Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (36)

35
Една странно населена зеленчукова градина

— Нали си носиш Боксиминуса, Драгомира? — попита Леомидо.

— Разбира се! Да знаеш каква революция бушува вътре! — отговори сестра му и потупа чантата, с която не се разделяше.

Всички излязоха от великолепния хол и тръгнаха по коридор с прозорци от едната страна, а от другата с масивни железни врати. В дъното стигнаха до едно тъмно помещение, претъпкано с различни по големина шкафчета, облицовани отвътре с пухкави тъкани. Оттам преминаха в друго, което беше задръстено от градински инвентар и буркани със семена. От него се виждаше каменната ограда на малка градинка.

— Къде ли са се дянали? — каза Леомидо. — А! Може би са в зеленчуковата градина?

Побутна вратата и пред очите на младите гости се разкри съвършено неочаквана гледка: създания, кое от кое по-странни, щъкаха навсякъде по земята. Живи! Говорещи! Съвсем живи и съвсем говорещи! Едни градинарстваха, други лъскаха листата на растенията и си приказваха с тях, трети пък се бяха излегнали върху огромни тикви и просто се наслаждаваха на слънчевите лъчи.

— Елате, елате тук! — викна им Леомидо. — Скъпи мои създания, представям ви момичето, за което ви разказах, племенницата ми Окса. А това е нейният приятел Гус.

Всички прекъснаха заниманията си и наобиколиха Окса и Гус. Слисани, младежите се заковаха на място.

— Здравей, Млада Сияйна! Здравей, млади приятелю на нашата Млада Сияйна! Здравей, Стара Сияйна!

— Оооо, не сте много любезни — възмути се Леомидо. — Моля те да ги извиниш, Драгомира! Съжалявам.

Драгомира никак не се чувстваше обидена и се засмя от сърце.

— Не се безпокой, моите също вече ме наричат така…

— Окса, Гус, запознайте се с малките ми помощници. Геториксите! Хайде, приближете се!

Две създания, високи трийсетина сантиметра, пристъпиха, сведоха едрите си глави и поздравиха децата. Всъщност те се поклониха доземи, тъй като телата им се състояха само от голяма глава. Приличаха на кафяви картофи с дълги ръце, които се влачеха по земята, и изумително дълги крака — всичко това беше покрито с буйна чорлава коса…

— Веднага ви предупреждавам, че Геториксите са шегаджии и обичат да дразнят до безкрай някои от другарите си. Като Глупи, например.

— Ей! Глупи! Пожар! Гори ти гребена! — дереше си гърлото единият, а другият имитираше пожарникарска сирена.

— А? Какво? Какво става? Реве Огън ли! — извика обектът на шегичката.

Останалите прихнаха.

— Не се притеснявай, Глупи — успокои го Леомидо и хвана малкото същество за ръка.

Окса и Гус се наведоха, за да огледат по-отблизо така наречения Глупи. Беше малко по-висок от Геториксите и изглеждаше ужасно туткав. По дължината на отпуснатото му жълтеникаво тяло стърчеше гребен, а главата му бе като на морж без бивни — в пряк и преносен смисъл. Две огромни очи ги гледаха вяло.

— Мозъкът на Глупи е малко… как да кажа… ленив… — уточни Леомидо.

— Хе-хе! Лукова глава, лукова глава! — надвикваха се Геториксите.

— Просто е малко по-бавен от другите — продължи той.

— Но е изключително добро и полезно създание, скоро ще се убедите в това.

— И всяко ли си има функции? — попита Окса, галейки пухкавото тяло на блажено усмихващия се Глупи.

— Точно така! — каза Леомидо. — Ясновидия, ела, моля те!

До младите гости на Леомидо се приближи някакво подобие на рижа кокошка, не по-едра от канарче, разтърси перушинката си и се обърна към тях с писклив глас.

— Вие! Вие пристигате от югоизток, от един много по-милостив край, не като тая ледена страна, дето я връхлитат западните ветрове! Знам го! Знам го! Защото го чувствам! Там, отгдето идвате, по-топло ли е? Сигурна съм! Убедена съм! Скоро тук ще настъпи зимата. Ама защо никога не ме водят на тропиците? Защо не престанат да ми отговарят „Когато на кокошките им пораснат зъби!“ Защото аз си имам зъби! Защо ме оставят да ми тракат зъбите тогава?! Защо ми забраняват да настигна прелетните ми братовчеди?

— Я се погледни! Да не мислиш, че си лястовичка, скъпа? Та ти дори не умееш да летиш! — подхвърли й една смешна кискаща се жаба с прекрасни крилца на водно конче и покрито с брадавици тяло.

Окса и Гус се спогледаха смаяни донемайкъде и готови всеки миг да избухнат в луд смях. Леомидо вдигна кокошката и я приюти в пазвите на подплатеното си сако.

— Трябва да ви кажа, другарчета, че Ясновидия е предразположена към истерия, която се дължи на нейната зиморничавост. И от заядливия хумор на Жабокрилките — уточни Леомидо, наблюдавайки развеселен четирите летящи жаби, които танцуваха във въздуха.

— Май е била много нещастна, докато сте живели в Сибир! — отбеляза Окса.

Изпод сакото му се дочу протяжен стон.

