Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (7)

6

— В продължение на осемнадесет години е бил представител на партията на десните в общината. Капитан на отбора „Лъвовете“. Учредител на профсъюз. Зиме и лете е участвал най-активно в любителски спортни състезания. Четиринадесет купи…

Застанала до кухненската печка, Анита Хег опита на вкус сос, в основата на който бе червеното вино. Филето в тенджерата вече се бе покрило с тъмна коричка и му трябваха още двадесетина минути във фурната, за да е готово напълно. Гъбеното соте с бакла и картофи също бе почти готово. Всеки момент съботната вечеря щеше да е на масата. Тя се наведе над печката и опита още веднъж яденето.

— Още малко сол? Какво ще кажеш?

Взел лъжицата, той я докосна с език.

— Ти решавай, ти си шефът… — три години Валман се бе хранил с шишчета и горещи питки в най-посещаваните закусвални в Хамар, от което вкусовите му рецептори бяха загрубели, както се страхуваше, завинаги.

Тя гребна отново от соса с лъжицата.

— Ще го посоля още малко.

— Превръщаш се в истинска професионалистка — стоеше толкова близо до нея, колкото можеше, но така че да не я разсейва.

— Просто разбрах, че това се оказва доста интересно — каза тя. — По дяволите! — на белия й пуловер бе капнал сос.

— На истинския готвач му трябва винаги истинска престилка…

— Престилка… — направи физиономия тя, триейки петното.

— Да не би да се отказваш от думите си?

— Отказва се да съм домакиня. Знаеш ли, че когато бях на седемнадесет и казах, че искам да работя в полицията, баща ми се приготви да ме прати на курсове за домакини? Някак си не му хрумна, че последните курсове за домакини са били закрити още преди раждането ми.

Не знаеше това. Много неща не знаеше за нея. И обратното.

Бяха се сближили бавно. Решението им да заживеят заедно бе трудно и за двамата. Тя си спомняше предишния си неуспешен опит. А той преди бе женен, като брака му бе траял дълго и бе щастлив, но преди три години жена му бе умряла от рак. Анита бе на тридесет, а той — на четиридесет и три. Сега свикваха заедно с новите условия на живота си, на практика с предпазливостта на антрополози, обхванати от любов и напълно погълнати един от другиго. Понякога си мислеше, че можеше да се стигне и до излишно поглъщане. Можеше да се стигне и до излишна предпазливост. И това, че той бе от Хедмарк, и болезнената загуба на Бет — всичко това го караше да се отнася скептично към щастието, което някога му се бе струвало толкова безкрайно и осезаемо.

— Казвам… — отново се върна към изброяването на достойнствата на семейство Хамерсенг тя, — че липсва само Кралски златен медал за заслуги.

— Сигурно е някъде в чекмеджето.

— А тя — учителка по музика, организаторка и участничка в концерти, като при това е организирала благотворителни мероприятия, председателка на Благотворителното дружество — и всичко това до момента, в който не е можела съвсем да излиза от вкъщи… Пропуснах ли нещо?

— Посещавала е болни и им е оказвала помощ по домовете им — добави той. — И не забравяй Дружеството за защита на животните…

— А те самите имали ли са домашни любимци?

— Не, доколкото знам.

— И пиано са нямали, въпреки цялата им любов към музиката.

— Във всеки случай, не са го имали напоследък.

— Интересно е това с пианото… — изключи котлона под тенджерката със соса тя.

— Мисля, че Трулсен не би се съгласил с тебе.

— Аз съм за това, че след толкова години си спомняш къде точно е стояло… Като цяло, се върнах там после и проверих — на пода имаше следи точно между прозорците. Старите инструменти са тежки. Би трябвало да си прекарвал много време в дома им. Големи приятели ли бяхте със сина им?

— Слагай месото във фурната! — изкомандва той. — Това парче ми струваше двеста и двадесет крони. И искам да си е заслужавало!

— За да се прегори филето — възрази меко тя, — е достатъчно само да го забравиш във фурната.

„Майка ми мислеше друго“ — искаше да я контрира той, но си премълча. Майка му ги бе зарязала с баща му, когато той бе на единадесет години. За последен път се бяха виждали преди осем години. Не бе дошла дори на погребението на Бет.

— Само като си спомня за тях… Как лежат там… Такива едни изпотрошени! Били са забележителни хора…

Той я прегърна през кръста и навря носа си във врата й.

— И къде е яденето? Искам да ям!

— Разбира се, че е възможно тя да е паднала по стълбището случайно, но такъв човек, като него, да се застреля ей така…

— Бил е в шок — каза го, просто за да каже нещо. Не му се искаше да продължават този разговор. Точно сега не искаше да навлиза в подробности. Трябваше му време, за да обмисли самостоятелно едно-друго. — Мигновена паника, сторило му се е, че е невъзможно да живее без нея. Нали дълги години…

— Това е любов — прошепна тя, обръщайки се с лице към него.

— Толкова силна и чак до смъртта — промърмори той, прегръщайки я още по-силно.