Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (70)

69
От лошо към по-лошо

— Та казваше, госпожица Кревкьор се е появила?!? Сигурни ли сте?

— Абсолютно сигурни!

Окса и Гус се прибраха светкавично, съпроводени от Пиер Беланже, който не повярва на ушите си, когато тийнейджърите му разказаха за потресаващото събитие през деня. Новината порази и семейство Полок.

— Невероятно… — замислено промълви Баба Полок със зареян в пространството поглед.

— Абе, уплашихме се за живота си! — добави внучката й. — Да беше видяла само как изхвърчахме от параклиса!

— Тази жена трябва свещ да ви запали! — каза Драгомира. — Кой знае какво можеше да й се случи, ако не я бяхте намерили! Много съм изненадана, бях убедена, че Ортън я е убил…

— За щастие не я е убил! — продължи Окса с облекчение. — Но си е изгубила ума.

— Искаш да кажеш полудяла! — уточни Гус. — Луда за връзване! Нищо чудно, като си помислиш какво е преживяла! Изглежда Макгроу е издевателствал над нея. Какво ли й е направил? — добави той, обръщайки се към Драгомира.

— Прилича ми на Обезумител, но с доста по-поразяващо действие.

Гус явно не разбираше и Окса му обясни многознаещо:

— Граноксът Обезумител обърква мозъка най-много за няколко часа. Разстройва го и засегнатият говори безсмислици.

— Трябва да уточним, че е сравнително безобиден — намеси се Драгомира. — Но от това, което ни казахте, съдя, че става въпрос за нещо по-… агресивно.

— Да не мислиш, че Макгроу е използвал Мемохаос?

— Много е възможно да е смесил двата и се боя, че не е жалил дозите. Как ще си позволи да остави госпожица Кревкьор да се разприказва, видяла е доста неща! Страхувам се, че състоянието й е необратимо. Горката… Знаете ли къде е сега тя?

— Откараха я с Бърза помощ, а учителите цял следобед говореха само за нея — отвърна Окса. — В болницата е, полицията иска да я разпита, но тя не е на себе си и разследването зацикли.

— Определено… — започна Павел, стискайки ръката на жена си. — Не можем да се похвалим, че носим щастие на хората, които се докосват до нас…

Всички се смълчаха. Окса и Гус си спомниха милата и внимателна госпожица Кревкьор. Последната потресаваща картина отново изплува пред очите им. Съвсем близо до тях, потънала в инвалидния стол, с който вече се беше примирила, Мари ги наблюдаваше с тъга и си мислеше за злините, натворени от Макгроу за толкова кратко време. Тя далеч не се бе възстановила напълно, но се чувстваше по-добре, много по-добре. Вече можеше да си служи с ръцете, ужасните световъртежи бяха изчезнали. Тревожеше я и я притесняваше само това, че не беше в състояние да ходи. При всяка стъпка сякаш разтопен метал се разливаше в краката й, причиняваше й страшна болка и й пречеше да пристъпва. Дори с ползотворната помощ на близките й всеки опит й костваше непоносимо страдание. И безкрайно разочарование. Струваше й се, че връзката между крайниците и мозъка й беше прекъсната. Те не се подчиняваха и не реагираха дори когато лекарите забиваха в мускулите й игли, за да преценят степента на чувствителността им. Мари не го показваше, но вече бе отчаяна, не вярваше, че ще проходи пак някой ден. Най-много от всичко я тормозеше страхът, че в бъдеще няма да може да се грижи за Окса. Тази мисъл й бе толкова противна, че й се повдигаше. Казваше си, че само заради силната си любов към Павел и към семейството не абдикира от ужасната авантюра, в която се оказа замесена. Но Спасените бяха прави, като се примиряваха с предопределеността на съдбата си. И макар че тя формално не бе Спасена, всички я бяха приобщили към тяхната история. Бе станала една от тях. А дъщеря й бе дългоочакваната им надежда…

