Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (60)

59

Новото гробище на Хамар бе разположено върху малък хълм в Хоелсюр, където преди бе имало картофено поле. Оттам се откриваше изглед към езерото Мьоса и фермата „Хедмарк“, а от другата страна — към веригата хълмове на Боровата планина.

На погребението нямаше кой знае колко много народ. Обстоятелствата не бяха позволили да се пусне обява за погребението по обичайния ред. Около изровения трап стоеше само малка групичка хора. Имаше няколко венци. Кремацията вече се бе състояла, така че предстоеше да се погребат три урни. Пасторът произнесе ритуалните думи. Ейгил Хамерсенг, като единствен роднина на умрелите, стоеше до пастора със застинало изражение на лицето. Бе облечен със сако, но Валман бе почти сигурен, че в джобчето на ризата му на сини и бели райета лежеше билетът за обратния път до Лас Палмас^[1].

Самият Валман чакаше с нетърпение края на церемонията. Бързаше за вкъщи при Анита. Тя бе започнала да се оправя, но бе ударила главата си във вратичката на шкафчето в банята, бе паднала и бе изгубила съзнание. Това се бе оказало повече от достатъчно, Валман да пристъпи към задълженията си на „медицински брат“ със смесени чувства. Чашката с хапчетата и кофичката до леглото предизвикваха неприятни спомени. Сега обаче всичко бе съвсем другояче и той дори усещаше, че Анита малко капризничеше, за да привлече вниманието му към себе си.

В работата си той бе зает с изясняването на обстоятелствата около пожара в хижата, както и с какво трябваше или не трябваше да се съобщава на пресата. Доста неща трябваше да се приведат в ред и след показното изявление на Трулсен в началото на седмицата, без да се навлиза твърде много в подробности. В случая Хамерсенг имаше много детайли, които биха могли да представляват вкусна хапка за жълтите вестничета.

Топлият ветрец разнасяше гласа на пастора извън пределите на гробището с еднообразните надгробни камъни. Повечето от тях приличаха на половинметрови парчета сапун, направени от камък. Валман неволно гледаше в натам, където бе погребана Бет. Още не бе успял да дойде тук и да почисти гроба след зимата. По гробовете наоколо бяха засадени в прясна пръст градински теменуги, които, разбира се, щяха да замръзнат, както се случваше винаги с цветята, посадени преди първи юни. Валман си обеща, че ще направи всичко до седемнадесети май, за да спази благоприличието.

 

 

От мястото, където бе застанал се виждаше покривът на вила „Скугли“. Разстоянието бе не повече от двеста-триста метра. Зад къщата се виждаше все още малък участък с гора, докато земята, годна за обработване, бе паднала в жертва на безумната строителна надпревара. Той забеляза самотна фигура сред дърветата. В това нямаше нищо чудно, защото горският масив на Боровата планина отдавна бе станал любимо място за разходки на местните жители и старите горски пътечки се бяха превърнали в отъпкани туристически алеи. Старо и младо, цели семейства и групи от пешеходци любители бродеха по тези горски пътища. А комуната бе разчистила и направила места за почивка. Фигурата, която бе забелязал Валман, обаче съвсем не приличаше на обикновен турист. Валман примижа. Човекът се затича малко и спря. Постоя, след което се затича отново. Върна се и отново застина. Странен начин да се тича в бавен тръст, помисли си Валман и по фигурата определи, че това бе жена. Бе облечена с късо палто, а на главата си имаше… да, прозрачен воал. „Горска нимфа — помисли си Валман. — Само това ни липсваше!“ В края на гората тя спря отново, хвърли поглед към групата хора, събрали се на гробището, след което обхвана с ръце най-близкия дървесен ствол.

Валман се отдели постепенно от погребалната процесия, хвърляйки извиняващи се погледи надясно и наляво, и се отправи бавно по посока на гората. Изведнъж бе разбра коя бе тази жена. Вървеше бавно, за да не я изплаши. Тя обаче стоеше спокойно, прегърнала ствола с ръце и притиснала брадичка към кората, сякаш очакваше някого. Или пък въобще не го бе видяла. Когато обаче той се приближи плътно до нея, тя каза, без да откъсва очи от групата хора, стоящи до отворения гроб.

— Не трябваше да ги погребвате заедно.

Валман не намери какво да отговори и се направи, че тези думи бяха началото на обикновен разговор.

— Какво имаш предвид? — попита той.

— Искам да кажа, че Клаус не трябва да лежи в земята заедно с тях. Така той, моят беден рицар, никога няма да се успокои.

— Ти си Ханне — произнесе той, опитвайки се да вложи в тези думи колкото се може по-малко драматизъм.

