Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (42)

41
Екскурзия под високо напрежение

— Скъпи мои деца, приготвили сме ви малка изненада! Последвайте ме… — каза стопанинът на дома.

Вече четвърти ден Гус и Окса гостуваха на Леомидо и предварително се радваха на откритията, които непременно щяха да им се поднесат днес. Малката група излезе от къщата. Навън времето беше чудно хубаво, небето бе ясно, а настроението — крайно приповдигнато. Гус се затича през още мократа трева, Окса хукна след него. Отприщиха енергията си на воля, изкачваха хълмчетата, които се редяха едно след друго в имението, търкаляха се по земята и се заливаха от смях. Хванати под ръка, Леомидо и Драгомира вървяха спокойно по едва прокарания през неравната местност път. Дългата тюркоазена рокля на Драгомира се развяваше като ярка нотка в есенния пейзаж. Скоро свиха към една по-дълбока долчинка, потънала в развяна от ветреца жълтуга. На дъното й се намираше обрасло в тръстики езеро, в което изправяха двуметровия си ръст две огромни птици…

— Позволете ми да ви представя моите Лещарки… — заяви Леомидо.

Лещарките, едната бяла, другата рижа, се обърнаха към гостите си и шумно закъткаха, размахвайки буйно криле.

— Колко са големи! — изненада се Окса.

— Внимавай какво говориш, мило дете, те са много чувствителни към външния си вид и не търпят критика — предупреди я Леомидо. — Хайде да ги яхнем и да се поразходим?

След минутка Лещарките се приближиха до дървения пристан и на драго сърце подложиха гърбовете си. Леомидо и Гус възседнаха рижата, а Окса и баба й — бялата и чудатите впрягове се понесоха плавно по езерото. Децата едва сдържаха кикота си. Всъщност те се превиваха от смях, нещо, което не се оказа по вкуса на дебелите пернати и те изразиха недоволството си с такива оглушителни крясъци, че за малко да им спукат тъпанчетата. Леомидо запуши ушите си с длани и ги посъветва да приласкаят обидените Лещарки, да ги погалят по пъстрите шии. Гус и Окса си размениха погледи, намигнаха си и прехапаха устни, за да не прихнат отново. После послушаха Леомидо и заровиха ръце в топлото оперение. Изненадани от ласката, Лещарките поспряха за миг. Не след дълго спокойствието над езерото се възцари и кратката разходка продължи.

— Колко са нежни! — забеляза Окса, без да престава да милва петдесетсантиметровите пера. — Същинска коприна! Прекрасни са! А можем ли да полетим?

— Ами рискуваме да привлечем вниманието с тези създания — отговори Драгомира. — Само да ни види някой покатерени върху гигантски птици в уелското небе… Не дай боже! Не ми се и помисля… Впрочем те крайно несъобразително си позволяват да летят без наше разрешение. Понякога, когато нощта е непрогледна, им го разрешаваме, макар че на тъмно зрението им е доста слабо. Иначе се крият от чуждите погледи в езерото, ей там, в специално построения за тях заслон.

И посочи една дървена постройка на брега с размери на просторна къща.

— Но да продължим разходката…

Беше чудесен миг, толкова чудесен, че двамата младежи се отдадоха на омаята. Гус блаженстваше, готов да се предаде на съня върху удобния гръб на огромното създание.

Притиснал буза в копринения му врат, той мечтателно съзерцаваше заоблените хълмове и ясното небе, мислейки за това, което се случваше с него, за фантастичното приключение, което преживяваше благодарение на приятелката си и на семейство Полок… Какво семейство само! Какво щастие, че ги познава, какво голямо щастие! На другата Лещарка се опияняваше Окса, чувстваше насладата с цялото си тяло. Също като Гус се наведе напред и положи главата си върху топлия й уютен врат. Времето беше тихо, чуваше се единствено шумоленето на жълтугите и тръстиките покрай брега и лек плисък, щом докоснеха водата. Лещарките се носеха над брега срещу пристана, когато внезапно рижата изписка пронизително, сякаш бе изпитала непоносима болка. Зарита бясно, запляска яростно с криле, видимо не можеше да удържа повече.

— Бабо! Какво става? — извика Окса, вкопчена здраво в гигантската птица.

— Не знам! Стой спокойно, съкровище, връщаме се!

Драгомира легна върху създанието и обгърна кореместото му тяло. То квакаше все по-оглушително. Леомидо и Гус направиха опит да се доближат, но бялата удряше буйно крилете си във водата и опасността да се преобърнат ги принуди да стоят на разстояние. Драгомира губеше равновесие.

— Окса, дръж се! — викна тя. — Не се пускай от врата й, аз скачам!

— Но, бабо! Водата сигурно е ледена!

Драгомира не обърна внимание на предупреждението: вече се бе хвърлила в езерото и роклята й се изду като синя бодна лилия. Тя доплува зад Лещарката. С всички сили забута напред клетата птица, но за зла беда, тя не помръдваше.

— Така да бъде. За всяка болка има билка — прошепна измокрената до кости възрастна жена.

