Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Окса Полок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L'Inespérée, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2018 г.)

Издание:

Автор: Ан Плишота; Сандрин Волф

Заглавие: Невидимият свят

Преводач: Радост Владимирова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: Френски

Издание: Първо

Издател: Рива ЕООД

Година на издаване: 2012

Тип: Роман

Националност: Френска

Печатница: Абагар АД, Велико Търново

ISBN: 978-954-320-393-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3246

История

  1. — Добавяне

71
Загадка и дълголетие

Разбира се, госпожица Кревкьор нямаше връзки с когото и да било от дисидентска група или с каквито и да са руски тайни агенти. А най-важното, беше жива! Тази изумителна новина, озадачила отначало Драгомира, отговаряше на известна логика, която не убягна от вниманието на Окса, когато Спасените отново се събраха в пълен състав в дома на Бигтоу Скуеър.

— Очевидно е! Ако Макгроу беше убил госпожица Кревкьор, щеше да рискува да привлече любопитството към нас и оттам към себе си. Що се отнася до Лукас Уилямс и Питър Картър, хипотезите, които баба подхвърли на полицаите, провървяха. Но ако беше прибавила и нея, щеше да е вече изсмукано от пръстите!

— Права си, Окса — потвърди Абакум. — Ортън/Макгроу трябва да пази Отвъншниците, за да опази и себе си. И обратно. Съдбите ни са свързани…

— Мъка… — въздъхна Окса.

— А какви са новините за госпожица Кревкьор? — попита Нафтали, едрият швед.

Окса и Гус успяха да научат нещичко за състоянието на учителката си. Поровиха се тук-там, надаваха ухо и събраха интересни сведения, които стовариха безразборно пред Спасените.

— На пръв поглед разследването се насочва към вандалски акт, който е излязъл от контрол, когато госпожица Кревкьор се е появила в неподходящ момент и вероятно е била нападната. Във всеки случай полицаите и учителите са убедени в това — докладва Окса. — Доколкото разбрах, са я изпратили в санаториум. Вчера господин Бонтемпи го е съобщил на господин Бенто. Посещавал я всеки ден и казал, че представлявала ужасна гледка, тъй като мозъкът й бил напълно помрачен, взимала го ту за китайски мандарин, ту за египетски жрец…

— Веднага се вижда, че е преподавател по история! — пошегува се Павел. — О, простете, спирам… — веднага допълни той и прехапа устни.

— Татко! — каза Окса с весел укор. — Не-въз-мо-жен си!

— А когато господин Льомер ме изпрати да му донеса материали, подслушах разговора между господин Макгроу и господин Бонтемпи — продължи разказа Гус. — Гнусотия… Лицемерът Макгроу изказваше дълбокото си съжаление за случилото се с Бенедикт — нарече я на малко име, мръсникът — и че просто се потресъл, като я видял да гази в ледената вода на фонтана. Тази картина завинаги щяла да остане в паметта му и дрън, дрън, дрън… Отвратих се!

— А как преминаха неговите часове тази седмица? — попита Абакум.

Окса и Гус се спогледаха и отговориха в хор:

— Много добре!

— Много добре ли? — учуди се Мари.

— Да, в смисъл че не ни обръщаше внимание — обясни Окса. — А за нас това е истински рай! Не можем дори да си го помечтаем! Без заяждане, без гонки, пълно щастие! Струваше ми се, че и да бяхме танцували по чиновете, пак нищо нямаше да ни каже…

— Наистина ли го мислиш? — попита я усмихнат Гус. — Малко се съмнявам. Сигурно не си забелязала злобните погледи, които ти хвърляше косо. Ще ми кажеш, че добре си го подредила, съдейки по одраното му лице…

— И той също ме подреди — възрази внезапно помръкнала тя. — Всъщност подреди всички…

— А Мортимър? А Зое? Тях видяхте ли? — продължи Драгомира.