— А ти си Юнфин — отговори му тя. — Аз те помня, а ти мене — не. Никой не запомня малките момичета. А те помнят големите момчета. Как ме позна?

— Търсехме те — реши се той на тези думи, защото тя не изглеждаше изплашена. — Полицията би искала да си поговори с тебе.

— Аз не се страхувам от полицията.

— Става дума за тези смърти.

— Досетих се.

— Продължаваме да имаме много въпроси.

— Разбираемо е. Хората винаги се объркват, когато съдбата настигне някого и поиска справедливост. Те не виждат връзката.

— Точно за това бихме искали да поговорим с тебе.

— Знам само онова, което знам — отговори му тя.

Валман се поотпусна. Вече не се страхуваше, че тя — аха-аха — ще разтвори обятията си и ще се скрие в гъсталака като горска фея. Всъщност, отблизо тя съвсем не приличаше на ефирно създание. Ханне Хамерсенг се бе превърнала в пораснала дама и свободното й палто правеше фигурата й още по-обемна. Когато тръсна глава и воалът й подскочи, Валман видя много късата й прическа. Тя го гледаше втренчено в очите и говореше ясно и отчетливо, но някак наизуст, сякаш повтаряше заучен текст.

— Къде живееш? — попита я той.

— С дивите рози — отговори му тя. — Аз самата се превърнах в дива роза. Това ме и спаси. Злобата и омразата едва не ме погубиха. Спасиха ме дивите рози.

Валман изведнъж прозря:

— Имаш предвид театрална трупа?

— Разбира се. Ние играем болката. Учим се да не й се съпротивляваме. Това помага. И прави впечатление. Всички преживяват болка. И всеки има какво да научи в Театъра на болката. При нас идват много зрители.

Валман си спомни, че бе чел в един вестник за този театрален колектив, живеещ в стара селска къща, близо до селището Танген, където давал представленията си. Ръководителят на групата, пришълец от Иран, се смятал от тях за нещо като гуру. Местното население ги смятало за секта и страняло от тях. Валман си помисли, че трябваше да се сети по-рано за това, още когато Гудрун Бауге се бе оплаквала, че в околностите имало много хипита. Тази мисъл обаче се бе загубила някак си сред множеството други конструктивни идеи в това хаотично разследване.

— Срещала ли си се с брат си? — попита я той.

— Винаги сме поддържали връзка с Клаус — отговори тя и лицето й отново засия. — Когато бях малка, спях в неговото легло. Той бе единственият, който ме обичаше. Бе обаче твърде слаб, за да ме спаси. Пишеше ми през цялото време, докато плаваше със своите кораби, така че винаги знаех в кои ширини се намира.

— Какво? Клаус Хамерсенг е работил на кораби ли?

— И е пребродил всичките океани.

— А коя е Сара? Познаваше ли я?

— Сара се грижеше за мене, когато ми беше много зле — отговори тя, смръщила чело.

— Болна ли си била?

— Сега съм здрава! — отново се усмихна тя.

— И повече не се нуждаеш от нея?

Ханне отново смръщи чело.

— Сара можеше да бъде много добра и много лоша. Именно Сара пробуди в мене Кали.

— Кали ли?

— Богинята на войната и отмъщението. Богинята на разрушението. Знаеш ли, Юнфин, че във всеки от нас има нещо божествено. И именно от човека зависи кое божество ще надделее.

— Какво божество би искала да бъдеш?

Валман бе очарован, почти омагьосан от начина й на говорене. Вече не му се струваше странен. Може би именно така общуваха в онази трупа — речитативи и притчи?

— Радха! — отговори тя и отново се разля в усмивка. — Сега отново съм Радха, любимата на Кришна. Онази, която живее и обича в гората.

— А Клаус? Той също ли намери бога, който би искал да бъде?

— О, бедният Клаус — произнесе тя. — Бедният Кама! Кама е богът на войната, но лъкът му е направен от захарна тръстика, а стрелите — от стъбла на цветя. Не би могъл да нарани никого, дори и да го иска.

— Кали обаче не е такава?

— Кали унищожава враговете си! — отговори Ханне Хамерсенг със силен и ясен глас. — Аз бях Кали. Познах силата й. Изпълнявах заповедите й — Валман си помисли дали не бе настанал моментът да зададе по-конкретен въпрос за онова, което е направила, докато „бе била Кали“. Обаче Ханне продължаваше повествованието си, съгласно собствената си логика: — Сара бе преживяла много. В нея се бе натрупала много омраза. Разказах й за детството ни; за онова, което направиха с нас нашите родители. Това й направи впечатление. Именно тя насъска Кали срещу тях. Само че с помощта на хитрост! Кали не е само разрушителка, самата тя е хитростта!

