Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (78)

77
Непознатото лице на Драгомира

Притискайки се към стената, Окса и Гус затаиха дъх и заслизаха, колкото можеха по-тихо. Бледа светлина идваше откъм отдалечения край на мазето. Стълбата им пречеше на видимостта, но пък ги прикриваше в сянката си. Внезапно се разнесе страхотна врява, последвана от сподавен вик. Окса стисна ръката на Гус, която не бе пускала от самото начало, и го погледна уплашено. Почакаха — стори им се цяла вечност — преди отново да чуят глас.

— Е? Какво ще кажеш? Не намираш ли, че съм усъвършенствал стила си през годините?

Ужас! Беше гласът на Макгроу! Окса вземаше сантиметър по сантиметър всяко стъпало задъхана, с разтуптяно сърце. Гус я следваше, но чувстваше, че краката му треперят, а смелостта му го напуска. Сякаш не в мазето на Макгроу, а направо в ада се спускаха…

— Тази история те превърна в чудовище! — възрази му Драгомира. — Колко жалко… Толкова ми харесваше какъвто бе Отвътре… От теб можеше да излезе добър човек, а ти стана като баща си!

— Не говори за баща ми! — скръцна със зъби Макгроу. — Нашата добродетелна Малорана да не струва повече! Я по-добре погледни, имам да ти покажа нещо, скъпа малка Драгомира. Приготвил съм ти изненада, трябва да отбележим срещата ни… Не вярвах, че някога ще го използвам, но днес ти ми предоставяш чудесна възможност!

Силен грохот разлюля вътрешните стени, всичко се разтресе, като че бе станало земетресение. От пода до тавана цялата къща бучеше. Отекна страшен вик, чу се шум от счупени предмети. Окса погледна Гус обезумяла от страх. Дали Драгомира беше ранена? Или по-лошо? Гус дръпна Окса, с надеждата да я отведе нагоре, защото това, което се случваше само на метри от тях, съвсем не приличаше на приятелска среща! Той много обичаше Драгомира, но според него беше повече от неразумно да стърчат тук, на тази стълба. А още повече да се намесват! Трябваше да се махнат веднага от кошмарната къща и да потърсят помощ. Но Окса явно не споделяше мнението му. С готов за стрелба Граноксомет тя дърпаше приятеля си надолу към мазето. Какво ли ги очакваше там? Можеше да е всичко… За пореден път Гус отстъпи разтреперан и се остави Окса да го поведе.

Едва бяха слезли няколко стъпала, когато чуха бързи приближаващи се стъпки. Гръмна зловещ вик и те разбраха, че са разкрити. Застинаха намясто, неспособни нито да продължат, нито да избягат. Една сянка се очерта на пода и се плъзна по първите стъпала. После се материализира. Появи се човек от плът и кръв. Окса извика ужасена, а на Гус му прималя и си помисли, че ще умре в следващата секунда. Шансът това да е Драгомира беше петдесет на петдесет.

— КАКВО ПРАВИТЕ ТУК ВИЕ?

Уф! Извадиха късмет! Защото наистина пред тях стоеше в целия си ръст Баба Полок, свъсила вежди и сложила ръце на кръста! Гус предпочете да не си представя какво би станало, ако се бе появил Макгроу…

— Бабо! За малко да те застрелям с един Гранокс! Уплашихме се до смърт! — извика Окса и увисна на бабината шия.

— Какво правите тук? — повтори въпроса раздразнено Драгомира и се освободи от прегръдката на Окса.

— Надявам се да не му се разсърдиш… Твоят Фолденгот ми каза, че Макгроу ти се е обадил и че ти си тръгнала към дома му. Да беше видяла как се беше притеснил! Аз също. Тогава с Гус решихме да дойдем на помощ, но май закъсняхме! Ти наистина нямаш нужда от никого, толкова си силна, бабо!

— Кой знае, че сте тук?

— Ммм… никой… — заекна Окса, забила поглед в краката си.

— Никой ли? — изненада се Драгомира.

Млъкна за миг, после им се скара, като ги гледаше строго:

— Постъпката ви е много неразумна. Можеше да ви се случи нещо! Добре, всичко това, разбира се, е неочаквано, но признавам, че всъщност самото провидение ви изпраща…

При тези думи, лицето на Драгомира рязко смени израза си и на него се изписа неочаквано доволство. Приближи се до Окса и властно сложи ръка на рамото й. После се обърна към Гус:

— Благодаря ти, че си придружил внучката ми — каза със сух тон, с какъвто двамата приятели никога не я бяха чували да говори. — Сега се връщай вкъщи, родителите ти ще се тревожат. Аз имам малко работа с Окса…

Драгомира блъсна Гус с длан и безапелационно го прикани да напусне мазето и къщата. С нарастващо недоумение Гус стрелна с поглед Окса. Никога Драгомира не го беше отпращала по такъв начин! Навярно беше объркана от срещата, която видимо е била страшна, ако се съди по състоянието на мазето. Тя отново настоя той да си върви и момчето нямаше друг избор, освен да се подчини. Заизкачва заднишком стъпалата, без да откъсва очи от приятелката си, със странна тревога в сърцето.

— Добре… До скоро, Окса! Ще ти се обадя.

Но щом стигна в антрето, отиде до вратата, отвори я и тутакси я блъсна отвътре, като се постара да вдигне повече шум. После съвсем тихо се върна до зейналото мазе и слезе безшумно на пръсти.

— Къде е Макгроу, бабо? — попита Окса, след като чу, че се хлопна. — Надявам се да си го гръмнала.