Окса се обърна и едва не падна, като видя гледката, която се разкриваше пред очите й. Баба Полок бе изнамерила нов начин на придвижване: тя вървеше по повърхността на езерото като по твърда земя! Стъпила върху водата — стъпила върху водата! — подпря с гръб птицата, запъна пети и започна да я тласка с цялото си тяло, като че преместваше гардероб или аварирала кола. Това се оказа по-успешно от плуването. Леомидо разбра тактиката на сестра си и й се притече на помощ, насочвайки към нея рижата Лещарка. Със силни напъни и викове скоро стигнаха до брега. Леомидо скочи на земята и пое Окса и Гус.

— Отдръпнете се, деца! — заповяда им той.

— Ще ти помогнем!

— НЕ! — отсече Леомидо. — Отдалечете се от брега!

Извлякоха някак си пострадалата на твърда земя. Леомидо я дърпаше за врата, а Драгомира тикаше отзад.

— Ууфф, мислех, че никога няма да успеем! — изпъшка тя, прогизнала от глава до пети.

Леомидо побърза да наметне раменете на сестра си с кадифеното си сако. После се обърна към Гус:

— Гус, момчето ми, тичай до заслона, моля те! Вътре ще видиш един шкаф. Вземи всичките завивки и ги донеси.

Гус тутакси се завтече натам. Беше спринтът на века! Три минути по-късно, увита като същинска мумия в няколко ката одеяла от шотландска вълна, настръхналата Драгомира спря да трака със зъби и да трепери.

— Ама какво й е, бабо? — попита Окса, без да откъсва очи превиващата се птица.

— Не знам! За пръв път Лещарка се държи така! О! Погледнете! Ранена е!

Наистина… А раната съвсем не бе обикновена: единият й крак сякаш беше станал стъклен! Клетото създание напразно се опитваше да го раздвижи. Пронизителните крясъци от болка постепенно се превърнаха в протяжни, затрогващи стонове.

— Леомидо? И ти ли мислиш същото като мен? — попита брат си Драгомира с прикован в Лещарката поглед.

— Боя се, че да… — отвърна мрачно той.

— Какво се е случило? — запита на свой ред Окса. — Бабо? Леомидо?

Угнетяващата тишина правеше стенанията на създанието още по-страшни.

— Ще ни кажете ли какво става? — настоя тя с разстроено лице.

Погълнати от мислите си и свъсени, Драгомира и Леомидо се бяха вторачили в стъкления крак. Най-сетне Леомидо вдигна глава, произнесе глухо, полагайки усилия да овладее гласа си:

— Остъклител… Вид Черен глобус…

Леомидо остана до ранената, а Драгомира, която се препъваше в пристегналите я одеяла, отведе децата в къщата, стараейки се да не им предава голямата си тревога. Настаниха се в просторния салон, задъхани и с туптящи до пръсване сърца.

— Гус, Окса, чакайте ме тук — каза сериозно Драгомира. — Затварям вратите, а вие няма да излизате навън за нищо на света. И при най-малка тревога, изпратете този Бързоходко да ме повика. Чухте ли? Както личи от името му, той е изключително бърз. Ще успее да ми съобщи, ако стане нещо.

Едно подобие на белка, високо двайсетина сантиметра, с дълги раирани крака, направи два скока и застана гордо пред тях, готово за действие.

— Ще се върна най-късно след половин час. Ще ида да се преоблека, точно сега не искам да ме хване пневмония… — добави сякаш на себе си Баба Полок.

После се обърна към двамата приятели:

— Ще занеса на Леомидо мехлем да намаже крака на клетницата. Фолденготи, грижете се за децата.

Окса се чудеше какво ли означава тайнственият Остъклител, но като видя странното изражение, което не изчезваше от лицето на баба й, реши да отложи въпроса за по-късно. А и тя вече бе излязла и заключила вратата след себе си. Окса и Гус се спогледаха изумени.

— Е, тоя път вече искам да знам какво става тук! — каза Гус.

— Ще ти кажа как аз виждам нещата — поде тихо Окса. — Доколкото знам, Черните глобуси са от най-опасните Гранокси, някои от тях са и смъртоносни, Фелоните са ги използвали, когато са атакували Едефия. Вече съм виждала през Мемопроектора улучен от такъв Гранокс човек и да си призная, видя ми се чудовищно ужасно. Остъклителят сигурно е от тази категория. А това значи, че Фелон е нападнал Лещарката!

— Фелон ли? Да не бълнуваш, скъпа? Възможно ли е такова нещо?

— Не знам, Гус! Фолденготке? — извика Окса и рязко се обърна към дребосъка, който не я изпускаше от очи. — Нали ти ни съобщи, че някой е влизал през нощта в имението?

— Да, Млада Сияйна, истината е така — отвърна Фолденготката.

— Какво още знаеш? Кажи ми! Аз съм Младата Сияйна! — заповяда Окса доста по-твърдо, отколкото й се искаше, и това я накара да се изчерви.

