Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (29)

28

— Как мислиш, възможно ли е Георг Хамерсенг да е насилвал децата си?

Още една вечеря бе преминала под знака на примирието. В обикновен делничен ден той бе сервирал на масата пилешки гърди, задушени в бяло вино, и запечен копър (изглежда, че бе уцелила, подарявайки му за Коледа кулинарната книга на Джейми Оливър^[1]). Веднага обаче осъзна, че не си заслужаваше да разваля мирната вечер с такъв прям въпрос. Вече разговаряха и работеха заедно, но тук-там ледът бе още твърде тънък. Не, реакцията му не бе неочаквана или лоша.

— Според мене, не… А защо мислиш така? — тя усещаше напрежение, забелязвайки как той сякаш се отдръпва от нея, затваря се в себе си, изпадайки в тежко и затворено състояние, така че тя не можеше да стигне до него и нито хитростите, нито подстрекателствата й помагаха.

— Натъкнах се на едни рисунки — побърза да обясни тя. — Ханне Хамерсенг ги е рисувала в началното училище. Ако има албум с рисунки на деца, с които са се гаврили, то нейните рисунки непременно биха попаднали в него. Това би обяснило нещо.

— Това, че е изчезнала ли? За това ли говориш? — отговори той. Седнал от другата страна на масата, той бе безкрайно далече от нея.

— Това, че е изчезнала безследно. Това, че не намерихме нито една картичка, нито едно писмо от нея. В книжата, които прегледахме, няма никаква вест от нея до родителите й. Сякаш Георг и Лидия са станали изведнъж бездетни.

— В това се състои и един от основните въпроси… — отговори той, но отговорът му увисна във въздуха.

— И какво?… — мълчанието му не можеше да я спре. — Това би обяснило защо Георг Хамерсенг е повдигал планини, опитвайки се да намери дъщеря си, когато тя, така да се каже, „се е изгубила“ в Дания. Насилниците на собствените си деца често пъти изпитват болезнена привързаност към собствените си жертви и това е всеизвестно.

— Случва се и обратното — промърмори той.

— Вярно е, но, очевидно, при тях не се е случило!

— Е, може тук да се крие нещо такова — изглеждаше почти подозрително спокоен той, — но това не променя факта, че Клаус е работил в нефтодобивния сектор във Венецуела, където е и изчезнал. За това има дузина сериозни причини — престъпността, нестабилната политическа обстановка, алкохолизъм, лични неуспехи, заболяване… И същото е при нея — съвместен живот с хипи в Копенхаген, свободната любов и наркотиците, наркоекскурзии на Изток, заиграването и връзките с представители на чужди култури, личната неудовлетвореност… Дори не знаем дали наистина е изчезнала в Дания.

— Не, това го знаем със сигурност — тя знаеше, че трябваше да си държи езика зад зъбите, но все пак издрънка за последното откритие на Кронберг. Искаше й се да го отърси от тази неестествена отчужденост, почти граничеща с равнодушие и струваща й се от начало до край престорена.

— Радха Кришна… — каза замислено той, избягвайки погледа й. — Ама, че именце.

— Сменила си е името през осемдесет и осма. Тогава епохата на хипитата е била вече минало за мнозинството.

— Тоест за онези, които са останали живи.

— Може и така да се каже.

— Излиза, че сега трябва да се търси по секти и общини на религиозни психари, където зимуват последните „щастливци“ от поколението на любовта и мира.

— Така излиза.

— Само че те не водят на отчет членовете си.

— Така е. Поради това няма разлика, защото това е все едно да изчезнеш от лицето на земята — отмести чинията си тя, почти без да се е докоснала до храната. Усети, че търпението й — аха-аха — и щеше да се пропука. — Според тебе това може ли да е свързано със смъртта им? Скандалите на Клаус с баща му и това, че е възможно Георг… — не можа да завърши тя. Това, че Георг Хамерсенг би могъл да се окаже изнасилвач на собствената си дъщеря, продължаваше да е само догадка. — Семейството им е живяло в истински ад!

