Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (34)

33

Анита се приближи до бюрото и вдигна капака на лаптопа си. Бе развълнувана, защото знаеше нещо, което той не знаеше. Можеше да му го каже, но реши да не го прави. Засега. Нали именно тя бе попаднала на тази следа. Идеята бе нейна. Така му се падаше, оправдаваше се тя. Нали той също не й казваше всичко. Твърдеше, че не крие нищо от нея, а на практика премълчаваше или избягваше отговорите. А сега си бе втълпил, че Клаус Хамерсенг е мъртъв. Може би това го устройваше? Да съедини някакви случайни улики и намирането на онова нещо в гората и да си направи изводи, излизащи извън рамките на тълкуването на фактите. Докато тя беше узнала значително повече.

„Шопен, на линия ли си?“

Анита си бе общувала с него вече три пъти след първия път през онази вечер, но той не влизаше в истински диалог. В пестеливите му отговори на въпросите й звучаха подозрителност и неприязън и всеки път молеше да го оставят на мира и прекъсваше връзката. Все пак обаче откликна.

„Какво искаш пък сега?“

Отговори й веднага, което означаваше, че е бил в Мрежата и я бе чакал.

„Да си поговорим.“

„За какво?“

„За миналото. Защо реши да минеш в нелегалност.“

„Нали сега съм тук.“

„Къде?“

„Ха, ха…“

„Бихме искали да те видим на срещата и трябва да знаем къде да ти изпратим поканата.“

„Ти работиш в полицията, не аз. Така че го разбери.“

„Опитвам се.“

„Старай се повече.“

„Защо усложняваш всичко?“

„Защото всичко е много сложно, Джордж. Нима не разбираш, че нямам никакво желание да се връщам при онази компания в Хамар, която превърна живота ми в ад!“

„За двадесет и пет години много неща са се променили.“

„Променили са се, но не към по-добро…“

„Така ли мислиш?“

„Знам го със сигурност.“

Най-сетне тя усети, че го е хванала на въдицата, че някак си го е заинтригувала. Сега трябваше да събере смелост и да направи следващата стъпка.

„Да вземем, например, онова, което се случи със семейството ти.“

„Е и какво?“

Отговорът прозвуча неочаквано бързо, без въпроси и уловки. Очевидно бе наясно с това.

„Помислих си, че би поискал да се появиш и да се заемеш с практическата страна на въпросите. Нали трябва да се направят много неща. И ще облекчиш работата ни…“

„Ха, ха…“

„Какво искаш да кажеш с това?“

„Въобще не искам да облекчавам работата на когото и да било. И съвсем не искам да се ровя във вашия боклук.“

„Нали обаче има и наследство…“

„Нека отиде за Армията на спасението.“

„Става дума за значителни суми.“

„Твърде късно е.“

„Защо?“

„Всичко е свършено вече за мене. Можеха да ми помогнат, когато имах нужда.“

„Какво искаш да кажеш с това?“

„Искам да кажа, че те бяха зли хора, които мислеха само за себе си. Провалиха ни живота и си получиха заслуженото.“

„Искаш да кажеш, че някой им е отмъстил ли?“

„Не съм казвал това. И представа си нямам какво се е случило там. Ти си полицаят, ти го изяснявай.“

„Защо обаче не искаш да ни помогнеш?“

„Знаеш ли, че ми омръзна. За последен път казвам, че не искам да имам нищо общо с град Хамар, с тебе и с другите си съученици. Никога не ходя на никакви събирания. И тук, в нелегалност, както се изрази ти, ми е добре. Всичко хубаво.“

„Нали обаче музиката продължава да те вълнува?“

Това бе изстрел наслуки. Тя усещаше, че й се изплъзва; и панически се страхуваше да не го изгуби; искаше да се хване за нещо, за да го задържи.

„Тя също не съществува вече за мене. Те провалиха всичко.“

„Знам, че си изгубил камертона си…“

Още един вик в тъмнината, отчаян, безразсъден, без каквато и да било връзка с онова, за което бяха говорили преди. Отговор не последва. Тя изчака малко, след което влезе отново в чата и повтори повикването си. Отговор нямаше. Значи тя не бе преценила правилно ситуацията и го бе изплашила.

От терасата се чуха стъпките на Юнфин. Той събуваше ботушите си. Тя побърза да излезе от интернет и стана от бюрото в момента, в който той влезе.

— Да направим нещо вкусничко? Може би тако^[1]? — тя не си спомняше какво имат в хладилника.

— Чудесно, давай — отговори непринудено той. Изражението на лицето му обаче бе мрачно. Интересно за какво мислеше в момента? И колко още щяха да обикалят така, без да засягат същината на въпроса, като двама индианци от различни племена, принудени да живеят в една палатка? И до какво можеше да доведе това? И не толкова за случаите, които разследваха, колкото за самите тях.