Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (58)

57
Пронизано сърце

Когато дойде на себе си, лежеше на леглото в стаята гора. Абакум седеше в шезлонг срещу прозореца, а Глупи се беше сгушил на коленете му. Когато видя, че Окса се събужда, Вълшебникът сложи на земята създанието, което невъзмутимо заоглежда дърветата, и отиде да приседне до нея.

— Как се чувстваш, момичето ми?

— Срамувам се… — отвърна тя, загледана в тавана.

— Недей! Всички се учим и от грешките си. Ти се поддаде на въодушевлението си, това е нормално, когато си на тринайсет… Просто трябва да съгласуваш импулсивността с евентуалните рискове. Но то, да си знаеш, че не става за един ден. Направи си извод от днешното неблагополучие и запомни, че преди вертиполет трябва да провериш дали над теб има таван…

— Аха. Ти ли дойде да ме… вдигнеш? — полюбопитства Окса и се изчерви.

— Не, Окса, Жабокрилците. Те излетяха на помощ и те върнаха на земята. Аз не мога да вертиполирам.

— Какво? Не можеш ли? А умееш да правиш толкова много неща!

Тя се изненада от новината и се изправи на лакът.

— Не! Аз съм Горски човек, а Горските хора не вертиполират, свързани са със земята в буквалния и в преносния смисъл на думата. Ама не бери грижа, те могат друго. Като например…

И Абакум протегна ръка над Окса. Тя озадачено го погледна и си каза, че в това няма нищо удивително, но веднага промени мнението си, защото ръката на Абакум се удължи първоначално с няколко сантиметра, после стигна чак до дръжката на вратата в другия край на стаята. Беше невероятно! Окса зяпна и подсвирна възхитена.

— Е? Какво ще кажеш? — попита Абакум и скъси ръката си до нормалната дължина.

— Какво да кажа? Вече съм те виждала, когато баба показваше през Мемопроектора бягството ви от Стъклената колона. Ти прекрачи балкона, а ръцете ти стигнаха до земята, беше направо страхотно! Но на живо е още по-впечатляващо! Потресена съм, това ще кажа…

И тя заби лице във възглавницата, удивена и изтощена.

 

 

Окса лежеше в кревата срещу дърветата, които лекичко се поклащаха от полъха на ветреца. Тя потърка очи, пое дълбоко въздух, сложи ръце до тялото си и се отпусна. Докато размишляваше за случилото се в този изумителен ден, стори й се, че някой тихо почука на вратата на стаята й.

— Да? — глухо каза тя и се изправи.

Вратата се плъзна и Окса ахна, когато на прага й се появи Тугдуал Кнут.

— Здрасти… Мога ли да вляза?

— Да, разбира се! — отговори озадачена тя.

Тугдуал разгъна стола, в който Абакум седеше малко по-рано, и се настани насреща й. Изглеждаше много по-спокоен отпреди. Беше подстригал косите си, очите му не бяха гримирани, от което лицето и ясният му поглед бяха станали по-светли. Беше почти неузнаваем. С изключение на неизменните джинси и черни дрехи, но пък бе свалил многобройните си верижки и кръстчета от врата. Само два пиърсинга на ухото и на лявата ноздра бяха останали след промяната. Окса разглеждаше момчето, завладяна от северната му красота и заинтригувана от дълбоката му тъга, която излъчваше и която дори не се стараеше да прикрива. Няколко седмици по-рано той й беше признал колко дълбоко съжалява, че хората не виждат отвъд външния му вид. И днес, точно в този момент, разбра какво е искал да каже. Но мисълта, че го вижда в естествения му вид, без грим и без маска, по някаква причина силно я разтревожи. По-проницателна ли бе от другите? Не така заслепена от собствените си терзания? Или просто Тугдуал бе решил да разкрие пред нея истинската си същност?

— Не знаех, че си тук — каза му Окса и се изчерви.

— Възстановявам се… — отвърна кратко той.

— Във всеки случай добре изглеждаш.

За своя най-голяма изненада усети, че се радва да бъде отново насаме с това странно и смущаващо момче. Че много, много се радва…

— По-добре ли се… чувстваш? — запита го тя и зле скри вълнението си.