— Зое тичаше след мен, но аз й обърнах гръб и й казах, че не желая да разговарям с нея, не желая дори да ме доближава — отвърна момчето.

— И с мен се опита да говори, искала да ми се обяснява — въздъхна Окса. — Беше просълзена и изглеждаше толкова тъжна, че за малко щях да се смиля. Но в крайна сметка си тръгнах, без да й отговарям, само презрително я изгледах. Чух Мортимър да се хвали, че през ваканцията ще ходи на някакъв остров.

— На остров ли? — озадачи се Драгомира.

— Да, баща му скоро бил купил остров до Шотландия. „Островът на баща ми“ — това, „островът на баща ми“ — онова, беше жалка картинка… После, като ме видя, се опита да ме провокира, както обикновено. Този път се подиграваше на физиономията ми, когато Жабокрилците на баща му ме държаха във въздуха. Каза, че съм се мятала като земен червей на рибарска кука и че съм приличала на дебела пиявица. Върнах му, че май сега изгърбеният му баща е смешен с надраното си лице, а той отговори, че ти, бабо, си само една изкуфяла старица и че няма още дълго да правиш чудеса — добави Окса и гърлото й се сви.

— Ясно — кимна разбиращо баба й. — Не се притеснявай, макар и да не съм в първа младост, мога да вадя още номера от торбата.

— Та по тоя повод… — оживи се девойката, опря лакти на коленете и сложи лице в шепите си. — От известно време се питаме с Гус… Сега може би ще можете да ни отговорите.

Абакум и Драгомира си размениха погледи, в които личеше примиреният израз на неминуема капитулация.

— Знаем, че сте послъгали за произхода и гражданството си, когато сте пристигнали Отвън — подхвана Окса, окуражена от мълчанието на останалите. — Ясно е, че не сте имали избор. А знаем още, че Макгроу по документи е роден през 1960 година, но той всъщност е по-стар от теб, бабо…

Гус се сви във фотьойла с изострено внимание и любопитство. Този въпрос го вълнуваше отдавна. За всеобща изненада Леомидо взе думата:

— Ортън… всъщност Макгроу е с две години по-възрастен от мен и със седем от Драгомира. Значи, ако смятам правилно, той е на седемдесет и седем години.

— Не може да бъде! — смая се Мари. — Седемдесет и седем години! Невъзможно!

— Да, знаех, че ще ми кажете това — призна Леомидо.

— Но как така изглежда толкова млад! — недоумяваше Мари.

— Извинете — продължи Окса. — Не казвам, че вие изглеждате стари… За вашата възраст сте в суперформа, но Макгроу дяволски младее! Седемдесет и седем години, това е щуро! А ако е наистина на толкова, щеше отдавна да е пенсионер.

— Може да си е правил пластична операция — предположи Гус. — Или пък се е подложил на лечебни процедури за подмладяване…

При тези думи сякаш нещо у Драгомира и Леомидо прищрака. Двамата се спогледаха озадачени, а в главите им като мълния проблесна една хипотеза. Абакум обаче запази царствено спокойствие на човек, който отдавна и издълбоко е обмислил нещата. Погледна приятелите си и наруши мълчанието.

— Нали не смятате, че…

Драгомира се хвана с ръце за главата и въздъхна.

— Не, не мога да повярвам…

— Не ми казвайте, че мислите за… — добави Леомидо и забули още повече загадката.

— Че мислят за какво? — осмели се Окса и едва се сдържаше да не повиши тон.

Родителите следяха размяната на енигматичните реплики, без да проронят дума. Но и тримата Спасени бяха тъй вглъбени, че не си даваха сметка каква треска предизвикват у околните. Дълбоко притеснен, Нафтали се наведе и прошепна нещо на ухото на Мари, която тихо му отговори:

— Бих му дала четирийсет и пет, но седемдесет и седем в никакъв случай!

Той предаде казаното на Брюн и на Мерседика и тримата тайнствено си зашушукаха.

— Винаги ли реагираш така, щом чуят „лечебни процедури за подмладяване“? — подшушна Гус на Окса.