— А как са се срещнали Клаус и Сара?

— На кораба, който ги носел по морето на живота… — отново премина към декламиране тя, както ученичка на абитуриентски бал. — Ветровете и теченията отвели моя беден Кама в северните води. Преследването и наказанието накарали Сара да се спасява с бягство. Срещнали се на параход, плаващ от Норвегия за Дания… — дори и тези тривиални думи тя произнесе със същия патетичен тон. — Той бил музикант, а тя — проститутка. Известно време били любовници. Тя никога преди не била срещала добър човек, а той не познавал такива жени. Той й разкрил живота и душата си, а тя злоупотребила с това. Искала само да предизвика в него жажда за отмъщение. Тя измисляла планове, с които той никога не би се съгласил. Искала да го използва, за да забогатее. А той се оказал слаб и се поддал. Сара провалила живота му. Това го разбрах впоследствие. Когато вече имах сили да се заема сама с това.

Изражението на лицето й се промени. Светлият й и сияещ поглед стана мрачен. През цялото време прегръщаше с ръце ствола на дървото, а сега се бе вкопчила толкова здраво в него, че бе почервеняла.

— Аз обаче постигнах справедливост! — извика тя. — Кали винаги наказва справедливо.

Изглежда, че Валман изглеждаше нерешително, защото тя го погледна в очите и го попита:

— Не ми ли вярваш?

— Бих искал да науча повече неща за Кали — побърза да й съобщи той. Тези думи я поукротиха, тя се отпусна и започна нежно да потупва по боровия ствол с ръце, сякаш галеше гърба на любовник.

— Сара ми показа… — започна тя. — Сара ми показа в какво се състои същността на Кали. Тя се справи добре. Получи достъп до този дом. Дяволски дом… Сара искаше да се добере до самия него — лицето й се изкриви в гримаса. — Искаше да получи самия дявол, насилника, да го има за себе си! Аз й позволих да го направи. Знаех, че моят ред ще настъпи после.

Валман слушаше мълчаливо и кимаше. Досещаше се, че кулминационният момент на представлението наближа, апогеят на Театъра на болката.

— Тя го подмами вън от дяволския дом. Тя го съблазни и го накара да полудява от похот. Аз се криех в гората и виждах какво правеше тя с него. Възненавидях го още повече. Сара обаче бе силна. Тя се гавреше с него и го заплашваше, искаше му пари…

Тя удари с ръка по кората на бора, сякаш нещо не й даваше мира. На Валман му оставаше само да се надява, че нямаше да се стигне до припадък, когато станеше неуправляема. Ханне бе едра жена и той не бе сигурен, че щеше да се справи с психопатка, в която се е вселила богинята на войната Кали!

— Скрих се в гората. Видях какво правеше той с нея. Отново и отново. Почувствах невъобразима омраза. Сара бе доволна. Тя получи парите. Сара бе постигнала справедливост, но не и аз! За мене това не бе достатъчно!

Започна отново да налага дървото тя.

— След това се приближих до него. Исках да ме види. Приближих се до него и той едва не припадна. Нали си бе мислил, че съм мъртва. И тогава аз му разказах, че съм била мъртва. Че съм умирала много пъти. Че ме е убивал всеки път, когато е влизал в мене, докато бях момиче. Съблякох се и му показах следите от раните, които ми бе нанесъл. Той се разплака и замоли за прошка. Предложи ми пари…

Гласът й вече не бе мек и напевен. Говореше през зъби, с напрегнати ноздри и присвити очи.

— Извиках му, че това не е всичко. Крещях, че ще го погубя. Че ще отида на пазара, ще се съблека гола и ще разкажа на всички, какво ми е направил. Казах му, че ще бъде наказан и прикован към позорния стълб и че всички ще го мразят и презират, както аз. Разказах му за нещастния си живот и това, че неговият живот ще бъде не по-малко нещастен…

Тя дереше с нокти кората на дървото и я хвърляше долу.

— Той ме молеше, плачеше — продължаваше тя. — Обещаваше ми всичко, което поискам. Аз обаче се обърнах и изчезнах в гората, където той вече не можеше да ме намери…

Тя се усмихна, но се получи само зла усмивка. Като че ли вече бе забравила за присъствието на Валман.

— Аз обаче се върнах на следващия ден. И на по-следващия. И на по-последващия… Идвах при него отново и отново. Държах се като курва. Крещях му. Той се опитваше да избяга, но не се получаваше. Бе твърде стар и слаб. А аз бях станала силна. В тялото, което бе развалил, се бяха появили мускули. Мускули, но не и способност да се обича.