— По-добре ли? Да, може и така да се каже… — отговори Тугдуал и се протегна. — А ти? Как си?

— Аз ли? Току-що идиотски се пребих в тавана на силоза. Излетях като ракета и бам! Иначе имам чувството, че от няколко седмици живея в пълна лудница. Сякаш съм попаднала в някакъв филм!

— Не се учудвам… — каза момчето. — Трябва да си много издръжлив, за да не ти гръмнат бушоните. Аз не бях достатъчно. Но в сравнение с твоите проблеми, моите бяха дреболии.

— Защо смяташ така?

— Защото си Дългоочакваната! Ти си най-силна измежду всички нас и си тази, която ще ни спаси.

— Не, едва ли…

— Но то си е ясно! — настоя Тугдуал, без да сваля очи от нея. — Виж! На Спасените им пари под краката, откакто научиха, че носиш Следата! Всички се надпреварват да се грижат за теб.

— Не разбрах много какво ми каза… Никого няма да спасявам!

— Да, Малка Сияйна, всичко, което ти казах последния път, беше истина, повярвай ми. Доста мислих за това: изглежда не си даваш сметка, но ти си нашето спасение, защото си последният ключ. Липсващият. А последният ключ е върховната власт! Ортън/Макгроу го е разбрал. Подготвил се е да посее всеобщ хаос и съм убеден, че на този свят немалко хора ще се присъединят към неговата кауза. Да не говорим за армията, за която спомена… Чуй ме, знам какво говоря! И се пази! Не искам да ти причинят зло…

Окса потръпна. Тугдуал говореше доста хладнокръвно, без вътрешен плам, какъвто бе доловила в предишните им разговори. Дори прочете безпокойство в погледа му.

— Ти… добре ли си, Тугдуал?

— Имаш предвид острата ми параноидна психоза и хроничната ми болезненост ли? — отвърна с насмешка той. — Е, вярваш или не, определено съм по-добре. Създадох малко главоболия на Абакум, но единствен той ме разбира. Откровено казано, тоя тип е страхотен…

Когато Абакум повика Окса и Тугдуал за вечеря, в обширната стая на долния етаж цареше необикновено оживление: Геторикс играеше на минифутбол с Моделина! Беше се оформила малобройна група запалянковци — Глупи, шест Жабокрилци, две Ясновидии и Алармон се горещяха около тях. Отсъстваше само Абакум, който се суетеше в кухнята, видимо привикнал с шумните изблици на своите създания. Във въздуха кръжаха домакински уреди, тел за разбиване на яйца, дървени лъжици и ножове за масло се стрелкаха към ръцете му, веднага щом му потрябваха. За жалост не всички споделяха веселието: на работния плот, близо до господаря на имението, майка Горанова тревожно се навиваше.

— Никога не могат да ме накарат да повярвам, че не искат да ме убият, никога! Какво означава всъщност тази врява? Бунт ли? Революция ли? Кървава баня ли?

— Не, бе, Горанова, не… — отговори й вяло Абакум, а костилката на авокадото, което приготвяше в момента, прелетя над главата му и се приземи в кошчето за боклук.

На Окса и Тугдуал им стана весело: заслужаваше си да видят как готви Фейният Син!

— На ти на тебе! Моделина, която се предава, е с лице на гуава! — зейна изведнъж Геторикс.

Рошавото дребно чудовище настървено въртеше ръчките на минифутбола. Окса и Тугдуал се приближиха, привлечени от мача, който беше в разгара си…

— Тогава знаеш ли какво ще ти каже гуавата, хулиган такъв? — отговори оскърбената Моделина и енергично заръкомаха.

— Гуавата расте в тропическите райони, нали? — допълниха Ясновидиите, увити в миниатюрни шалове от пъстра мохерова прежда.

— О! Колко са красиви шалчетата ви за нослета! — забеляза Окса.