Окса го погледна с присвити очи и вдигна рамене.

— Във всеки случай ги е навело на някаква мисъл… Е? — опита отново да ги заговори тя. — За какво мислите?

Драгомира вдигна изненадана глава, сякаш едва сега забеляза всеобщото нетърпение.

— Може би имаме обяснение… Обяснение, което е много близко до твоето, Гус, защото в казаното от теб има смисъл. Не съм и предполагала, че ще ми се наложи да говоря някога за това, но ние си спомнихме за мълвата, обходила Едефия три или четири години преди Големия хаос. Имаше хора, които твърдяха, че Вечновита е била изнамерена…

— Коя? — прекъсна я Окса.

— Вечновитата — повтори Драгомира. — Перлата на дълголетието, ако така ти харесва повече.

— Хмм… Откъде да знам дали ми харесва повече! — възрази Окса и се намръщи. — Какво е то?

— Дотогава за перлата се носеха легенди. Говореха, че една Фея притежава мида, пълна с перли, които забавят стареенето. Но май по-добре е Абакум да ни разкаже… — обърна се към своя Пазител Драгомира.

— От дълго време историята за външността ме занимава много… Но считам, че днес пъзелът е подреден и най-после мога да повдигна завесата пред явлението, което бе загадка в продължение на повече от петдесет години — призна Абакум и поглади късата си бяла брада. — Вярно е, че разполагам с данни, които ми дават предимството да направя повече от достоверен извод…

Очите му искряха с невероятен блясък. Абакум се смълча, изненадан от собствената си готовност да разбули страшна тайна.

— Абакум… — умоляващо се обърна към него Окса, — кажи ни! Изгаряме от любопитство! Искаш да ни довършиш ли?

— В Книгата на сенките, която наследих от майка си, пише, че водата на Пеещия извор прави Всесъщите феи жизнени, а жизнеността, естествено, е символ на младостта. И по-конкретно означава забавяне на стареенето. Феите всъщност живеят повече от петстотин години.

— И-хаа! — провикна се Окса. — По-дълго от Фолденготите!

— Окса! Млъкни! — сряза я строго Гус и я сръга с лакът.

— Да, по-дълго от Фолденготите… — продължи Абакум. — Веднъж едно момче, което добре познавах (името му беше Бьорн), дойде при мен и пожела да сподели нещо. Месеци преди това станал свидетел на ужасно събитие и искаше да ми го опише, тъй като, както каза то, сън не го хващало оттогава. Бе седем-осемгодишно и майка му не повярвала на историята му. Казала му, че има твърде богато въображение и сложила точка. Тогава Бьорн ме потърси… Видял в гората старец до брега на една рекичка. Познавал го много добре, бил Гонзал, безмерно благ човек, когото всички обичали. Седял до водата и плачел. Наскоро му се родило пето внуче. Били сълзи на радост и тъга, защото детето било момиченце, неговата първа внучка, а той копнеел да поживее по-дълго, за да я види как расте пред очите му. Трябва да уточня, че по онова време той бил на повече от сто и петдесет години и краят му наближавал… Малкият Бьорн ми разказа как изведнъж отнякъде се появила една искряща като звезда жена — явно била Фея — и казала на Гонзал няколко думи. После протегнала към него мида, от която струяла яркорозова светлина. Щом чух тази подробност, веднага си помислих за прочетеното в Книгата на сенките: Вечновита, перлата на дълголетието, отговаряше на описанието.

