Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Валман (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nattefrost, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Кнут Фалдбакен

Заглавие: Нощен мраз

Преводач: Василена Старирадева

Издание: първо

Издател: „Светлана Янчева — Изида“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: норвежка

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Мариян Петров

ISBN: 978-619-7040-06-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3588

История

  1. — Добавяне

44

Валман въобще не възнамеряваше да тръгва на лов за сектанти тази вечер. Ако Ханне Хамерсенг се бе приютила при някакви религиозни фанатици (или, както там се казваха), то тя, очевидно, живееше от няколко месеца с тях. Ден-два нямаше да са от кой знае какво значение. Преди да предприемеше нещо конкретно, трябваше да поговори с хора, имащи контакти с тази среда.

Хрумналата му мисъл не му даваше мира, но затова пък подхранваше фантазиите му. В резултат на това се появи още една, на пръв поглед невероятна връзка — и тук със съпричастността на Ханне — между трагедията във вилата и онова, което се бе случило в района на Танген, в гората, близо до колибата… Мислите така се и въртяха в съзнанието му, докато пътуваше. Често му се случваше да развива удивителна мисловна дейност, докато седи в почти неподвижно състояние. Някъде бе чел, че нещо подобно преживяваха писателите и художниците. Един такъв писател обикновено се качвал на влака, когато стигал до задънена улица при написването на поредния си роман.

Отделните части…

Опита се да обобщи случая Хамерсенг, но множеството противоречиви факти и съвсем несъвместими версии се изплъзваха от опитите му да подчини всичко на математическите строгост и логика, като млади бичета на пасище. Страшната сцена във вилата все още бе пред очите му. А трупът или купчината кости в гората — сега всичко това предизвикваше в него само естествено неприятно усещане, но съвсем не и страх, и той оценяваше това като определен напредък. Причината за нещастния брак на Георг и Лидия бе по-скоро именно Клаус, незаконороденият син, неговият приятел от ученическите години… Изкривената венчална халка на Георг все още бе в джоба му. Приходящата социална работничка, може би, бе играла важна роля в живота на Хамерсенг напоследък, а може би — не. Калните следи в кухнята и в пруста — какво бяха?… Случайност или там бе имало още някой?… Еротичните наклонности на Георг биха могли спокойно да станат причина за изнудване и шантаж…

А сега и Ханне, болестта й, омразата й към родителите й, религиозните й увлечения.

Приближаваше се до фермата „Брагенес“, където животът се движеше по предварително начертания план, както и преди стотици години, сякаш нищо не се бе случило в горския пущинак. Където съдържанието и динамиката на живота се определяха от климата и вятъра, от сезоните и селскостопанските работи, където управителя и жена му не се интересуваха от събитията и конфликтите в окръга. Те просто си вършеха работата, отдаваха силите и желанията си на земята, а тя ги снабдяваше с насъщния хляб и им осигуряваше висок жизнен стандарт.

Фермата лежеше под лъчите на залязващото слънце и приличаше на картинка от някаква неземна идилия, защото разположението на отделните постройки около ливадата бе подчинено на многовековните закони на естетиката, по които архитектурата едновременно подчертаваше меките форми на пейзажа и се разтваряше в него.

Бе майска вечер. Смрачаваше се. По това време можеха да се палят свещи.

Във ферма „Брагенес“ светеше. Редицата прозорци на втория тежа на основната сграда бяха осветени, но светлината не бе ярка, сякаш на онзи, който бе там, му стигаше и една лампа.

„Това е балната зала!“ — помисли си Валман и си представи Гудрун Бауге, седнала пред големия роял и свиреща съвсем лесни неща, научени с усилие и без желание през младостта й и „изплували“ след толкова много години по неизвестни причини, може би от носталгия, за да запази в стаите отдавнашния дух или за да пресъздаде по-осъзнато атмосферата на голямата ферма, била някога център на културния живот, като в балната й зала се бяха провеждали концерти за духовно обогатяване на по-широк кръг от лица, а не само на семейството, обитаващо фермата. Възможно бе под приземената външност на Гудрун Бауге да се криеха честолюбиви стремежи. Може би бе завладяна от тайната страст да продължи гордата традиция, излизаща извън рамките на обработването на земята и прибирането вкъщи на даровете й?

Валман забеляза, че е намалил скоростта, съзерцавайки тази почти нереално красива картина на постройките в меката сумрачна светлина; силуетите на многогодишните дървета, на полетата, по които вече се бяха показали първите кълнове, покриващи плодородните земи с мек килим с цвят на зелена постеля.

