Метаданни
Данни
- Серия
- Инспектор Валман (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Nattefrost, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от норвежки
- Василена Старирадева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Кнут Фалдбакен
Заглавие: Нощен мраз
Преводач: Василена Старирадева
Издание: първо
Издател: „Светлана Янчева — Изида“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: норвежка
Печатница: „Инвестпрес“ АД
Редактор: Мариян Петров
ISBN: 978-619-7040-06-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3588
История
- — Добавяне
15
— Трябва веднага да ми разкажеш всичко, което знаеш за това семейство.
Анита се бе прибрала преди него, поради което й предстоеше да направи вечерята, което въобще не я радваше. Той го разбра по тона й и й предложи да й помогне с измиването на салатата. Откакто се бе преместила при него, той бе започнал да яде много салата. Бе решил, че няма нищо страшно в това, и скоро бе забелязал, че панталоните му започнаха да се закопчават по-добре на кръста му. Днес за вечеря имаха салата с пиле и прясно изпечен бял хляб. По принцип белият хляб бе забранен у тях. Както и пилето на грил („в него има твърде много сол и подправки“). Това означаваше, че докато беше пазарувала, Анита се бе вълнувала. Затова пък не се бе стигнало до майонезата, помисли си с облекчение той.
— Какво още да ти разкажа? — накъсал старателно листата на салатата, той ги сложи в гевгира (французинът по-скоро ще заколи собствената си баба, отколкото да се докосне с нож до салатата, както казваше тя).
— Въобще нищо не си ми разказал… — разнесе се в отговор. Тя гледаше не него, а пилето, което държеше с една ръка, а с другата обрязваше месото от него.
— Това бе преди почти тридесет години, Анита.
— Най-важните събития са се случили именно тогава — продължаваше да обработва пилето тя. — Преровихме цели планини от бележници, училищни фотографии, атестати, семейни албуми, снимки от първото причастие и сувенири. Там има цял шкаф, натъпкан с изрезки от вестници, в които се споменава за Хамерсенг — за децата или родителите, за всичките наведнъж или за някого поотделно! Спортни мероприятия; самодеен театър; изяви; всичко, което ти хрумне; като се започне от седемдесетте и са завърши с началото на осемдесетте. Прилича на подробно, ежемесечно описание на живота на някакво звездно семейство. И всичко това се е случило приблизително преди двадесет и пет години. А след това всичко прекъсва!
— И с това си убила целия си ден?
— Позна! — изля бързо подправката за салатата в голяма купа тя. — Изглежда, че дори на Снупи му омръзна най-накрая.
— Чуй ме, има ли чесън в нея?
— Никой не е умрял от мъничко чесън!
С това споровете за чесъна бяха приключени за деня. Разбира се, тя бе права, че чесънът е много вкусно и полезно за здравето растение и отказването от него бе старомодно, само че вкусът му оставаше в гърлото му дълго, след като чесънът вече бе попаднал в стомаха му.
— Ами това може лесно да се обясни.
— И как?… — бе готова да започне война тя. Откъсна останките от пилешко месо от костите като диво животно, взе гевгира и изсипа съдържанието му в купата за салата, а след това хвърли и месото там.
— Например с това, че децата са пораснали и са заминали. А това може да сложи край на много неща — чувстваше се така, сякаш бе произнесъл реплика от евтина пиеса. Разбираше за какво говореше тя. Разбираше, но не можеше да говори за това. Не можеше дори да мисли какво можеше да означава всичко това.
— Да, прилича на истината… — изглежда, че това не я убеди кой знае колко. — Децата им наистина са заминали, това е сигурно. Дори и следа не е останала от тях.
— Разбирам, че това е странно.
— Защо обаче? Нали такива сплотени семейства — бих казала дори „отбори“ — не се разпадат?
— Говори ли с Кронберг?
— А ти говори ли с него?
— Вчера. Съвсем случайно. Изяснил е, че дъщерята е заминала за Дания, че там е учила в училище на хипита, след това се е омъжила за чужденец и веднага се е развела. И повече нищо. Синът работил в нефтодобивния сектор в чужбина. Следите му се губят във Венецуела преди почти двадесет години.