От своя страна Павел също страдаше. Страдаше по различен начин, но причините не бяха по-малко болезнени. Разбира се, неговите тревоги бяха свързани с жена му, която безкрайно много обичаше, с ужаса, че тя ще остане парализирана до края на живота си, и с дъщеря му, която носеше прекалено тежка отговорност за нейните крехки плещи. Неговата малка Окса-сан… Та тя бе само на тринайсет! Той знаеше, че нейната интелигентност и жизненост я правеха силна. Героично посрещаше стоварилите й се напоследък тежки удари. Външно… Родисферата беше премахнала срива й, но трябваше да си признаят тежкото поражение. А бъдещето не се очертаваше безопасно, даже напротив. Имаха работа с един съвършено луд човек. Ортън/Макгроу нямаше да се откаже просто така. Бе отишъл твърде далеч, а Окса се оказа на първата бойна линия. Кой би помислил преди пет месеца, че животът им ще се фокусира върху безумната надежда да открият отново Едефия? Ами ако тя ги водеше към гибел?

Павел силно се терзаеше… От няколко дни го глождеше неприятното чувство на безсилие и безполезност. Мъките не му пречеха да мисли трезво и отлично да преценява, че безмилостна обреченост влечеше дъщеря му към съдбини, срещу които не беше в състояние да се противопостави. Ясно му беше, че се съпротивлява безуспешно. Трябваше ли да се предаде? Да прати всичко по дяволите? Невъзможно. Единственото му неотменно задължение беше да пази Окса. Такъв беше бащинският му дълг. Но Павел беше толкова безпомощен… Абакум и Драгомира се справяха далеч по-добре от него. Намираха изход от всяко положение. Ако не бяха те, Окса навярно отдавна щеше да е в лапите на Макгроу. Той, Павел Полок, с нищо не й бе помогнал. Никога. Едефия му бе доста безразлична. За него тя беше останала в миналото, беше стара семейна история. Да, Павел притежаваше някои дарби. Можеше да прави вертиполети, Огнерод или някой и друг Нок-бам. Но при положение че беше принуден да се крие, не виждаше за какво би му послужило това, ако не за да подлага на рискове семейството си.

Така мислеше до днес. Но сега не беше време за празни разсъждения. Настъпил бе часът да защити двете най-скъпи същества, които се нуждаеха най-много от него: Мари и Окса. Тази вечер остана сам в кухнята на ресторанта и се замисли, потънал в собствените си тревоги. Размишленията му прераснаха в пристъп на гняв срещу самия себе си, срещу това, което не искаше да бъде: мъж, който в слабостта си бяга от отговорностите, от корените и от съдбата си. Беше син на Спасена, кръвта във вените му беше кръвта на Сияйна, семейството му идваше от Едефия, а на Окса беше изпратена Следата, която им отваряше обратния път, да не говорим за предсказанието на Всесъщите феи за спасението на Света. Вече не можеше да си затваря очите. Времето на заблудите свърши! Трябваше да се изправи лице в лице с истината! През заспалия в дъното на душата му Отвътрешник премина ледена тръпка. С полузатворени очи той зае бойна поза, изпъна крак пред себе си и го прегъна под прав ъгъл. После скочи върху закрепената за пода маса, грабна два дълги ножа и ги кръстоса пред гърдите си. Остриетата им се допряха едно в друго със застрашителен звънтеж. Павел се оттласна в шпагат и се приземи на пода, после отново подскочи и тялото му се понесе нагоре. Летеше буквално над масите, мивките, работните плотове леко и бързо като майстор по бойни изкуства, какъвто всъщност си беше. Стигна до металната врата на фризера, вгледа се в отражението си и нададе дрезгав вик от болка и гняв. Сетне набра скорост и се устреми към стената. Стъпи здраво върху фаянсовата й повърхност и се затича, подтикван от дълго трупаното в душата му озлобление. Когато силите му се изчерпаха, протегна ръка и съсредоточи цялата си злост в една голяма медна тенджера, която изхвърча след секунди и се размаза като палачинка в отсрещната стена. Битката срещу първия му враг бе започнала. Невидим, но и страшно могъщ — беше в битка със самия себе си.