Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (64)

63
Фелонска атака

— Аааххх, скъпа моя, прескъпа моя Окса! — отекна пискливият глас на Макгроу. — Знаеш ли колко главоболия ми създаде?

— Не съм ви никаква „скъпа Окса“! Пусни ме, мръсен предател!

Щом останаха сами, Макгроу веднага премина в нападение и изстреля един Гранокс по Окса. Две Жабокрилки я сграбчиха здраво под лактите и я издигнаха на два метра над земята. Макар да знаеше, че ще я атакува, той я свари неподготвена. И точно това я вбеси! Как можа да се остави да я приклещи по този начин! И сега висеше безпомощно във въздуха… Бореше се настървено, риташе с крака напред-назад като часовниково махало и се опитваше да се освободи. Но крилатите жаби бяха пословично силни. Можеха да вдигнат дори Статуята на свободата!

— Да те пусна ли? — запита Макгроу и злобно се изсмя. — Май се шегуваш! Сега си ми паднала, със сигурност няма да те пусна само защото ми се молиш! Какво като си Сияйна, ръцете ти са вързани…

— Няма да получите нищо от мен! Никога! — изкрещя Окса и пак се помъчи да се измъкне.

— Какво си мислиш ти, малка глупачке? Че можеш да ми се опълчиш ли? Чакам този миг цели петдесет и седем години! Всеки, който ми се е изпречил на пътя, жестоко е съжалявал…

— Да! И е известно какво означава това! Лукас Уилямс и Питър Картър скъпо и прескъпо си платиха, чудовище такова!

Макгроу повдигна едната си вежда и я погледна учудено.

— Лукас Уилямс и Питър Картър ли? Тия пък ги бях забравил… Знам, че си хитра. Но няма да позволя някаква тринайсетгодишна хлапачка да ми попречи да осъществя мечтите си. Постарах се да те обезвредя, но нацелих скъпата ти майка, чаровната Мари Полок, колко жалко… — подигравателно каза Макгроу. — Но днес най-после те пипнах! Нямаш ход, правото е на страната на по-силния, малката. А аз съм най-силният! Ще те приспя дълбоко и ще си заложница, докато заедно с любимата ти баба не ми отворите Портала…

Изведнъж някой почука на прозореца откъм коридора. Отвън стоеше Мортимър и правеше знаци на баща си. Той хвърли зъл и ехиден поглед към Окса, която Жабокрилците още държаха във въздуха. Макгроу се приближи до стъклото.

— Готово, татко! Направих каквото ми поръча… — извика Мортимър.

— Добре, сине! Хайде, тръгвай си сега…

— Но, татко…

Явно имаше да му казва още нещо. Макгроу се извърна към Окса, после излезе в коридора. Разгорещена и разярена от погълнатия Екселсиор, малката пленничка мигновено използва момента, че бившият Фелон отвлече вниманието си, и повика на помощ Алармон и Сукла-пукла. Беше сигурна, че Гус и баща й нямаше да се забавят, но дотогава можеше да се опре само на двете си предани създания, с които не се разделяше нито за миг вече седмици наред.

— Помогнете ми — прошепна им тя. — Не знам как, но ви умолявам да ми помогнете…

Алармон отвори чантата отвътре, измъкна се, скочи на десния й хълбок и се изкачи на рамото й. Като стигна до лакътя, одраска жестоко едната Жабокрилка. Тя отпусна хватката си и изпищя. Окса увисна и с освободената ръка грабна от разтворената си чанта Граноксомета. Сукла-пукла се размота, пъргаво се добра до другия лакът и яко ухапа втората твар, която се отдалечи светкавично с един замах на крилете си, оплаквайки се гръмогласно от Алармоновото невъзпитание. Операцията „Освобождаване на Окса“ приключи за някакви си пет секунди! Щом скочи на земята, Младата Сияйна се почувства готова за схватка с Макгроу повече от всякога. Тя се пъхна под чина. Както й се стори, беше намерила надеждно укритие.

— ОКСА! — гръмна гласът на Макгроу, щом се върна в класната стая. — ОКСА! Няма да ми избягаш, излишно е да се криеш!