Той само седеше и мълчеше, втренчил се там, където преди бе чинията й. Отчаяно и възмутено, тя продължи:

— Децата, на които не са отделяли необходимото внимание или с които са се гаврили, запомнят много добре мъчителите си. Можем да предположим, че…

— Един от тях или и двамата са се върнали и са си отмъстили ужасно ли? — стори й се, че чува ирония в гласа му, каквато бе възможно да няма там. Бе разбрал съвсем неправилно всичко.

— Вместо да иронизираш, Юнфин, би могъл да ми помогнеш малко. Ти си ги познавал. Чувствал си се у тях, като у дома си. Ако в това семейство всичко е било наистина така, то ти не си могъл да не забележиш това!

Почти незабележимо поклатил глава, той продължаваше да разглежда покривката.

— Там нямаше никакъв ад — след кратко мълчание, произнесе той, сякаш разговаряше със самия себе си. — Те живееха като в рая. Имаха всичко — пари; положение; култура; къща с големи светли стаи, в които звучеше музика. Децата не им бяха безразлични. Намираха време да поговорят с тях, помагаха им с уроците и се занимаваха заедно с любимите си неща. Мислеха за бъдещето на децата си и за техните кариери…

Увереността й се поразклати. Тя разбра думите му и защо той казваше именно това. Бе й разказвал, че е израснал в тесен, малък апартамент заедно с баща си, който бил стигнал дотам, че се бил пропил, разболял и умрял, опитвайки се да забрави майката на Юнфин и предателството й.

— С тях бе винаги светло — продължаваше той и тези почти изпети думи, и отсъстващият му поглед я разтревожиха. — Трудно ти е да го разбереш, защото детството ти не е преминало в унило, малко норвежко градче в средата на шестдесетте, но… — започна да разтрива краката си с ръце той. След това изведнъж скочи рязко. — И изведнъж разбираме, че всичко това е било измама! Лъжа и измама! Добре, допускам го, но защо трябва да е свързано задължително със смъртта им? И освен това не разбирам защо ти е хрумнало непременно да го свържеш! — отправи се към вратата той. — Извинявай, но не съм особено гладен…

Той изтича надолу, към мазето, където се сушеше спортният му екип. След това — към гаража, където стоеше неговият измит, блестящ велосипед. А след това излезе на шосето по виещите се пътечки между къщите. Може би бе тръгнал към вила „Скугли“? Колко често по време на своите разходки бе спирал там, без да й казва нито дума за това? И каква полза имаше от това? За какво си мислеше? Какво си спомняше?

Не й се плачеше. Станала, тя се зае да разтребва масата, като изхвърли остатъците от храната, изплакна чиниите и тенджерите и ги постави в съдомиялната. Всичко щеше да се оправи. Това щеше само да ги направи по-силни. Има и такава част от семейния живот. Може би това само потвърждаваше още веднъж старата „истина“, че полицай не трябваше да се свързва с полицай? Защото в края на краищата работата щеше да се окаже по-важна? И щеше да отнема вниманието и грижите, които трябваше да се проявяват към любимия човек? Тогава им оставаше само да опровергаят това твърдение, нали така?

Тя се отпусна на дивана и едва тогава, заровила лице във възглавницата, се разрида.

„Отговори ми, Клаус Хамерсенг. Важно е!“

Бе и необходимо време, за да се стегне и да продължи търсенето си в интернет. Вярваше и не вярваше в успеха на замисъла си. Чатовете бяха съвсем подходящо място за търсене. И преди беше прибягвала до подобни методи, търсейки стари приятели, с които бе престанала да общува. Бе се оказало много ефективно, защото, ако самият търсен го нямаше в интернет, то задължително се намираше някой, който забелязваше съобщението и се свързваше с него. Поместваше обявата си във всичките възможни чатове — от „Печал и отчаяние“ до „Радост и удоволствия“. Не докосваше еротичните чатове, защото иначе просто щяха да осквернят компютъра й.