— Не ти е безразлично, нали?
— Всички се опитват да поговорят за това с мене. Всички предполагат, че не ми е безразлично, защото съм ги познавал и три години съм учил със сина им.
— Няма да се отървеш, дори и да наричаш старото си приятелче Клаус „сина им“.
— Добре, добре. Едно време бяхме приятели.
— И какъв бе той?
— Не лош, но малко особен.
— Какво означава „особен“, а, Юнфин?
— Бе някак си отнесен. Учеше се добре, но въобще не го интересуваше това. Главата му бе пълна с музика. Още тогава бе превъзходен цигулар. И като всички подрастващи се опитваше всякак си да култивира в себе си мъжественост, но това не му се удаваше много добре, поради което баща му малко го притискаше. Спомням си, че Георг обичаше да се изказва за негова сметка, но не знам как го е възприемал Клаус, защото тогава вече не общувахме.
— А защо престанахте да общувате?
Той изтри ръцете си с пешкира и не знаейки с какво да се заеме още, започна да реже белия хляб.
— Хм… защото се случва така? Възможно е да ми е омръзнал малко. Вървеше като опашка след мене, започна да ми изглежда твърде досаден. А след това престана, сякаш бе стигнал твърде далече.
— А след това?
Налагаше му се да продължи да разказва, като трябваше също да говори за нещо, неотнасящо се към случая.
— Аз се занимавах успешно със спорт и момчетата оценяваха това. Той не бе спортист и се възползваше от славата ми. Това бе ясно на всички и не го долюбваха. Сега е тъжно да си го спомням, но когато си на седемнадесет, не се замисляш за това.
— Когато си на четиридесет и три, се замисляш още по-малко за това.
— За какво говориш?
— Откакто ходи до вилата, Юнфин, не си на себе си. Не мога да твърдя, че те познавам като петте си пръста, но преди не съм те виждала такъв. Ако ти е трудно да говориш за това, то аз няма да те притискам, но те моля просто да обмислиш всичко. Може пък да си спомниш нещо, някаква следа, която да ни помогне да разкрием тази тайна, която изплува чак сега, след толкова много години.
— Искаш да кажеш не тайна, а лъжа.
— Добре, лъжа да бъде… — виждайки, че той не иска да каже повече нищо, тя го попита: — Не искаш ли да говориш за това?
Той поклати глава. Не му бе комфортно. Искаше да е честен с нея, без да крие нищо. Трябваше да й обясни и това би могло да й помогне в работата. Не искаше да й причинява обаче страдания заради събития с дългогодишна давност, които, както му се струваше, той вече бе забравил и изхвърлил от паметта си.
— Имам предвид лъжата за щастливото семейство — отговори накрая той. — Ти обаче и сама си се досетила за нея. Ако трябва да сме честни, Георг Хамерсенг бе авторитарен тип, подчиняващ на себе си всички наоколо, и в края на краищата роднините му се отказаха от него — Валман изведнъж си спомни много ясно училищния двор с тъмните петна по асфалта, двете лавки, препълнените кофи за боклук и редицата от подпрени до оградата велосипеди. И колата на Георг Хамерсенг, мерцедес без нито едно петънце върху тъмната боя, паркирана точно срещу входа, където паркирането бе абсолютно забранено. Три пъти седмично той пристигаше там, изчакваше Клаус и го откарваше на тренировка. Бягане, лека атлетика, тенис. Клаус трябваше да преуспее във всичко, въпреки че бе очевидно, че спортът не е неговото призвание. — А жена му бе толкова нежна и живееше само с изкуството… — В собствения си прекрасен свят, помисли си той, и в този свят, мислеше той, милата мама Клаус успяваше да ти се усмихва така, сякаш в момента именно ти си най-желаният й гост. Можеше да те слуша така, сякаш особено ценеше казаното от тебе, и умееше да превръща звуците на пианото в пролет. („Хареса ли ти, Юнфин? Това е Шопен. Музиката му се състои от чувства, а не от ноти…“ И ръката му усещаше тънката прохладна тъкан на роклята й.) Клаус бе отраснал между тези двамата. Този материал би стигнал за половин дузина булевардни семейни романи.