В този момент мисълта му направи скок и пред него изплува жизнерадостното загоряло лице на Ейгил Хамерсенг, и той чу гласа му, разказващ за парцела, закупен на Канарите, за удачната инвестиция, за работата в градината и урожая от плодове. Валман се огледа и си помисли, че едва ли може да се намери алтернатива на този необичайно красив край, където бе израсъл, дори и при субтропичния климат и нарастването на цената… Мислите му се въртяха като ята насекоми над пътя, като призрачни припламвания, които се удряха в предното стъкло и ставаха реалност. Пред очите му се появяваха енергичното лице на Ейгил Хамерсенг, силните му ръце изпод засуканите ръкави на ризата. Той чуваше гласа му; спомняше си отличната му памет, ясните му разсъждения, оценките му и антипатиите му… И най-накрая, като избухване на мълния, се появи мисълта, която се бе крила някъде в дълбините на подсъзнанието му, за онази недобра характеристика, която бе дал Ейгил за Лидия Хамерсенг — парвеню от бедно семейство; използвала успешно способностите си; музикално надарено момиче, което често било канено да свири на роял по време на празниците в големите ферми…

Вече се движеше по пътя, покрит с чакъл. Миризмите от крайпътната канавка го удряха в носа през отворените странични стъкла. Дългите клони удряха отстрани „Мондеото“, а насекомите се рояха наоколо и се разбиваха в предното стъкло, оставяйки лепкави ивички и петънца кръв, което разрушаваше пасторалната идилия. Спокойствието бе нарушено и цялото вълшебство се изпари, щом само осъзна откриващата се нова възможна връзка. Това бе само дива, мимолетна мисъл за онова, което можеше да се е случило преди половин век и което не подлежеше на проверка. И все пак пред вътрешния му поглед се появи картина с Лидия пред големия роял в огромната бална зала на фермата „Брагенес“. Младата сияеща Лидия, изпълняваща произведения по свой избор (в това число със сигурност Шопен), става и приема аплодисментите… Това бе само мимолетно видение и може би не бе свързано по никакъв начин със събитията, които го интересуваха. А и не бе ясно дали бе имало такова изпълнение, можело ли е да го има, или пък го бе нямало, защото за това се изискваше щастливо съвпадение на обстоятелствата. Връзка обаче все пак имаше, защото възможността съществуваше и асоциацията бе възникнала — непредпазлива игра с променливи величини, тоест действия и мотиви в миналото, които по силата на безпощадната логика на случайността биха могли да са се превърнали в реални произшествия със съдбовни последствия. Тези мисли обаче бяха твърде ясни и красноречиви, за да могат да бъдат пренебрегнати, особено във вечер, като сегашната. Дори и да бяха само поредното потвърждение на това колко сложно и объркано бе всичко в тези случаи, преплели се един друг и слели се като две хромозоми в момент на оплодяване, при което самият факт на сливането предизвикваше динамика, създаваща нова реалност. Нито един от новите факти, открити по време на разследването, не се вписваше в никаква причинна последователност, не бе звено в логичната поредица на събитията, която да можеше да се проследи докрай. Тези факти отразяваха по-скоро действителността по някакъв смътен, неразбираем начин, без да внасят яснота, а само усилвайки чувството за хаос и деструктивна игра на непредсказуеми сили.

А ако тези предположения не бяха безпочвени, то какво трябваше да се направи?

На Валман изведнъж му се стори, че тази вечер, която по никакъв начин не искаше да свършва, носи в себе си някакви заплаха и призрачност. Тъмнината не се спускаше, земята издишваше дневните пари, които като привидения плуваха над ямите и падините на този прелъстителен, вечно усмихващ се и зловещ пейзаж. Валман увеличи скоростта и с облекчение се разтвори в горската мъгла.

 

 

Нямаше никакво намерение да се отбива до хижата. Въпреки това обаче му се наложи да го направи. Измина пеша няколкото метра до къщата. Там цареше безмълвие. Пълната тишина създаваше напрежение и започваше да потиска слуха му. Нямаше нито шум от полска мишка, нито размахване на криле на нощна птичка. Като че ли бе нарушил някакъв свещен покой, идвайки тук; бе извършил грешка, която бе спряла дъха на самата природа. Не можеше да принуди себе си да влезе. А и нямаше какво да прави вътре. Полицията бе взела оттам всичко възможно. Можеше обаче там да е останала още някаква следа, някакъв знак в тъмнината, ехо от зли деяния между старите стени…

Не! Това бе прекалено! Така можеше съвсем да се побърка от тази горска тишина. Той се затътри по пътечката към сипея, надявайки се да постигне отново спокойствието, което бе усещал доскоро. Искаше да се помири с Клаус на мястото, където бе намерен; да се примири със спомените си за бляскавия младеж, който бе свършил толкова зле, и с неудачната си намеса в лошия ход на събитията. Може би това като цяло бе дреболия, но не и за тях, и не и за приятелството им. Искаше да падне на колене върху могилата и да моли висшите сили за прошка. В този момент той наистина искаше да вярва във висшите сили. Още отдалече той забеляза нещо ярко. Когато се приближи по-близо, видя, че е букетче от полски цветя. Същите, които растяха край пътя и цъфваха точно сега.

Значи още някой бе поискал да потъжи на могилата и той не се съмняваше кой беше това. В хижата, в която Клаус бе убит, също бе имало цветя. И ето, че цветя лежаха и на мястото, където го бяха намерили. Изглежда, че Ханне Хамерсенг бе добре информирана за случилото се с брат й. Подозрително добре.

Валман не успя да стигне до края на тази мисъл, когато в джоба му звънна телефонът. Той изруга наум, но все пак вдигна. Полицаят не можеше да не отговори на позвъняване, дори и да не бе на работа.

— Кой е? — излая той.

— Ало… Ало… Валман, ти ли си?

— Кой е? — повтори той и изведнъж разбра, че не вика и не лае, а просто шепне. Най-сетне, възвърнал гласа си, той каза: — Валман слуша!