— Моля, моля, нашите шалчета са за човки! Господарят ни ги оплете в рамките на плана „голям студ“ — уточни едната. — Докато чакаме да мигрираме окончателно в някоя топла страна…

Краткият „климатичен“ разговор беше прекъснат от истеричните крясъци на Геторикс, който в този миг отбеляза гол. Жабокрилците пляскаха въодушевено с криле, а Алармон тръбеше оглушително също като футболните запалянковци.

— Е, я кажи сега? — попита Геторикс. — Кой е най-добрият? Теб питам, Моделина-бърборина!

— О! Shut up, бездарен поет такъв!

— Геторикс си е наумил да стихоплетства — обясни откъм кухнята Абакум. — Но бъдете снизходителни към него, той тепърва започва.

— А, разбирам! — каза закачливо Окса.

Вдъхновен от този отговор, Глупи се приближи до нея видимо по-неуверен от обикновено.

— Ах! Ама вие разбрахте ли нещо? Аз не…

— Ей, Глупи! — изграчи Геторикс. — В деня, в който ти схванеш нещо, ще завали сняг през август.

— Ох, не, недейте! Не говорете за природни бедствия, моля! — обадиха се Ясновидиите и зъбите им затракаха само като чуха за сняг.

Но Глупи, който определено бе в добра форма, продължи ленивите си разсъждения, без да се съобразява със забележките на другите създания.

— Наистина нищо не разбирам от тази игра. Как я наричате? Игра на гуава ли?

— Не, това е минифутбол — обясни му Окса и възпитано сдържа кикота си. — Много е просто, има два отбора, син и червен. Целта е да вкараш топката във вратата на противника. Победител е онзи, който отбележи повече голове.

Глупи замълча за известно време. Беше потънал в дълбоки размишления.

— Изглежда ми много сложно… Чудя се защо е нужно да си връзваш оплетен от Господаря шал за човка, за да играеш? Може ли и на мен да ми дадете един такъв шал, а?

— Хе! На теб по-скоро ти трябва шал за идиоти! — присмя се Геторикс. — Ха! Ха! Шал за идиоти му трябва на Глупи!

Окса се обърна към Тугдуал, за да скрие напушващия я смях и да потърси помощ. Но той само й намигна и й се усмихна. Отстрани Горанова се оплакваше от грубите обноски и от нервния стрес, който причиняваше на слабите й нерви цялата тая суматоха. А Геторикс и Моделина непрекъснато се надхитряха, всеки искаше обезателно да спечели мача.

— Ще те скалпирам, само ако do it again! — ревеше Моделина. — Не е честно да взимаш топката с ръка и да вкарваш goal!

— Виж ти! Не бях забелязал колко е космато това създание, чудно нещо… — оповести Глупи с такова простодушие, че този път Окса звънко се разсмя. — Нали е много смешно? — добави той, като видя сълзите да се търкалят по бузите й.

— Същински фестивал! Пълна лудница! — редеше Тугдуал и се държеше за корема. — Всички са откачили напълно…

— Хайде, създания! — намеси се Абакум, опитвайки се да остане сериозен. — Ще вечеряме! Край на минифутбола за днес.

Докато се изкачваха покорно към етажа, тварите продължаваха да се заяждат, с изключение на Глупи, който гледаше Окса с големите си изпъкнали и безкрайно недоумяващи очи.

— Виждал съм ви някъде… — изломоти той.

— Аз също, Глупи, аз също… — успя да каже тя между два пристъпа на смях.

Без да я изпуска от погледа си, той се настани до камината и пое по тъмния лабиринт на слабия си мозък. Недалеч от него Младата Сияйна се наслаждаваше на вечерта. Тя съзнаваше, че не само вечерята бе причина да се чувства добре. Нещо дълбоко в нея се бе случило. Нещо съвършено неочаквано. Опита се да срещне погледа на Тугдуал, за да се убеди в това, в което вече не се съмняваше. Младежът ядеше наведен над чинията си и се усмихваше едва забележимо. Постоя така известно време, подлагайки Окса на изпитание, но внезапно вдигна глава и втренчи очи в нейните. Окса потръпна цялата, изчерви се и силно се смути, но удържа този непознат досега поглед, който прониза сърцето й. Този път за добро.