Под полуспуснатите й клепачи се затъркаляха сълзи.

— Дойдох още веднъж — изхлипа тя. — Той не можа да избяга от съвестта си. Бях там, когато пъхна пушката в устата си и стреля… А Кали се смееше!

Звуците, изтръгващи се от устата й, не приличаха никак на смях.

— А тя?… — въпросът се изтръгна от Валман като слаб стон. — Лидия. Майка ти?…

— Тя! — Ханне се промени рязко. Отвори очи и те засвяткаха от бяс. — Ти какво си мислеше, че ще се изплъзне ли? Тя бе още по-лоша от него. Тя, която знаеше, но никога нищо не казваше? Нали всяка вечер чуваше всичко, което се случваше в къщата, но се правеше, че нищо не знае. Сигурно си е мислила, че ще я остави на мира, ако може да прави с мене всичко, което поиска. Сигурно си е мислила, че ще остави Клаус на мира, ако му бъде позволено да се гаври с мене. Тя мислеше само за себе си и за Клаус. Клаус, Клаус, Клаус…

Ханне Хамерсенг започна отново да дере кората от ствола. Гласът й и думите й не звучаха вече заучено. Театърът на болката се бе превърнал в страшната реалност.

— Тя бе свидетел на всичко, което се случи, както тогава бе свидетелка на изнасилванията! — крещеше дъщерята. — Сега обаче бе полумъртва, неподвижна и безпомощна. Вече нямаше власт над малкото дете. И въпреки че бе на негова страна, не можа да направи нищо. Чу изстрела. Видях я в горния край на стълбището. Тя също ме видя. Развика се, че съм щяла да си платя за това. Искаше да му помогне, когато вече беше късно. Приготви се да се спусне надолу. И тогава аз му взех златната халка, венчалната халка, която винаги показваха на хората като доказателство за щастливия си брак. Свалих неговата дебела венчална халка и я пъхнах в механизма на асансьора. Тя не можа да се спусне. Нали краката й не действаха. Оставих я горе. А самата аз отидох в гората и дълго се смях. Кали се смееше!

От гърлото й се изтръгнаха пресипнали, отвратителни звуци.

— И това е всичко? — този прост въпрос се отдаде много трудно на Валман. — И Кали бе удовлетворена?

— Не, Кали се върна…

Гласът на Ханне стана отново плавен и проточен, а самата тя стоеше и се поклащаше ритмично насам-натам, сякаш изпадаше в транс.

— Кали идваше всеки ден, за да навести майка си. Всеки ден… Всеки ден… И с всеки изминал ден виковете и риданията ставаха все по-слаби. Кали обаче не ги чуваше. Нали тя не бе искала да чува как бе плакала Ханне тогава, в детството си. И защо й бе на Кали да се тревожи за нея сега? Нейните викове бяха като чуруликане на птиците в сравнение с плача на Ханне. Тя се отърва лесно. Всичко свърши за нея за по-малко от седмица. За Ханне нищо никога няма да свърши… Разбра ли сега на какво казвам справедливост?

Изведнъж тя го изгледа със съвсем неутрален поглед, сякаш току-що бе изнесла лекция по психология на внимаващ студент. След това се усмихна слабо, сякаш самата тя се бе изумила от целия ужас на току-що изложения материал, от всичките тези трагични събития.

— „Дай ми да хапна нещо! — викаше тя от горния край на стълбището. — Дай ми храна!“ „Храна ли? — питах аз себе си. — Какво значи това?“ „Дай ми любов! — виках й аз в отговор. — Любов!“ И тогава тя скърцаше със зъби като див звяр!

Ханне поклати глава, сякаш самата тя трудно можеше да повярва в онова, което току-що бе разказала.

— И когато се строполи по стълбището, размахала ръце като ранена птица, дойде нейният край, но не и моят.

— Сега всичко е свършено — каза Валман. — Вече са мъртви. Ела с мене… Сигурен съм, че ще намерим място, където да постигнеш спокойствие.

— А там има ли дървета? — попита тя едва чуто. — През живота си съм получавала любов само от дърветата.

— Там има дървета — отговори Валман. — Гарантирам ти го.

— Винаги си бил чудесно момче, Юнфин — каза тя със съвсем нормален глас. — Всичките момичета бяха влюбени в тебе. Струва ми се, че бих тръгнала след тебе, стига да ме беше повикал. Представи си само — да отидеш в града с Юнфин Валман! — произнесе го толкова замечтано, като малко момиченце. И му подаде ръка с окървавени нокти.