Момчето продължи нататък… Но нещастие застигнало Гонзал, защото свидетел на това станал и друг човек: един притаил се в папратта мъж се хвърлил към него веднага щом Феята изчезнала. Забил нож право в сърцето му, напълнил джобовете му с камъни и го хвърлил в реката, но преди това, разбира се, изтръгнал от ръцете му мидата. Семейството на Гонзал веднага съобщило, че е изчезнал. Търсили го, но не открили и следа от него. Малкият Бьорн бил тъй уплашен, че не посмял да си отвори устата. И понеже Гонзал бил твърде стар, всички единодушно решили, че той се е оттеглил от света, за да си отиде сам мирно и тихо от живота, както постъпвали и други стари хора. Аз си спомням ясно случката и още по онова време не вярвах на това заключение. По-нататък разказът на момчето само потвърди съмненията ми. Няколко дни по-късно, когато отишло с родителите си в Хилядоочия да продадат реколтата си от френско грозде, съвсем случайно разпознало в мъжа, който свил зад ъгъла на една улица, убиеца на стария Гонзал. Изпаднало в ужас и се решило да проговори. Мъжът подавал кутия на човек, когото познавал и който бил важна личност: бил Оций, Първенецът на Помпиняк и баща на Ортън, както вие вече знаете. Уточнението хвърли известна светлина. Когато попитах малкия Бьорн как изглеждаше мъжът, с когото Оций разговарял, веднага и без ни най-малко съмнение познах, че е бил Марпел. Бьорн ми беше описал зелената му татуировка във форма на бръшлян, която минавала по врата и покривала ушите му. Единствен Марпел отговаряше на описанието. Беше лишен от свобода за няколко месеца, защото беше нападнал и обрал Бижутерката. Беше се прочул с жестокия си нрав и с неспособността си да се адаптира в нашето общество. Тайно започнах да издирвам следите му, но той бе изчезнал яко дим. Няколкото души, които се числяха към приятелите му, бяха уведомили Първенеца на Помпиняк — Оций. Разследването не доведе до резултат, търсенето беше спряно доста прибързано, по мое мнение. Защото сега съм убеден, че именно Оций е взел Вечновита от Марпел, който от своя страна я откраднал от Гонзал.

— Каква история само! — въздъхна Окса и поклати глава. — А какво знаеш за прословутите перли на дълголетието?

— Всичко, което знам, съм прочел в Книгата на сенките. Вечновита се намира на дъното на Пеещия извор. Перлите са яркорозови и който ги глътне, запазва вечна младост. Това е и тайната на дълголетието на Всесъщите феи.

— И хората са способни на убийство заради тях! — отбеляза Павел.

— Да, дори в Едефия, където живеем по-продължително от Отвъншниците… Вероятно това се е случило. Гонзал и Марпел са платили с живота си заради приказните перли. А Оций стои в основата на всичко.

— Оций и Ортън/Макгроу са като едно и също лице! — провикна се Окса.

— Когато го зърнах от балона, се слисах — обади се Леомидо и поклати глава. — Познах го, но изглеждаше толкова млад, че не повярвах на очите си. А бе изключено да му е син. Всичко показваше, че е изключено да е друг човек. Бях потресен, наистина потресен…

— Цялата тази работа е доста тревожна. Да не говорим, че положението ни ужасно се усложнява — допълни Абакум.

— Като че и без това не е достатъчно сложно… — изръмжа Павел.

— И така да е, признайте си, че е фантастично! — каза Гус с въодушевление, което изненада всички. — Перли на дълголетието! Направо да се побъркаш! Дали Макгроу ги носи със себе си, или ги крие някъде?

— Не се горещи, млади момко — възпря го Драгомира и го хвана за ръката. — Това е само предположение!

— Но ясно е, че няма по-правдоподобно обяснение! — разпалено възрази той и отметна от лицето си падналия кичур.

Идеята го вълнуваше толкова много, че се разтрепери.

— Да, съгласен съм, че е правдоподобно и блазнещо обяснение, Гус — каза Абакум. — Предполагам също, че е много възможно Ортън да притежава Вечновити. Или по-скоро, че вече ги е свършил… То напълно обяснява защо иска да се завърне на всяка цена в Едефия.

Окса погледна учудено Абакум с големите си сиви очи.

— Това е дяволски основателна причина!

— Да… — подкрепи я Абакум и добави: — Впрочем аз имам и друга теория…