Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (56)

55

Валман набра номера на Бярне Бауге от колата си. Управителят на фермата вдигна веднага слушалката, сякаш бе стоял до телефона и бе чакал позвъняване. Валман се представи и попита за Гудрун Бауге.

— Гудрун ли?

— Да, жена ти.

— Нали нея я няма тук! — възкликна онзи така, сякаш това бе нещо разбиращо се от само себе си, за което всички би трябвало да знаят.

— А къде е?

— В болницата. Приеха я вчера сутринта. Откараха я в Елверум. Преместили са там проклетото родилно отделение! — селянинът явно се ядосваше и не можеше да се овладее. — Вчера през нощта получи кръвоизлив. Страхувам се да не изгуби детето! — гласът му звучеше рязко, изглежда от стреса и опасенията. — Точно сега отивам при нея, защото нищо не можеш да научиш от персонала по телефона!

— Успех! — извика Валман. За момент той също бе обезпокоен за майката и детето. — Почакай! Има още нещо. Случайно да знаеш дали Рихард Солум си е вкъщи? Знам, че се е върнал вчера вечерта.

— Нима се е върнал вкъщи? — в гласа на Бауге прозвуча искрено учудване. — Не знаех… Вчера цял ден бях на път. Срещи, поземленият комитет, Земеделският съюз… Сега е горещо време за селяните — като че ли се успокояваше сам, преминавайки на ежедневните грижи.

— Говорих с него.

— А, ето какво било? Може да е отишъл веднага за риба? Нали е страстен рибар. Цяла компания са и всяка година ловят сьомга някъде в Трьонделаг. Точно по това време на годината.

— Да, но не и веднага след завръщането си от Америка.

— Той много тъгува за риболова, когато е зад океана… Знаеш ли, че старецът е още бодър и е стъпил здраво на краката си. Сега не се раждат такива. Поради това не бих се учудил…

— Що се отнася до мене, аз бих се учудил — отговори Валман и си спомни треперещия старчески глас, който бе чул по телефона предишната вечер. Едва ли такъв глас можеше да принадлежи на човек, отиващ на риболов.

В тесните, натъпкани с мебели помещения на полицейското управление в Хамар обикновено нищо не напомняше за живота извън стените му, само че скъпият спортен костюм на Трулсен много упорито напомняше на всичките присъстващи, че губят, оставайки сред четирите стени през този прекрасен ден. Изглежда, че не бе успял да се преоблече след интервюто си за телевизията.

— Като ловец на яребици от Мурманск^[1] — прошепна Рюстен, сядайки до Валман и поглеждайки накриво ръководителя на разследването.

Моене зае мястото си начело на масата. Вечерта наближаваше. Лицето й ясно показваше, че иска да чуе факти, обосновани твърдения и ясни изводи. Случаят Хамерсенг бе вече цял месец трън в очите, при това не само на нея, но и на цялото полицейско управление. Бе настъпило времето да му се сложи точка и да се пъхне в най-долното чекмедже. Всички останали — Рюстен, Фейринг, Трулсен и Валман — имаха свои причини да искат същото. Единственият човек, изглеждащ доволен от ситуацията, бе Кронберг, дошъл по покана на Валман. Загадката на Хамерсенг бе предоставила необичайно широки възможности за използването на знанията и уменията му.

Валман позволи на Трулсен да започне представлението. Онзи не възрази и веднага изложи теорията си, че в хижата са открили мъртъв именно Клаус Хамерсенг, след като примамил там Анита Хег чрез чат в интернет. Оставало само да се изясни дали е имало връзка между завръщането му в околностите на Хамар и смъртта на родителите му. Трулсен приключи доста бързо, защото бе шлифовал напоследък всичките тези аргументи пред журналистите. Изглеждаше обаче леко сконфузен и при това се бе изпотил в спортното си одеяние, като изглеждаше, че чак сега бе започнал да осъзнава недостатъците на своята версия на събитията. Ако можеше да чете мислите на хората по израженията на лицата им, то щеше да се почувства още по-потиснат. Рюстен с мъка сдържаше прозевките си. Фейринг стана от мястото си, преди Трулсен да е завършил, и си наля вода от автомата. И дори Моене, която го подкрепяше по време на цялото разследване, не сияеше от удоволствие.

Валман се намеси в разговора, преди Трулсен да бе успял да седне на мястото си. Много му се искаше да види как онзи щеше да се гъне.

— Няма никакви убедителни доказателства, че в пожара е загинал Клаус Хамерсенг — започна той.

Трулсен отвори уста, но не успя да промълви и дума, преди Валман да продължи:

— Подкрепяш аргументите си предимно с информация от втора ръка за кореспонденцията в интернет, където всеки може да се нарече, както си иска, и където измамата е на практика част от играта. Проблемът е в това, че с липсата си на фантазия и с упорството си ти се изхитри да провалиш напълно едното разследване, а сега искаш да прецакаш и второто, отвличайки вниманието и ресурсите ни от онова, което на практика се е случило там.

— Валман! — каза строго Моене. Такива приказки не бяха приети между колегите от полицейското управление в Хамар, което се славеше с отличната си работна атмосфера.

