Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (44)

43

Валман знаеше, че Анита е дежурна и че това означаваше, че може да разполага с вечерта си, както си иска.

Когато напусна паркинга на болница „Сандеруд“, слънцето все още осветяваше короните на дърветата около устието на река Свартелва и между стволовете им блестеше мътната вода на залива Акерсвик. От двете страни на пътя се стелеха килими от бяла съсънка, скривайки милосърдно мръсния от прах банкет. Тук бе дори твърде красиво, твърде светло и съвсем не му се прибираше вкъщи. Там, сам, нямаше да намери покой. Можеше да облече спортния си екип и да потича, но пак щеше да му се наложи да се прибере в празната къща. „Виж какъв съм станал, откакто не живея сам“ — констатира без съжаление той. През дългите години на самотата си бе свикнал да не тъгува за никого, бе забравил колко бе хубаво, ако има за кого да мечтаеш. Това време обаче беше отминало.

Той не тръгна към вкъщи, а зави надясно към Хиелум, а след това избра пътят за Хюнерюд, който вървеше покрай реката в последния й участък преди вливането й в залива Акерсвик. Тук бе новата отбивка за автомагистрала Е6. При такова хубаво време можеше просто да се повози, което винаги му се отразяваше добре.

В съзнанието му се въртяха разни мисли.

Преди всичко за Ханне Хамерсенг, за цялата й история, за болестта й, за страшните й пристъпи и за възможната й съпричастност към събитията във вила „Скугли“. Както и въпросът къде бе тя сега? Ако бе откачила напълно и бе нападнала някого, то полицията щеше да знае за това. Нещо такова обаче не бяха чували. И това можеше да означава едно от двете — или бе „изчезнала“, тоест бе заминала отново, може би, зад граница; или с нея се бе случило нещо, като можеше да е станала жертва на престъпление или на нещастен случай, или чисто и просто да се бе самоубила в пристъп на умопомрачение. Или, което бе най-вероятно, си бе намерила пристан, някого, който да се грижи за нея, някаква социална среда, където се чувства в безопасност и където не изпада във властта на зли и неуправляеми чувства. Къде обаче можеха да се намерят такива хора и такава среда, които биха я приели такава, каквато бе?

В джоба на якето му бе картичката, която Ханне бе изпратила на Ели Вестмарк. Той бе успял да я зърне само за миг. Валман спря на банкета, извади картичката и започна да я разглежда внимателно. Женската фигура, седяща върху шпила на църквата с чудовищно изражение на лицето, изглеждаше гротескно и примитивно. Още повече обаче бе впечатляваща яростта на автора — резки щрихи, надраскани с такъв бяс, че на места химикалката бе пробила изцяло картичката.

„Кали дойде!“ Тези думи се възприемаха като ураганна буря над мирната картина на лятната идилия на град Хамар.

Ясно бе, че Кали е злостното въплъщение на Ханне Хамерсенг. В Дания бе наричала себе си Радха Кришна, като при това не бе известно дали е било преди или по време на болестта си. Само по себе си това име предизвикваше съвсем други асоциации — тих звън на камбанки, цветно облекло… Ама не! Валман изведнъж се сети за движението „Харе Кришна“, чиито привърженици се бяха появили в Норвегия, през седемдесетте години, когато идеите за физическото и духовното разкрепостяване вървяха ръка за ръка през кълбата дим от марихуана и често завършваха с психически разстройства.

Радха Кришна…

Бе имал такъв случай в управлението на полицията с едно от тези хипита, което бе откраднало нещо от сергия на пешеходната улица. Момчето не бе могло да каже нищо разумно. Бе син на градинар от Рауфос. Жълтият халат и гладко обръснатият череп не осигуряваха имунитет от действащия тогава закон за скитничеството. А го и бяха хванали да краде. Резултатът бе няколко часа в килията и стандартната парична глоба, плащана на място, а в отговор — възмутени викове, че цялата собственост била крадена, че всичките богатства на земята били общи и всеки имал правото да си вземе всичко, което поиска, а освен това — че на великия Кришна едва ли щяло да му хареса, че се били отнесли с такова неуважение към един от последователите му там.

Великият Кришна.

Ели Вестмарк бе говорила за дяволи и идоли.

Валман реши, че не е достатъчно запознат с източните религиозни течения. Може би сега бе дошъл моментът да си плати за невежеството. Набра номера на Рюстен. На неговия въпрос колегата му потвърди учудено, че има Голямата норвежка енциклопедия и че с удоволствие ще изпълни молбата на Валман, стига той да почакал, докато преглътнел последната лъжичка бадемов пудинг. Точно приключвал с вечерята. Валман се извини и каза, че, разбира се, щял да почака. Междувременно бе излязъл отново на шосето и продължи по-нататък на запад, без да завие по Е6. Реши да се повози малко по пътя покрай Стангеланд и да се наслади на най-красивия вид на околността, надявайки се това да му върне необходимото му разположение на духа, за да може да възприеме спокойно резултатите от запознаването на Рюстен с духовната мисъл на Изтока.