Окса не отговори, пое дълбоко въздух, за да запази самообладание. Погледът й обходи помещението, потрошвайки всички епруветки и стъкленици по работните маси. Ситни стъклени отломки се изсипаха в краката на побеснелия Фелон. Химическите елементи се смесиха при падането и от тях се разнесе лют дим, а безупречно лъснатите обувки на учителя се покриха с пръски. Той грабна първия попаднал му парцал и ядно ги избърса. През това време тя, която благоразумно се свиваше в скривалището си. Реши да долази под друг чин.

— Чувам те, малка никаквице, чувам най-лекото ти движение, най-лекия ти дъх. Скъпият ми кръвен брат Леомидо не ти ли каза, че притежавам властта на Шепотил?

Като чу тези думи, Окса запрати един Магнетус към крановете, монтирани върху работните плотове в средата на кабинета. Те изведнъж се развъртяха и водата шурна почти хоризонтално! Измокрен от глава до пети, Макгроу задейства своя и ги затвори един по един, но Окса отново ги отвъртя.

— Ще ме надхитряш мен, така ли, сега ще видиш ти!

Той тръгна към дъното на кабинета и спря водоснабдяването с червения вентил. Но Окса, чийто мозък работеше на пълни обороти, този път стреля с Огнерод и уцели закачалката, където висяха шапката и палтото на Макгроу.

— Доволна ли си сега? Че изгори дрехите на любимия си учител! Не е зле, виждам, че Драгомира не е губила ни време, ни средства… Но пък е дреболия в сравнение с това, което те чака — подигра се Макгроу и гнусно се изсмя. — Като те хвана, ще дойде и нейният ред, на тая стара повехнала чума…

Тук тя не издържа и се изправи, без дори да помисли, че ще я забележи.

— Забранявам ви да говорите така за баба ми!

И духна в Граноксомета към врага си.

— Ах, ах, ах! Малка глупачке! Имаш още жълто около устата си!

Макгроу избегна Торнадокса, но той все пак даде резултат. Дошло от нищото, малко, но вихрено торнадо се разрази в лабораторията. После продължи лудешкия си път и помете вещите, които все още бяха останали здрави. Листата по чиновете се разхвърчаха на всички страни, а неоновите лампи и стъклата на прозорците към коридора се пръснаха. Смаяна от погрома, който бе предизвикала, Окса се плъзна под друг чин. Панталонът на униформата й се раздра от разпилените по пода стъклени парчета от епруветки. Тя се сви на кълбо и обгърна главата си с ръце. Късно… Късчетата стъкло бяха попаднали право в лицето й и го бяха порязали. Прекара длан по челото и бузите и като разбра, че кърви, нададе вик не толкова от болка, колкото от уплаха, която се превърна в ужас, когато сянката на Макгроу падна върху нея…

— Видя ли! Предупредих те, че съм НАЙ-СИЛНИЯТ!

Той духна в Граноксомета си, но Младата Сияйна в последния миг се изстреля като ракета нагоре. Този път спря навреме и не се разби в тавана. Подлецът обаче веднага я настигна! На отстояние от два метра двамата се носеха лице в лице и се измерваха с очи като диви животни, преди да се хвърлят в атака. Сърцето й биеше до пръсване, но тя храбро удържаше и не го изпускаше от поглед. Имаше защо: нажежените до бяло очи на заклетия й враг изпуснаха тънка нишка ярка светлина. Беше същинска светкавица! Окса се претърколи и избегна електрическия ток. Светкавицата достигна стената, блъсна се в нея и страховито изпращя. Изправен във въздуха по средата на кабинета, Фелонът изпусна повторна порция и само лудешкият й бяг по стените я спаси. Тя тичаше и прескачаше преследващите я мълнии. След няколко пълни обиколки смени тактиката и като използва набраната скорост, стигна по инерция до центъра на класната стая.

