Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (5)

4

На следващата сутрин не го домързя да отиде в полицейския участък.

Никой не се учуди, че и той е дошъл на съвещанието в така наречената „дежурна“, където Снупи-Трулсен, застанал пред снимка, на която бяха телата на стопаните на вила „Скугли“, разказваше какво до този момент е изяснено от резултатите от огледа на местопроизшествието.

Той седна отзад. Искаше му се да чуе доклада на Трулсен, но не очакваше никакви изненади. Дори обратното, искаше да се убеди, че обяснението на произшествието е лесна работа, а всичките улики само ще потвърдят, че става дума за нещастен случай, довел до самоубийство. Всичко това бе ужасно. Случваше се обаче често и навсякъде.

Изясни се обаче, че Трулсен имаше някои нови нещица. Първо, прозорецът на спалнята на втория етаж бил счупен. Тази неочаквана подробност обяснявала отчасти защо температурата в къщата била близка до нулата. Старата вила се отоплявала с две камини от стария вид. Към тях се прибавял котелно на локално парно, което трябвало да се пълни с туби. Котелът бил празен и поради това къщата била изстинала. Било невъзможно да се определи кога точно се било случило това. Трулсен повтори още веднъж, че на патологоанатомите им предстояло да се потрудят, но че резултатите от работата им едва ли щели да повлияят значително на разследването, защото нищо не сочело да е извършено престъпление.

— А счупеният прозорец? — попита някой.

— Счупен е отвътре — отговори Трулсен, показвайки няколко снимки, потвърждаващи това.

На снимките имаше дупка в прозореца и парче стъкло със същата форма, намерено в градината под прозореца. На всички бе ясно, че дупката е твърде малка, за да може някой да проникне в къщата през нея, а отвън нямаше нито отпечатъци от крака, нито следи, нито подвижна стълба, нито някакви други приспособления, с помощта на които да се покатери крадец до втория етаж на къщата.

— Именно счупеният прозорец е позволил в края на краищата да бъдат открити телата — продължи да говори Трулсен. Без дори да си помисля да задава този въпрос, Валман си мислеше с раздразнение на кого и защо му бе притрябвало да чупи прозореца. — Първи са забелязали счупения прозорец децата, брали кокичета в гората. Връщайки се вкъщи, те са разказали за това, а родителите им са извикали полицията. В настоящия момент ловната пушка е дадена за експертиза. Ясно е, че в пълнителя ще липсва един патрон. Скоро ще бъде направен старателен анализ на отпечатъците от пръсти върху оръжието и върху парчетата от стъклото, а също така и по мебелите и другите предмети от интериора, но към дадения момент нищо не говори, че в къщата има други отпечатъци от пръсти, освен тези на умрелите.

„Нищо не говори“ — помисли си с крива усмивка Валман. Нима Снупи можеше да види с невъоръжено око отпечатъците от пръстите? Опита се да се отърве от впечатлението, че уликите са събрани специално така, че да потвърдят предрешените предварително изводи. Дори собствените му разсъждения клоняха в тази посока и именно това увъртане го безпокоеше.

След като Лидия Хамерсенг започнала да ползва инвалидна количка, в къщата бил монтиран специален асансьор. На екрана се появи снимка на асансьора. Асансьорът трябвало да бъде проверен за възможна повреда, което би могло да обясни защо е паднала по стълбището и е умряла. Експертизата щяла да бъде извършена от датските производители на асансьора и от представители на застрахователната компания.

Едва започвало да се изяснява как били живели семейство Хамерсенг, но всичко сочело, че животът им бил спокоен, бракът — щастлив и така е било в продължение на четиридесет и една години съвместен живот.

„Освен това — мислеше си Валман, — те бяха истински образец за подражание, както в обществения, така и в личния си живот. Бяха сърцето на Хамар — общество, културни мероприятия, политика, непрофесионален спорт, музика…“ Дори и след като бе станала инвалид, Лидия Хамерсенг бе продължила да дава уроци по пиано.

— Всичко сочи към това, че случилото се е трагедия — заключи Трулсен с подобаващата за случая сериозна физиономия. — Печално е, че всичко е свършило така.

Седящият най-отзад Валман едва не произнесе: „Амин!“, но безпокойството не го напускаше, а освен това не участваше в разследването. Това не бе негов случай. Тъкмо се канеше да стане и да си излезе, когато на Трулсен му се прииска да му благодари за това, че по собствено желание бе отишъл на предварителното разпознаване на телата. Това съобщение накара Йертруд Моене да го изгледа неприязнено над очилата си.