Тъкмо бе подминал пречиствателната станция, така красиво вписана в пейзажа, че можеше да мине за музей или институт, когато Рюстен отново бе на линия.

— Понякога имаш доста странни интереси, Валман.

— Искаш да кажеш, че си намерил онова, което ми трябва?

— Не се вълнувай толкова. Тази енциклопедия ми е в компютъра. Сега ще стане ясно всичко. Дамите, от които се интересуваш — и двете — са индийски богини, много популярни и в наши дни. Имам добра и лоша новина за тебе. Добрата е Радха, която е индийска богиня с безгранична жертвоготовност в любовта. Тя е обичала самоотвержено Кришна, както пише при мене. А Кали е богинята на отмъщението и омразата. Гневът й е безпощаден. Иска кървави жертвоприношения, по принцип, на кози.

— Благодаря, това го знам.

— Така ли?

— Исках да кажа, че така си и мислех. Продължавай, моля.

— Често я изобразяват с отсечени глави в ръцете.

— Точно така.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Ами това, че току-що видях изображението на Кали.

— И къде?

— Да кажем на примитивно произведение на изкуството.

— А какво е изобразено там?

— По-добре е да не мислиш за това след хранене.

— Чуй ме, Валман, можеш ли да ми кажеш с какво се занимаваш там? — прозвуча загриженост в гласа на Рюстен. Той спадаше към хората, които не обичаха да ги откъсват от яденето със загадъчни изказвания, дори когато това бе правено от близък колега. Това противоречеше на представата му за правилната подредба на света.

— С онова, с което би трябвало да се занимавате ти и целият екип, разследващ случая Хамерсенг — вече сериозно отговори Валман. — Опитвам се да открия Ханне Хамерсенг.

— Ханне Хамерсенг ли?

— Ами, да.

— Шегуваш се!

— Ни най-малко. Тя е в Норвегия. И дори някъде тук, в окръга. Във всеки случай е била тук съвсем наскоро. Лежала е в болницата „Сандеруд“ и няколко пъти са я изписвали. Има шизофрения с религиозен уклон и… — млъкна изведнъж Валман, защото му хрумна още една идея. Бе се приближил до Станге и съзерцаването на широките простори и богатите ферми го бе навело на мисълта за фермата „Брагенес“, за съпрузите Бауге и по-точно за Гудрун Бауге, която се бе оплаквала от религиозните фанатични хипита в района на Танген. Ето това беше! Религиозни хипита, скитници по духовни подбуди, фанатици и фантазьори, сектанти. Нима бе невъзможно Ханне Хамерсенг да бе намерила убежище в тази среда? И нима тази среда не бе идеалното място, където да „изчезне“?

— … И отново е изчезнала.

— Отново е изчезнала… — думите на Рюстен прозвучаха като глухо ехо на неговите. Не изглеждаше да бе пробудил детектива в колегата си. По-скоро той гледаше със съжаление джезвето с кафето за десерт, което изстиваше на бюфета му.

— А как научи всичко това?

— Съвсем случайно. Нали знаеш какво мисли по този въпрос Трулсен? А и Моене.

В другия край на линията се чу тежка въздишка.

— И това ли е всичко, Валман?

— Засега — да.

— Жалко. Започва да става интересно.

— Дяволски интересно е, честно казано.

— Къде си сега?

— В Стангеланд.

— На вечерна разходка ли?

— В търсене на религиозни фанатици и окултни секти.

— Да, такива там имало достатъчно, както съм чувал.

— И защо всички го научават преди мене?

Валман имаше чувството, че научаваше последен всичко. Цялата полезна информация. Въпреки че именно в неговите ръце бяха нишките, които можеха да се съединят в едно. Прииска му се да разкаже на Рюстен всичко, което знаеше; всичките връзки между отделните факти, които не му даваха покой, но които не можеше да подкрепи с доказателства или да свърже логически. Във всеки случай да ги отнесе към двойното убийство. Много му липсваше някой, с когото да обсъди всичко. Ситуацията обаче бе такава, че не можеше да го обсъди с никого, дори и с Анита.

— Сериозно ли каза всичко това за Ханне Хамерсенг?

Рюстен все пак прояви интерес, но бе много предпазлив. Валман реши да не го въвежда в подробностите, защото нямаше яснота по въпроса и това само щеше да усложни ситуацията.

— Нима ти приличам на шегаджия?

— Като че ли не — произнесе Рюстен с такъв глас, сякаш наистина съжаляваше, че Валман се шегуваше толкова малко.

— А и на Трулсен няма да му е до шеги, когато се докопам до всичко.

— Това е добра новина.

— Може обаче да се получи голям гаф.

— Това ме радва още повече. Бъди внимателен, Валман, и звъни, ако има нещо… — отговори лаконично Рюстен и прекъсна разговора.