В този миг в паметта й проблесна спомен: Малорана в клопката на Оций и наемниците му в Стъклената колона, точно както я беше видяла през Мемопроектора на Драгомира. Навярно бе от действието на Екселсиор… Мигом Младата Сияйна направи почти идеален шпагат на повече от един метър над земята, шеметно се завъртя и тялото й се превърна в истинско оръжие. Скоро усети, че нещо се блъсна в крака й, спря и все така във въздуха се огледа: пометен от Окса-сан, страшният човешки пумпал изхвърча в най-отдалечения ъгъл на класната стая. Изглеждаше в безсъзнание, лежеше с отпусната настрана глава и със затворени очи.

Но триумфът й продължи съвсем кратко… Непобедимият учител изведнъж отвори очи и веднага поднесе към устните си Граноксомета. Достатъчна бе четвърт секунда да изстреля свръхстремително гранулата, която тя не успя да отбие, и ужасена отвори широко очи, щом видя коляното си. Защото осъзна с какво я бе уцелил: ГРАНОКС-ГНИЛОКС! Щеше да се разложи след миг! Прониза я непоносима болка. Строполи се на земята и преследвана от зловещия смях на врага си, пропълзя зад един преобърнат шкаф. Само догарящата закачалка, проникващата откъм коридора светлина и една-единствена оцеляла, едва примигваща, неонова лампа хвърляха слаба виделина в лабораторията. Остър и задушлив дим се отделяше от химикалите и изпълваше цялото помещение, а в главата на уплашената Окса нахлуха мрачни, съдбовни мисли. Щеше ли да види пак майка си? Какво ли правеше Гус? А баща й? Защо се бавеха? Мортимър ли беше отрязал пътя им? Щеше ли да умре? Да, сигурно щеше да намери края си тук, в опустошения кабинет, далеч от хората, които обичаше… След минути всичко щеше да свърши, щеше да се превърне в купчина отблъскваща гнилоч. Но само като си го представи, превъзмогна страданието, събра цялата си смелост, изправи се и се прицели в Макгроу:

— Лианоплет! — ревна момичето.

Това, което последва, й вдъхна надежда, че ще се измъкне жива от този ад: жълти, лепкави и дебели лиани пропълзяха и започнаха да оплитат в мрежата си Макгроу с противен засмукващ звук, връзваха ръцете и краката му и той не беше в състояние да ги помръдне.

— Ще те хвана! Почакай, няма да ти се разми… — успя да изреве той, преди те да покрият устата му и да го накарат да млъкне.

Да чака ли? И дума не можеше да става! Окса се качи на един изблъскан до стената по време на лютата битка чин, промуши се някак през счупената витрина и скочи в коридора.

— ОКСА!

Гус се появи иззад ъгъла и видя окървавената си приятелка в почернели и изпокъсани дрехи. През разкъсания панталон се виждаше раната на коляното й, придобила странен зелен цвят. Зад нея се стелеха по пода потрошени стъкла, откъм класната стая се разнасяше дим. Едва бяха стигнали до края на втория коридор, когато ги настигна силен грохот и рев. Кръвта им замръзна!

— ОКСА! ОКСА!

— Освободил се е! Бързо, да бягаме! — извика, ужасена до смърт, Окса.

Хукнаха, колкото им държаха краката, но окаяното й състояние им попречи да стигнат далече. Макгроу скоро ги настигна, като размахваше Граноксомета си.

— Но какво става тук?

— ГОСПОЖИЦЕ КРЕВКЬОР!

Преподавателката по история и география изникна пред тях с широко отворени, изумени очи.

— Господин Макгроу? Какво правите? — попита младата жена, приковала в него недоумяващ поглед.

— Вие не се месете! Вас не ви засяга! И си затваряйте устата! — дереше се той побеснял.

С нечовешко усилие Окса последва инстинкта си и направи последен опит да го спре. Стреля с Нок-бам, който отпрати врага чак на другия край на коридора. Госпожица Кревкьор изкрещя от страх и от невъзможността да разбере това, на което бе станала неволен свидетел.

— Бягайте, госпожице Кревкьор! Бягайте! — викна Гус и я погледна умоляващо.

Въпреки опасността, горката слисана жена стоеше като закована, неспособна да помръдне от мястото си. Но Гус имаше да свърши нещо много по-важно: грабна Окса за ръката и я повлече към изхода.