— Бил си там ли, Валман?

Оставаше му само да кимне утвърдително с глава.

— Валман се познава, тоест се е познавал с умрелите, поради това сметнахме за целесъобразно да го извикаме, понеже наблизо нямаше никого от роднините им — намеси се Рюстен. Спокойствието в гласа му сякаш обезоръжаваше рязката нападка на Моене.

— Така значи?

Погледът й се спря върху Рюстен, а по бръчките, образували се около устата й, бе ясно какво мисли за неговите действия.

— Имам въпрос — намеси се Валман, на когото не харесваше насоката на разговора. Трулсен закима въодушевено, показвайки, че ще се радва на всякакви коментари, които биха помогнали на следствието. Валман се порови в паметта си, опитвайки се да си припомни някаква дреболия, която да изтрие самодоволната физиономия от лицето му. — Вчера вечерта, когато бях там, не обърнах внимание, но сега си спомних, че Лидия… фру^[1] Хамерсенг бе облечена с много дрехи, че и с връхна дреха отгоре, докато Георг Хамерсенг бе само с анцуг, като ципа на горнището му бе отворен. Сякаш тя бе мръзнала, а на него му е било горещо. Можете ли да обясните това по някакъв начин?

Трулсен кимна замислено с глава, а след това се усмихна така, сякаш участваше в телевизионна игра и бе познал правилния отговор.

— Най-лесно е да предположим, че съпругът се е върнал малко преди това от крос. Известно ни е, че е обичал да тича, а в пруста и в кухнята открихме следи от кални маратонки… — на екрана се замяркаха снимки. — Следователно, на него му е било горещо, защото се е бил изпотил, и не му е трябвала връхна дреха. Не трябва да се забравя, че фру Хамерсенг е боледувала вече от няколко години и е била много слаба. Очевидно поради това е била особено чувствителна към студа. Между другото, къщата е стара, теченията в нея са обичайно нещо и е била трудно отоплявана, въпреки локалното парно. Такива са предположенията ни на този етап.

— А пианото?

Валман произнесе това съвсем спонтанно. Той трескаво отхвърляше спомена за ръката на Лидия Хамерсенг, отметната неестествено настрани и приличаща на откъсната ръка на кукла. Ръкавът се бе скъсал и се виждаха отвратителни сини петна, а самата ръка бе издрана, особено на лакътя.

Пианото. В спомените му вила „Скугли“ бе винаги пълна с музика и музикални инструменти. Пианото заемаше почетно място в хола, между два прозореца, от които се разкриваше изглед към градината и широките поля. То веднага се набиваше на очи, щом само някой влезеше в къщата. Когато бе ходил там вчера вечерта, вратата на хола бе отворена, но той не бе видял никакво пиано. Очевидно и Трулсен не го бе видял.

— Пианото ли?

— Семейство Хамерсенг бе много музикално — впусна се в обяснения Валман. — Всичките без изключение свиреха на различни инструменти. Пианото заемаше основното място в дома им. Всички свиреха на него, особено тя, Лидия.

— Не си спомням никакво пиано… — огледа се подозрително Трулсен, сякаш някой се бе пошегувал неуместно с местопрестъплението. Погледът му се спря на Рюстен, който поклати замислено глава.

— Не, Юнфин. В къщата няма пиано.

Валман кимна, сякаш бе намерил отговора.

— Наистина, бил съм там за последно преди много години.

Безпокойството му не преставаше.

— Има ли още въпроси или засега това е всичко? — решил да приключи с изказването си, Трулсен се разбърза, като погледна въпросително Валман, който само поклати глава.

Дори и да имаше, щеше да си премълчи. Излишното старание на ръководещия следствието и менторският му тон му навяваха само тъга. На бюрократ като Трулсен бе безсмислено да се обяснява, че пианото не е стар диван и то не се изхвърля, особено от къщи, в които от години се занимават с музика. Опитваше се да срещне погледа на Анита, която седеше до екрана, но тя си водеше някакви бележки и не му обръщаше внимание. Той се надигна, но веднага забеляза, че гледащата го Моене му кимна едва забележимо по посока на кабинета си. На килимчето при Моене — само това му липсваше в съботната сутрин.