— Значи, според тебе, няма нищо странно в това, че децата са напуснали дома си и са изчезнали?
— По-правилно е да се зададе въпросът защо съпругата също не е избягала? — и веднага си помисли, че е стигнал твърде далече. Произнасяйки тези думи, той сякаш оскърби нещо в съзнанието си. Освен това се и разстрои, че се държеше глупаво, нелогично и неумело.
— Защо не е избягала? — върна се като бумеранг собственият му въпрос при него.
— Защото се е разболяла. Състоянието на краката й се е влошило и операциите са били все по-начесто и по-начесто. В края на краищата е станала инвалид.
— Той обаче се е поправил и се е грижел за нея, нали?…
— Знаеш ли, че по онова време не общувах кой знае колко със семейството им?
Валман сложи нарязания бял хляб в панера за хляб и отново не знаеше с какво да се захване.
— Това истината ли е?
Стояха един срещу другиго. Тя не се сърдеше, но бе настроена решително. Хладнокръвно и решително. Той забеляза вътрешната й напрегнатост зад жестовете й и изражението на лицето й.
— Огледахте ли мазето?
— Разбира се. Дори е страшно да си спомня…
— А работилницата?
— Е, там не огледахме всяка цепеница.
— Напразно. Защото там именно лежи прекрасното старо пиано на Лидия Хамерсенг, нацепено на трески. Ох, извинявай, не е на трески, а на дъски.
— Не може да бъде!
— Не може пиано да изчезне просто така от къща, в която обожават музиката — дъхът му спря дори само от споменаването на „къщата, в която обожават музиката“. Трябваше да подбере други думи, но вече бе късно. Нямаше път назад. — Хамерсенг никога не са имали финансови затруднения, които да ги накарат да продадат пианото. Постоянно си мислех за това… — продължи той, запънал се. Приличаше на спринтьор, който се изкачваше по стръмен склон и дишайки тежко, гледаше в една точка. — Трябваше да си изясня всичко. Трябваше… — опитваше се да срещне погледа й, но тя не откъсваше очи от печката. — Трябваше да отида там и да си изясня, ако мога… И аз го намерих в мазето, както вече казах, на части… А след това, след това се опитах да разбера защо. Опитах се да си представя обхваналите го — а това е дело на неговите ръце — ярост и омраза, които бяха довели до това… Какво би накарало човека, който винаги бе твърдял, че обича музиката, да унищожи скъпоструващ инструмент, да го изгори, да го счупи? Знаеш ли, Анита, това е равносилно на убийство. Сякаш там, в работилницата, той е убил жена си, насякъл я е, начупил я е на парчета…
А следващата неизказана мисъл бе следната: „Интересно, какво ли е направил, за да убие нея самата? И колко време му е трябвало за това? И защо?!“
— Бил си там! — наруши най-сетне тишината тя и в гласа й прозвуча смесица от възмущение и учудване. — Бил си там и си душил?
— Бях длъжен, Анита — гледаше я втренчено той, сякаш се опитваше да я хипнотизира и да я накара да разбере. Искаше му се тя да разбере цялата сериозност, цялата сила, която го бе принудила. Не посмя обаче да я докосне, за да не бъде отблъснат. — Не ми се искаше, повярвай ми, но бях длъжен! — забеляза, че тя се готви да му възрази и поради това продължи: — Минавах наблизо, така се случи… почти случайно. Не съм направил нищо лошо. Просто влязох в мазето. И съм докосвал само две дъски — панелите на пианото, върху които е изписана марката му. Някога съм седял пред този инструмент, Анита. Лидия Хамерсенг ми предлагаше да вземам уроци при нея. Каза, че имам добър слух и прекрасни данни… — разказвайки това, той си спомни духа на другия, прекрасния свят, в който родителите разговаряха вежливо с децата си и свиреха заедно с тях в светли и обзаведени с вкус стаи. Свят, в който такива като него нямаха място. Свят, който сега, след много години, се бе оказал илюзия, изкусно изграден декор. Само дето все още не разбираше за каква именно пиеса.