Необичайното й занимание й върна силите. Прочела едно-две самохвални и явно лъжливи съобщения на последната страница, тя възприе с хумор самохвалството и вулгарността, въпреки че ако се съдеше по тях, то съвременната нравственост изглеждаше доста печално, което постепенно се бе разкрило и при разследването на случая Хамерсенг. В това занимание тя намираше някаква своенравна радост. Именно това Юнфин не можеше да понася, да се съсипват идеални образи. Естествено, че това не би му харесало, но тя имаше работа и трябваше да се подчинява на интуицията си. Самият той винаги бе смятал този метод за най-важния. „Системата ще те доведе само до определена точка. А след това ще ти остане само интуицията.“ Точно така! А интуицията й казваше, че такива като Клаус и Ханне Хамерсенг (ако още бяха живи), биха търсили общуване в интернет, защото са твърде измъчени за общуване в реалния живот.

Изпрати обявата за търсене на Клаус Хамерсенг няколко пъти, подписала го като „випускник от Църковното училище от 78 година“.

Приготви се да чака, но само след две секунди се появи отговор: „Остави ме на мира, випускнико!“

Тя усети как лицето й пламна. Имаше контакт! С Клаус Хамерсенг. Ето го, доказателството! А след това се върна професионалната й разсъдливост. Пет думи в чата не доказваха нищо. И тя написа: „Отговори ми, Клаус. Важно е!“

„Кой си ти?“ — човекът от другата страна отговори толкова бързо, сякаш той, както и тя, се бе залепил за монитора.

Ето, че сега проверяваше дали не го лъже. Кое име от старите приятели на Клаус щеше да изглежда най-правдоподобно? Бе се озовала на кръстопът. Спомни си раздора им с Юнфин, усложненията с взаимното им разбирателство. Подозрителността. Какво ли щеше да се случи, ако той разбереше с какво се занимаваше тя? Тя отхвърли тази мисъл. Трябваше да действа. Веднага.

„Юнфин Валман, твоят съученик. Помниш ли ме?“

„Валман — появи се веднага отговорът, — полицаят. Какво искаш от мене?“

„Можем ли да поговорим насаме?“

„Искаш да отидем на «лични» ли?“

„Аха.“

„ОК“.

„Имаш ли ник?“

След кратко забавяне: „Как ти се струва «Шопен»?“

„Отлично. Тогава аз ще съм «Жорж Санд».“

Каква глупост! Тя удари с юмрук по бюрото. Нали Жорж Санд бе жена! И, естествено, той знаеше това. И освен това името „Жорж“ — „Георг“ — сега бе в центъра на събитията, така че дали нямаше да го отблъсне?

Не. На екрана веднага се появи отговор: „Та какво искаш от мене, Джордж?“

„Няма за какво да се притесняваш — отговори тя. — Имаме юбилей, 25 години от завършването. Искаме да дойдеш!“

Този път й се наложи да чака отговора цяла минута, която й се стори като час.

„Не ходя на такива мероприятия. Разбираш ли, Джордж?“

„Защо? — опита отново тя. — Нима не е хубаво да се срещнеш със старите си приятели?“

„Шопен“ обаче не отговори. Нито след минута, нито след пет. Нито след половин час. Тогава тя се предаде.

„Ще се появя по-късно. Има за какво да си поговорим. Може пък да се срещнем — всяка дума бе изпълнена с разочарование. — С поздрави, Ю.“ Опитвайки се да заложи на чувствата, тя се подписа с първата буква на истинското име. Това обаче не подейства. Прозорчето на чата угасна.

Разпечатала кореспонденцията, тя прибра листа в една от папките си. Тя бе с катинарче, което никога не бе използвала преди. Сега тя заключи папката и я пъхна във второто чекмедже на бюрото, на самото дъно, където пазеше личните си неща. В къщата нямаше по-добро място от общото им бюро. Сега съжаляваше, че не й бяха направили кабинет от излишната спалня, която бе замислена като детска стая. В нея никога не бяха живели деца, а можеше и никога да не живеят такива.