За пръв път заявяваше положението си и се чувстваше леко засрамена, че злоупотребява с него пред доброто създание. Тъкмо се гласеше да се извини, когато мъничката домашница притеснено заговори, като я гледаше уплашено:

— Вчера Господарят и Старата Сияйна изразяваха силна тревога на глас, преценяваха опасното. Вече направих изложение пред Младата Сияйна за подробностите. Само те са в мозъка ми, не държа не казана информация, давам думата ми!

— Добре, добре, Фолденготке, успокой се… — отвърна Окса и я потупа по главата. — Благодаря ти за помощта.

После се обърна към Гус и разгорещено продължи:

— Ето, видя ли! Става нещо! Убедена съм, че натрапникът от нощес има нещо общо с тази история. Ако е така, сигурна съм, че той още се навърта наоколо! И не забравяй, че Абоминари изчезна… Навярно има връзка.

— Може би си права, но мен лично ме интересува защо горката Лещарка е била нападната — разсъждаваше Гус.

— Може би не са се целили в нея…

— Искаш да кажеш, че…

Входната врата тежко се хлопна. Децата млъкнаха, а Окса сложи показалец върху устните си и направи знак на Фолденготката да си мълчи за това, което бе чула току-що.

— Да, Млада Сияйна, имам разбиране.

Леомидо се появи в салона със загрижен вид. Видимо полагаше свръхусилия да не показва безпокойството си, но очите му шареха на всички страни, оглеждаха помещението и не се спираха на нищо. Тревогата му не убегна нито на Окса, нито на Гус.

— Е, Леомидо? По-добре ли е Лещарката? — попита Окса и стана от креслото да го посрещне.

— О, много по-добре — отвърна той, наля си питие и го гаврътна на екс. — Успяхме да възстановим крайника, отново стана почти какъвто си беше, пак благодарение на таланта на Драгомира и Абакум. Никога не бих повярвал, че ще ни потрябва този мехлем…

— Кой мехлем? — полюбопитства Окса.

Но въпросът явно не достигна до съзнанието на Леомидо. Разстроеният мъж стоеше прав до камината и държеше празната си чаша в ръка.

— Баба при нея ли остана? — отново се опита да го извади от вцепенението Окса.

— Да, ще се грижи за бедната Лещарка — отвърна с равен глас Леомидо. — Тя е доста уплашена…

Момичето погледна вуйчо си още по-внимателно. Ако птицата се чувстваше по-добре, то за Леомидо видимо беше обратното.

— А не е ли малко опасно? Имам предвид… Баба… е съвсем сама там? Какво точно се случи, Леомидо?

Леомидо седна все така замислен в един фотьойл и отметна назад глава.

— Какво каза, Окса? — трепна той. — Извини ме, мислех си нещо.

— Не е ли опасно за баба да остане съвсем сама там след премеждието?

— Всичко вече е наред, успокойте се и двамата! — едва чуто каза вуйчо й.

Окса хвърли невярващ поглед към неспокойния Гус, но той само вдигна рамене и й отвърна с мимика, която означаваше, че е по-добре да спрат дотук и по-късно да потърсят отговорите на въпросите си по друг начин. Окса послуша мълчаливия му съвет и добави:

— Ама каква чудесия направи баба преди малко!

— Абсолютно съм съгласен! — подкрепи я Гус. — Как става това? Беше страхотно!

— Искате да си говорим за Водохода ли? — попита Леомидо, който вече бе насочил цялото си внимание към тях. — Знаех си, че ще ви изненада…

— Нас ли? Да ни изненада? Шегуваш ли се? Направо се побъркахме!

— Това е във властта на Сияйните, деца мои — поясни той с лека усмивка. — Щом и за Отвътрешниците е голяма привилегия, какво остава за Отвъншниците. Знайте си го, но си дръжте езика зад зъбите. Говорете с Драгомира, тя ще ви обясни по-добре от мен… Но аз исках да ви предложа нещо, тъй като и дума не може да става за промяна в програмата. Каня ви на разходка по въздуха…

— Ще вертиполираме ли? — извика Окса.

— Не, не, не сега — отвърна Леомидо. — Ще направим едно кръгче с балон.

— Лелелелеле! Страхотно! — викна Гус и скочи от фотьойла.

Окса го последва и пламенно заръкопляска.

— Благодаря ти, Леомидо! Това е суперподарък!

— Ще отида да си сложа по-подходящи дрехи, връщам се след минутка, чакайте ме тук!

Щом вуйчо й се скри от погледите им нагоре по стълбата, двамата приятели продължиха да нищят темата.

— Гледай ти! Странно все пак! Току-що преживяхме такова безумие, а Леомидо настоява да си изпълним програмата, както я е предвидил, сякаш нищо не се е случило… И наистина не изглежда добре! Кажи честно, не ти ли се вижда супер strange?

— Да — съгласи се Гус. — Но съм сигурен, че иска да види отгоре кой е стрелял с Черния глобус, защото вероятно той все още се намира в имението… И въпреки че изглежда непонятна, разходка при подобни обстоятелства по-скоро е добра идея, нали?