— Моля те да не споменаваш това име, Окса — продължи тихо Леомидо. — То предизвиква „мразовит“ спомен у бедната Ясновидия, която прекара няколко години затворена до огнището в горската колиба на Драгомира и Абакум. Но без фобията от студа, това създанийце има изключително интересната способност да открива истината, защото вижда отвъд очевидните неща. В Едефия ни служеше за детектор на лъжата и ни помагаше да оценим количеството извършена работа от всеки. Нещо като калкулатор, ако мога така да се изразя.

— Страхотни са! — възкликна впечатленият от представянето Гус.

— Съгласен съм с теб, момчето ми.

— А, ето ги и Фолденготите! — зарадва се Окса. — Гус, погледни!

Два Фолденгота, досущ като онези, които тя вече познаваше, влязоха в зеленчуковата градина. Те водеха едно дребосъче и то веднага предизвика възторжените възгласи на гостите.

— Ама тоя, малкият, е прекрасен! — възхити се Драгомира.

— Мога ли да го гушна? Моля те, Леомидо! — умоляваше Окса. — Колко е сладичък!

— О! Сладуранчо! О! Сладуранчо! — скандираха Геториксите.

— А кой сте вие? — поинтересува се Глупи, поглеждайки Гус, след като го бе държал послушно за ръката вече цели десет минути.

Окса приклекна да вземе пухкавото набръчкано Фолденготче. То се усмихваше щастливо и не откъсваше от нея огромните си, обрамчени с мъхнати мигли, очи.

— Смятам, че е време да ви освободя, приятели мои — каза Драгомира, обръщайки се към кутията, която неудържимо подскачаше в ръцете й.

Тя откопча стегнатия кожен ремък и предпазливо я отвори.

— Един по един, моля, не се блъскайте!

Окса и Гус се наведоха и видяха смалените миниатюрни подобия на щъкащите пред тях същества. Тийнейджърите се ококориха и останаха със зяпнала уста.

— Това е Боксиминус — побърза да задоволи любопитството им Драгомира. — Когато трябваше да бягаме от Едефия, Абакум, несъмнено най-предвидливият човек, когото познавам, взе всякакви образци и ги смали благодарение на гениалната си изобретателност. Основната цел на Боксиминуса е да се печели място, в което събрахме всички продоволствия и архиви. Но само Абакум знаеше, че може да се използва и за живи същества. Беше голям късмет, защото така пренесохме с нас Отвън безчетен брой едефски растения и твари. Някои растителни видове не преживяха преминаването на Портала и термичния шок, когато пристигнахме в Сибир. Но повечето са тук!

Драгомира ги извади едно по едно и още с излизането си те възвръщаха първоначалните си размери.

— Това е гениално откритие! — прошепна Гус на Окса.

— Така си е!

Фолденготите на Драгомира опряха издутите си коремчета до коремчетата на Леомидовите Фолденготи. Изразяваха радостта си от срещата. Геториксите се втурнаха по тревата, весело се затъркаляха и заприличаха на голямо рошаво кълбо от козина. Глупи на Леомидо бавно пристъпи до Драгомириния си събрат.

— Приличате ми на някого, когото познавам… — каза флегматично той, гледайки подобието си.

— Мисля, че съм ви срещал някъде — отговори неговото alter ego, като въртеше лениво очи.

Едва-що излязла от Боксиминуса, една Ясновидия отиде при сгушената в сакото на Леомидо своя посестрима, а октоподите с глава на муха преплетоха многобройните си пипала.

— Хе! Тези вече съм ги виждала! — възкликна Окса.

— Това са Лампоподи, деца, фосфоресциращи Лампоподи. Те са по-силни от лампа — обясни Леомидо. — Често ни осветяваха пътя или домовете. Представяте ли си, възрастните екземпляри могат да те ослепят, ако ги гледаш повече от няколко секунди!

— Гениално! Ами кой е онзи там?

Окса посочи последния образец — извънредно слаботелесна и противна хлебарка се гърчеше на дъното на Боксиминуса. Тя беше завързана с въженце, а устата й беше запушена.

— Това е един Абоминари — каза огорчена Драгомира.

— Странно име — отбеляза Гус. — А защо е вързан?

Вместо отговор, Драгомира го извади от кутията, развърза пристягащото го въженце, но щом се почувства на свобода, Абоминари скочи на крака, изправи се и закрещя:

— Скъпо ще ми платиш, дърто! Само ако още веднъж ме доближиш, ще разпарчетосам скапаното ти грохнало тяло, ама преди това ще изпия остарялата ти кръвчица и ще изкормя прогнилите ти черва! Ще си получиш заслуженото!

И за да подсили заканата си, побеснелият от гняв Абоминари я заплаши с дългите си мръсни и видимо много остри нокти.

— Какво му става? — попита Окса.

— Какво ми става ли? — изплю се Абоминари. — КАКВО МИ СТАВА? Тая отвратителна и свадлива развалина не ме уважава.

— А кой си ти? — намръщи се Окса.

— КОЙ СЪМ АЗ ЛИ? Ти питаш кой съм аз? Ами тогава и ти си същата глупачка, като тая повехнала госпожа! Заслужаваш веднага да те изтърбуша… Аз съм верният слуга на Оций, единственият истински господар на Едефия!