Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (32)

31

Сега трябваше на всяка цена да се изцеди информация от съпрузите Бауге, без да могат да се оправдават, че са в разгара на пролетната оран.

Валман излезе на пътя за Станге и премина през селището Бекелаге, полагайки доста усилия, за да спазва петдесеткилометровото ограничение на скоростта. Изпитваше усещането, че сякаш лети над плоската равнина, простираща се от двете страни на шосе номер 50. Местността му се струваше значително по-привлекателна и живописна, отколкото около новата и по-широка автомагистрала Е6 за Окерсвика.

В двора на ферма „Брагенес“ цареше тишина, но до една от пристройките бе паркиран трактор, което означаваше, че поне един от обитателите си е вкъщи.

Валман почука няколко пъти на вратата, но никой не отговори. Той натисна предпазливо дръжката и вратата се отвори, сякаш канейки го да влезе. Той извика силно: „Ало!“ и влезе в коридора. Вратата на кухнята бе отворена. Там цареше чистота и ред, но нямаше никого. Валман премина по коридора и отвори една врата, която, както се оказа, водеше към хола. И което бе доста типично за официалните холове в селските местности, той приличаше на необитаемо помещение. Красивата блестяща мебелировка биеше леко на старина и му се струваше, че се намира на изложба или в музей: „Хол в къщата на управител на голяма ферма, Станге, Хедмарк, края на деветнадесети — началото на двадесети век…“ И само новите модни украшения, а също така и цветните семейни снимки в рамки подсказваха, че това вече бе съвсем друг век.

Върнал се в пруста, Валман спря нерешително. Изведнъж чу звуци от свирене на пияно и от това объркването му не намаля. Музиката се разнасяше от основната сграда на фермата и той забеляза едва сега, че няколко от прозорците й са отворени. Лекият ветрец подхващаше пердетата и те се вееха през прозорците навън. Пролетта вече се усещаше във всичко, сякаш витаеше във въздуха и Валман усети прилив на сили. Музиката звучеше някак си предпазливо и неуверено, сякаш свиреше дете на урок по пиано. Валман стигна до къщата по почти обраслата пътека, павирана с каменни плочи; изкачи се по широкото стълбище и установи, че парадният вход е заключен. Заобикаляйки къщата, той видя, че вратата за кухнята не е заключена, и влезе. Първоначалният запазил се там интериор придаваше на помещението леко старомоден вид, въпреки микровълновата печка, съдомиялната машина, печката с керамичен плот и хладилникът с фризерната камера от блестяща стомана. Цялото това ново оборудване изглеждаше недокосвано. На пода на дългия коридор имаше протрита пътека с източни орнаменти и следи от бивша красота. Первазът на прозореца бе от благородно дърво с тъмен цвят. По цветните тапети сияеха светли петна от висящи някога там картини. Бяха останали само няколко пожълтели семейни портрети. Трудно бе да се каже дали сред тях бе портретът на собственика на фермата Солум. В къщата витаеше миризма, характерна за затворените помещения — смесица от прах, топла дървесина и препарати за поддържане на мебели. В къщата бе топло и това се стори странно на Валман, взел предвид прохладното време навън. След това обаче той видя, че под всеки прозорец бе монтиран радиатор, от който се излъчваше горещ и сух въздух, въпреки че в прозорците светеше ярко слънце.

Музикалните звуци се разнасяха от втория етаж. Валман се изкачи по стълбището. Струваше му се, че е попаднал в някакъв друг свят, в който старият неизменен ред се бореше безнадеждно с всякакви нововъведения. Ловните пушки, висящи по стените под еленови рога, не бяха съвременни и едва ли някой бе стрелял с тях през последните петнадесет-двадесет години, помисли си Валман. До тях висеше увеличено цветно копие на снимка от самолет с изображение на жилищен комплекс, състоящ се от разкошни бели вили, обкръжени от палми и друга тропическа растителност, с балкони, еднакви цветни градини с геометрични форми и басейни. Огромно знаме с надпис „Treasure Cove. Orlando“^[1] сякаш се разтичаше във въздуха и обхващаше цялото това великолепие. Флорида. Там, където старият Солум бе намерил зимен рай за себе си.