— Какво-о?… — Трулсен, изглежда, усети подкрепата на началничката. Лицето му почервеня от негодувание (а може би проблемът бе в дебелия костюм).

— А какво можеш да предложиш в потвърждение на своите доводи?

— Що за инсинуации!? — Моене хвърли на Валман заплашителен, но достатъчно втренчен поглед.

— Ще започна от края и ще кажа, че Клаус Хамерсенг е мъртъв от почти година.

— Доказателства!? — извика Трулсен.

— А освен това, че в хижата е загинала жена — невъзмутимо добави Валман.

— Какво-о? — лицето на Трулсен започна да придобива кървавочервен оттенък.

— Ако бе изчакал малко с разпита на служителката на полицията Анита Хег, докато е била в състояние да дава показания, а не бе предприел нерегламентирани действия… — размени поглед с Моене той, — нахлувайки в болничната й стая късно вечерта вчера и нарушавайки нареждането на лекаря, то ти би чул твърдението й, че намиращият се човек в хижата е бил жена. Тази жена е лежала на пода мъртва или в безсъзнание. А веднага след това Хег е била ударена по главата от някой трети…

— Ти какво… — Трулсен разкопча горното копче на спортната си риза. — Валман, да не би да искаш да кажеш, че трябва да приемем несвързаното бълнуване на болен човек като свидетелски показания по дело за убийство?

— Говорих с нея преди половин час — отговори Валман, колкото се може по-спокойно. — Не бе под въздействието на сънотворно, както вчера вечерта, когато си нахлул при нея. А освен това, ти не се погнуси да използваш показанията й, когато си мислеше, че потвърждават изводите ти — или, по-точно, глупавите ти предположения?

— Стига, Валман! — възкликна Моене.

— Не съм аз този, който е преминал границите на позволеното — възрази сухо Валман.

— Хег е измислила цялата тази история, за да прикрие собствената си роля — започна Трулсен, пъхнал пръст в яката си. — А ролята й е доста незавидна! Всеки може да каже, че са го ударили…

— Но не всеки може да покаже пукнатината на черепа си като доказателство за това! — взриви се Валман.

— А мобилният телефон — извика Трулсен, — който не е изгорял по време на пожара?

— Който аз извадих от пожара — припомни му Валман.

— Нали той е регистриран на името на Клаус Хамерсенг! Лично го проверих! Нали няма да отречеш и това?

— Който си иска може да има в джоба си, чийто си иска мобилен телефон, Трулсен, и ти ще го разбереш, ако помислиш малко. След като обаче повдигна въпроса за това… — сега той се обръщаше към цялата група, която следеше този дуел с нарастващ интерес, — то можем да се опитаме да си представим кой би могъл да е взел мобилния телефон на Клаус Хамерсенг. Може да е жената, която е била толкова близка с него, че е успяла да се представи вместо него — с известна степен на достоверност — в интернет? Жената, която е живяла заедно с него в хижата през лятото и есента на миналата година. Жената, която е била социална работничка при семейство Хамерсенг непосредствено преди смъртта им и която очевидно е имала сексуална връзка с Георг Хамерсенг, което е довело до забременяването й, а след това го е изнудвала за пари? Жената, която е работила като нощен пазач в болницата „Сандеруд“ през последните три месеца, а именно оттам са идвали съобщенията по интернет от „Клаус Хамерсенг“ или „Шопен“? Казано накратко, неговата съжителка не е ли била Сара Шуман?

— Какво означава всичко това, Валман? — на лицето на Моене се смесваха недоумение, недоверие и раздразнение. — Можеш ли да докажеш всичко това?

— Всичко, до най-незначителната подробност — констатира Валман с мрачно изражение на лицето си. — Можем да минем по това стъпка по стъпка. Именно Сара Шуман е загинала в пожара. И аутопсията ще го докаже. Криминалистите вече са потвърдили, че е загинала жена. Фейринг я е проследил в хижата по отпечатъците на пръстите, така че ние знаем, че именно тя е живяла заедно с Клаус. Тя би трябвало да е била там в момента на смъртта му или дори да е спомогнала за това. Намерихме колата й наблизо, а в нея е пълно с неща на Клаус. И ако служителят от полицията Трулсен бе намерил време да се вслуша в доводите ни или поне да изчака докладите, много от неприятностите можеха да бъдат избягнати — най-малкото съвсем неправилната таблоидна версия за трагичните събития, попаднала във вестниците и в телевизията от името на самия ръководител на разследването.

— Що за наглост! — гласът на Трулсен се плъзна нагоре и надолу по музикалната стълбица. — Разправяш някакви басни, Валман, без да имаш нито едно сигурно доказателство! А?

— Със сигурност имам едно точно доказателство — отговори Валман и хвърли такъв поглед на колегата си, че той едва запази равновесие. — Току-що получих резултата от ДНК теста на къдрицата от семейната снимка на Хамерсенг. Сравнихме този резултат с ДНК теста, направен на трупа, намерен през април в гората край Танген. Резултатите показват съвпадение на деветдесет и девет цяло и осем десети процента. Иначе казано, шансът тези хора да са различни е един от милиард възможни. Именно Клаус е намерен мъртъв в гората. Налага се да си признаем това веднъж и завинаги!