнята и си наля светло пиво. След това се върна в лабораторията и попита: — А можеш ли да разбереш адреса на адресанта?

— И адресът ли ти трябва? — като че ли Кронберг му се подиграваше. — Знаеш ли, че не е съвсем законно да се проследява чатът…

— Да, знам…

— Обаче е възможно, ако се копне по-дълбоко в системите. Това му е хубавото!

— Отлично — въздъхна с облекчение Валман и едновременно усети как затъва все повече в блатото. Това нямаше да помогне. Анита, сигурно, бе в опасност. Времето течеше. През равни интервали от време той звънеше вкъщи и на мобилния й телефон. Отговор нямаше. Казваше си, че не трябва да изпада в истерия, барабанеше с пръсти по облегалката на дивана и се опитваше да намери отговорите на въпросите от телевизора. През тази вечер обаче, така или иначе, нямаше да спечели много крони.

— Ето ти разпечатката на целия разговор — влезе в стаята с купчина хартии в ръце Кронберг. — Наслаждавай се, докато се опитвам да узная, кой е изпратил цялата тази безсмислица.

— Безсмислица ли?

— Нали този момък е мъртъв, както предполагам?

Валман взе листчетата, подредени от Кронберг в хронологичен порядък, започна да чете диалога между „Юнфин Валман“ и „Клаус“.

Човекът, представящ се за Клаус Хамерсенг!

„Клаус“. „Шопен“. „Юнфин Валман“. „Жорж Санд“

Ама и спектакъл бе разиграла Анита!

Необходими му бяха значителни усилия, за да преглътне факта, че се бе възползвала, дори бе злоупотребила с името му, за да влезе в контакт с човека, представящ се за Клаус Хамерсенг. След това се абстрахира от всякакви лични чувства и се съсредоточи върху текста. Прегледа набързо първите страници. Съдържанието им го разтърси и зашемети. Наложи му се да се вземе в ръце и още веднъж да убеди сам себе си, че Клаус е мъртъв и че Анита бе станала жертва на измама, което правеше положението още по-плашещо! Убеждаваше себе си, че трябва да се успокои, да започне отначало и да търси пропуски, грешки, пробойни, които биха могли да издадат измамника. Преглеждаше страница след страница, но не намираше нищо. С изключение на една-единствена малка подробност…

Колкото повече четеше и препрочиташе, толкова повече го обхващаше все по-голямо изумление, а след това и ужас от това колко всичко бе правдоподобно — откровеността, мъката и омразата, изплували на повърхността след толкова много години. А освен това и: „Аз те обичах…“ Какво, всъщност, бе имал предвид? Нали между тях никога не бе имало и намек за „любов“ или пък за някаква физическа близост!

Валман бе потресен. Ръцете го сърбяха да отговори на написаното там, да го поправи, да изрази мнението си за тези събития. Стана му лошо от мисълта, че Анита бе седяла и бе чела тези признания и може би — дори бе много вероятно! — ги бе възприемала за чиста монета. И отново щеше да му се налага да заема отбранителна позиция срещу привидението от далечното минало. „Аз те обичах…“ Е, да, това бе трогателно, печално и дори трагично, защото любовта не бе била взаимна! Това признание можеше само да послужи като потвърждение на онова горчиво и парадоксално предположение и че Валман е бил близо до истината, когато необмислено бе нарекъл Клаус „педал“ пред съучениците им. Четеше листата и все повече се убеждаваше в това, че можеха да бъдат написани само от Клаус. Нямаше какво да се възрази срещу това. Никой друг не можеше да знае това. На никого другиго нямаше да му се налага да излага всичко това пред „Юнфин Валман“.

Бе отписал Клаус, смятайки го за мъртъв. Нали обаче все още нямаше окончателни доказателства за това — резултатите от ДНК теста на къдрицата на Клаус от снимката. Само този резултат би позволил да се свърже на сто процента намереният труп в гората с Клаус Хамерсенг. Нима пред него бяха наистина аргументите Клаус или това бе неговият призрак? И най-лошото бе, че се отвличаше по тези мисли точно сега, когато всяка минута бе скъпа и той все още не знаеше къде е Анита.

Кронберг излезе отново от кабинета си.

— Оказа се, че не е толкова лесно — усмихна се така, сякаш нещо го бе забавило много.

— Не се ли получи? Не намери ли онзи, който е изпратил всичко това?…

— И да, и не. Не намерих име, но успях да определя местонахождението на този момък, въпреки че ми се наложи да се поизпотя. Нашите органи от здравеопазването знаят как да защитават системите си.

— Какво общо има с това здравеопазването?

— Всичките тези съобщения са изпратени чрез системата на една от болниците.

— На коя болница!

— На болница „Сандеруд“. За съжаление не успях да открия нищо повече.

Болницата „Сандеруд“. Специалното психиатрично отделение. Там бе лежала Ханне Хамерсенг…

Валман скочи на крака, а Кронберг се опита да охлади малко разпалеността му:

— А знаеш ли кого да търсиш там?

— Предполагам.

— Мислиш, че е Ханне ли?

Кронберг бе не само ас в техниката, но и въобще съобразяваше добре. И Валман веднага се съгласи, че ако това не бе лъжлива следа, то във всеки случай бе спешна и непродуктивна идея. Ханне Хамерсенг бе напуснала болницата преди няколко месеца. Как би могла да получи достъп до компютър в нея?

И отново се строполи на дивана.

— По-добре прочети още веднъж внимателно цялата преписка — посъветва го трезво Кронберг, сякаш задачата, която му бе дал Валман, придаваше особен смисъл на тази вечер. — Там, сигурно, има нещо, което ще го издаде. Когато пишеш, е по-лесно да те разкрият, дори и да е комуникиране в Мрежата.

Валман погледна още веднъж купчината листа, половината от която още не беше прочетена. Даваше си ясна сметка, че времето не чакаше. И в същото това време се опитваше да убеди сам себе си, че нямаше преки доказателства за това, че Анита е заплашена от опасност.

Напразно. Безпокойството му само нарастваше. Той взе телефона си, звънна в полицията и попита дежурния дали не се провежда операция във връзка със случая Хамерсенг. Надяваше се в краен случай да разбере дали Анита не се е появявала там, за да вземе служебния си пистолет срещу разписка.

— Един момент — бе отговорът, след което се чу прещракване и прозвуча гласът на Трулсен:

— Слушам. Какъв е проблемът?

Валман затвори.

На последната страница от разпечатката се потвърдиха най-лошите му предположения — „Шопен“ предлагаше да се срещнат очи в очи. Тази вечер. В хижата.

Отхвърляйки нерешителните възражения на Кронберг, Валман се втурна към вратата. Мястото на срещата му бе известно. Нали бе бил там само преди час, а сега отново се носеше натам.