Звуците от пианото замряха, а след това се разнесоха отново иззад открехнатата врата. Още невлязъл вътре, той усети колко ярко е осветена тази стая с прозорци на юг. Трябваше да разкрие по някакъв начин присъствието си — да почука на вратата, да се изкашля на стълбището или да тропа по-силно с крака по стъпалата… Той обаче не направи нищо такова. Бе като омагьосан от атмосферата в тази голяма къща и сега стоеше, почти заслепен от слънчевите лъчи, проникващи в стаята през цяла редица от високи прозорци. Някои бяха отворени и вятърът люлееше белите пердета. Стаята бе огромна — около сто-сто и двадесет квадратни метра. Изглежда, че в добрите стари времена там бе била балната зала. Тогава всяка ферма в окръга бе била малка държава, а стопаните й — своенравни владетели, разпореждащи се с богатствата си, както им хрумне. В стаята нямаше мебели, ако не се брояха поставените покрай двете противоположни стени няколко дузини столове от светло дърво в стил Бидермайер^[2]. Бялата боя се бе изтрила на много места, като не се бе запазила и боята върху широките дъски на пода. От тавана обаче висеше разкошен полилей, внесен някога, по всяка вероятност, от Бохемия. В ъгъла на стаята, както преди концерт, имаше бял роял и на табуретката пред него седеше Гудрун Бауге и дрънкаше Бетовеновата „На Елизе“, толкова традиционна за всички започващи да свирят на пиано — във всеки случай, първите й тридесет такта.

Валман все още не разкриваше присъствието си, като мислено бе някъде далече оттам и пред него бе съвсем друга картина. Усещаше как на очите му по непонятни причини се появяват сълзи; усещаше докосването на момчешки ръце, прегръщащи го през врата; и чуваше мекия, все още не станал мъжки глас, шепнещ му на ухото: „Ти какво, плачеш ли, Юнфин?…“ Усещаше мекото докосване на момчешките устни по бузата си. Съпротивляваше се с цялото си същество на това, както тогава, така и сега, и не можеше да направи нищо с хаоса, погълнал всичките му чувства. Бе му неприятна тази внезапна невинна близост, продължила само една-две секунди. „Няма от какво да се срамуваш, Юнфин. Музиката често въздейства така на хората, особено Дворжак…“

Стаята бе ярко осветена от проникващата през отворения прозорец светлина и на втория етаж фру Хамерсенг свиреше на пианото…

— Господи, помилуй, ама ме изплашихте!

— Не беше нарочно. Извинявайте! Тъкмо се канех да почукам — Валман би трябвало да изглежда толкова смаян, колкото и тя.

— Сама съм си виновна. Толкова се увлякох, че не забелязвах нищо.

Този път Гудрун Бауге изглеждаше, колкото и да бе странно, съвсем объркана. Стана веднага от табуретката, сякаш той я бе заварил да прави нещо забранено. Валман се надяваше, че в объркването си няма да забележи колко бе развълнуван.

— Значи свирите на пиано?

— А, не… Може би бих могла да се науча да свиря наистина, но започнах твърде късно. На шестнадесет години имаш вече много други интереси… училище…

— И момчета? — каза го непреднамерено. Съвсем не, за да се възползва от думите й и да я провокира към по-личен разговор, а просто защото той самият не можеше по никакъв начин да се върне към деловия тон.

— Това дойде по-късно — възрази тя с леко печална усмивка. — Бях целеустремена, мечтаех да стана лекарка или инженерка и не исках да се примирявам с това, че не всичко ми се удаваше. А след това… намерих своя агроном… — усмивката й стана по-широка, но не по-радостна.

— Дойдох, за да разбера дали не сте се чували със собственика на фермата, откакто говорихме с вас последния път — започна Валман с неясно откъде появило се служебно старание. Трябваше да си признае, че Гудрун Бауге му харесваше повече на трактора. Вече бе усетил интуитивно, че ежедневният живот във фермата не бе толкова радостен. — Това е много важно — добави той. — Близо до хижата намерихме следи, които показват, че този случай е свързан с още един, по който работим.

— Виж ти? Кой случай? — съвзе се тя и прояви интерес така, сякаш трупът, намерен в гората, бе обикновено произшествие, част от неумолимия естествен ход на нещата, но възможната връзка на това събитие с друго престъпление променяше коренно ситуацията, особено за нея.

— За съжаление не мога да ви кажа, защото следствието още не е приключило — Валман подхвърли в движение таза заучена фраза, като преграда между двете страни — задълженията си и любопитните зрители — и дори усети известно облекчение. — Няма ли никакви известия от самия Солум или за това, къде се намира в момента?

— В момента пътува насам — отговори тя и се огледа, сякаш очакваше той да се появи във всеки един момент. — Вчера получихме електронно писмо от него.

Електронно писмо. Значи старият селянин разбираше от съвременна техника. Да, за това намекваше и оборудването на кухнята му.

— Не съобщава кога ще пристигне, а само пише, че вече е на път. Поради това и дойдох тук, за да проветря помещенията и да избърша прахта.

— Можем ли да се свържем с него?

— Доколкото знам, няма компютър. Сигурно е изпратил съобщението по пътя, от хотел.

— Или може би от компютъра на любовницата си?

— Може и така да е — отговори тя и хлопна капака на рояла.