— Щеше да ти хареса, нали? — изхихика се Драгомира. — Погледни! Свил се е като куче на пода.

Тя посочи с пръст една много тъмна прилежаща стаичка, претъпкана с вехтории в пълен безпорядък. Там в дъното, в почти непрогледния мрак, Окса различи проснато на земята и сгърчено от болка тяло. До нея стигна глух гърлен стон, който я накара да потръпне.

— Още не съм го гръмнала, както казваш — отвърна Драгомира. — Но понеже, изглежда, го искаш, мога да удовлетворя желанието ти, скъпа моя Окса!

— Е, аз просто така се изразих… — уточни Окса, уплашена, че баба й се хвана буквално за думите и че подобно нещо можеше да се случи пред нея дори с мерзкия Макгроу…

— После ще си тръгнем — продължи Драгомира, подминавайки забележката на внучката си. — И всичко ще се нареди!

Окса изгледа баба си озадачена. Сигурно беше улучена от Обезумител, защото мозъкът й явно беше замъглен. Да, време беше да се махат оттук, да изпие една от чудните си отвари по незнайни рецепти и невроните й да се наместят… мислеше си тя, когато вниманието й беше привлечено от стенанията на Макгроу. Примижа, за да прогледне по-ясно в тъмнината. Изпитваше едновременно и възторг, и безпокойство от яростния гърч на тялото на заклетия й враг. Странни звуци нарушаваха мъртвата тишина, непонятни и всяващи ужас. Драгомира се приближи до нея и я побутна към стълбите.

— Чакай ме тук! Връщам се след минутка…

Застана на прага на стаичката и подхвърли презрително към Макгроу:

— Погледни! Както виждаш, Окса е тук, до мен. Това е съдба, всичко свърши, нали? Може да ме отведе в Едефия, сега вече никой няма да ми попречи. Чакам този миг повече от петдесет години… Какво? Какво казваш? И ти ли? Може би, ама твоите планове не се вписват в моите! Но преди да си тръгна завинаги с внучката си, ще ти покажа аз какво е ад!

Драгомира протегна ръка пред себе си и разпери пръсти. От мястото си Окса видя как се проточиха тънки нишки светлина, изпращяха и изхвърлиха нагоре Макгроу, който се удари в тавана. Тя се сгърчи, когато чу как със страшен удар тялото се строполи тежко на земята. Последва прегракнал стон. На устните на Драгомира застина усмивка. Тя се обърна и погледна Окса, преди да продължи мощното си нападение. Викът на Макгроу беше още по-раздиращ от предишния. Окса почувства как ледена пот се стича по гърба й, стори й се, че отнякъде долита тих шепот и едва доловим глас прошепва като полъх „съкровище мое“. Сякаш положението не бе достатъчно сложно, сега и въображението й си правеше шеги! Окса тръсна глава и отстъпи към стълбището, а Драгомира изкрещя към Макгроу:

— Е? Къде ти отиде прословутото самочувствие?

Окса я погледна смаяна: как така баба й, която и на мравката правеше път и проповядваше уважение към всяка форма на живот, можеше да измъчва някого и при това да изпитва удоволствие? Нещо не й се връзваше. Нещо не беше в ред… Не само не се успокои, но неприятното чувство се засили, когато Сукла-пукла стегна китката й… Истинска паника завладя тийнейджърката, сякаш нещата се обърнаха: вместо да й помага, Сукла-пукла правеше всичко да я влуди! А нали нямаше причина да се притеснява… Е, вярно, че се намираше в дома на Макгроу. Драгомира победи! И то как! Щом е с нея, момичето беше в безопасност, макар Баба Полок да се показваше в неподозирана от Окса светлина. Но защо тогава Сукла-пукла се гънеше толкова бясно? А ето че и Алармон се раздвижи. Измъкна се от чантичката, литна към ухото на младата си господарка и подшушна няколко думи.

— Какво говориш? — попита слисана тя. — Не разбирам.

— Бабите не са каквито изглеждат… — повтори създанийцето.

— Не е моментът да правим психологически характеристики, Алармоне — възрази тихо Окса. — И без друго е достатъчно напрегнато.

— Окса! Псссът… Окса…

Окса рязко се обърна: пред очите й стоеше Гус! Гледаше я от подножието на стълбата блед, задъхан и уплашен, но твърдо решен повече да не се отделя от нея.

— Гус! Колко се радвам, че си тук! — едва чуто каза Окса и уплашено погледна към баба си, която още се суетеше в стаичката.

— Нещо не е в ред! — въздъхна Гус.

— Абсолютно! Да идем да проверим… — каза тя, изправена пред очевидната истина, и добави, отправила сивия си поглед в уплашените очи на приятеля си: — Нямаме друг избор! Идваш ли с мен?

— Умирам си от страх, ако искаш да знаеш — отвърна й. — Но си права! Трябва да отидем и да видим какво става там! Хайде, размърдай се!

Последвана от Гус, Окса се приближи безшумно до баба си. Щом стигна до прага на стаичката, тя произнесе наум:

Граноксовата сила

обвивката разбила!

Лампоподите зова

пътя да ми осветят със пипала!

Мигновено един миниатюрен оранжев октопод се появи от отверстието на Граноксомета, издигна се във въздуха, пусна в мазето лъч ярка светлина и ги заслепи. Окса сложи ръка като козирка над очите си, прекрачи прага на стаичката и бързо я огледа. И грозното и предчувствие се потвърди…

— БАБО! — извика обезумяла тя.

И имаше защо да е уплашена. В дъното на помещението, в ъгъла до стената, лежеше Драгомира — втора Драгомира! — с разкривено тяло и окървавено лице!