— Е, ти си знаеш, Юнфин — раздразнението й бе изчезнало и сега изглеждаше изгубена, дори уморена. Изглежда, че въпреки всичко бе стигнал до съзнанието й. — Никога не бих си помислила, че си способен на такова нещо.
Той не разбра дали тя говореше за свиренето на пиано или за проникването му на местопрестъплението, или за всичките му недомлъвки. А и това нямаше никакво значение.
— И аз самият не го очаквах от себе си, Анита — отговори й той. — И аз самият не го очаквах… — изтощени те все още стояха до плота за рязане, сякаш нямаха сили да стигнат до масата и да седнат. — Може пък да хапнем малко салата, а? — опита се отчаяно да се върне към нормалното им състояние той, да намери безопасност в ежедневното. Тя се опита да вдигне купата със салатата, но веднага я остави обратно, сякаш се боеше да не я изпусне.
— Добре, да хапнем — отговори тя, без да го погледне. Гледаше салатата с пиле така, сякаш за нищо на света не би хапнала и хапка сега.
— Не разбирам какво те засяга това — обади се неочаквано тя, когато, съблекли се, си бяха легнали.
През цялата вечер не бяха обелили и дума за случая Хамерсенг. Отворили първата от седмица насам бутилка вино, гледаха филм („Обичайните заподозрени“ — тя го избра. По отношение на филмите нейният вкус бе определящият). А той все чакаше. Темата за отиването му до къщата на Хамерсенг не бе изчерпана. Само бяха я прекъснали за няколко часа с червено вино и криминален филм. В думите й имаше скрит въпрос. Тук, в спалнята, гласът й звучеше по-меко. Когато тя се обърна към него под одеялото, тялото й, облечено в широка фланелка (една от неговите фланелки, тя винаги ги обличаше за през нощта), сякаш го зовеше. На лицето й обаче отново се бе появила предишната й неприязън.
— Не преувеличавай!
— Просто се опитвам да разбера какво е било на практика.
— Да си приятел… другар… — започна той, — не е лесно. С това е свързано твърде много…
— Какво, например?
Той замълча.
— Анита… не е лесно!
— Тогава ми го обясни, Юнфин!
— Ами… на Клаус му дойде нанагорно в училището.
— Искаш да кажеш, че е бил самотен ли?
— Както вече казах, той бе доста странен.
— Тормозеха ли го?
— По онова време това не се наричаше тормоз.
— И ти ли си участвал в това?
Отбеляза си, че започва да се страхува от умението й да попада веднага в целта.
— Във всеки случай не направих нищо, за да облекча живота му.
— И след това какво? — не се откъсваше от лицето му изпитателният й поглед. Той го издържаше с усилие.
— Веднъж по време на учебен поход му скъсаха спалния чувал. Татко Георг съобщи за това на директора. Разду се цял скандал. На някои от нас им се наложи да дават нелицеприятни обяснения…
— На „обичайните заподозрени“ ли? — въпреки шеговития й въпрос, тонът й си остана сериозен.
— Може и така да се каже. Тогава ме бе срам. А сега се срамувам още повече.
Замълчала за кратко, тя каза:
— По-внимателно, Юнфин. Не търси самоуспокоение в това разследване.
— Лесно ти е да го кажеш — не успя да се обиди напълно той.
— Опитваме се да изясним дали загадките и тайните на семейство Хамерсенг са свързани със смъртта им. И дори да си участвал в ученическия тормоз над сина им, това не е толкова важно.
— Ами… да…
— Наистина мисля така.
— В момента приличаш на Моене — отговори той с потиснат смях, зад който не успя да скрие облекчението си.
С това се успокоиха и повече не обсъждаха нищо. Искаше му се да се притисне в нея и да я прегърне, но се боеше, че последният им разговор само е увеличил отчуждението помежду им. Стига само и това да не бе плод на фантазията му.