Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (34)

33
Когато си търсиш главоболия…

Когато Окса почука на вратата на баба си, отвори й Фолденготката. Беше сложила престилка на райета върху гащеризона и изглеждаше във вихъра на трудов ентусиазъм.

— Ооо, да бъде добре дошла моята Млада Сияйна! Имате ли пожелание да разделите с нас следобедната ни закуска?

— Фолденготке! Хайде остави я да влезе, де!

Драгомира бе дошла да я посрещне. Сложи ръце на раменете на внучката си, млясна я по бузата и я дръпна в стаята. Беше си възвърнала блестящата форма, позагубена за известно време, след историята със Следата върху Оксиния корем. Сега отново приличаше на лъчезарната баба и облечена в дълга тюркоазеносиня пищна рокля, се суетеше около внучката си.

— Направих ти любимите блини!

— О, благодаря ти, бабо, обожавам ги! Я кажи какво се е разчевръстила Фолденготката?

Фолденготката се бе покачила на столче до масата за гладене и с всички сили натискаше с ютията пакетче, увито в алуминиево фолио.

— Сандвич, съкровище — отвърна Драгомира, сякаш в това нямаше нищо странно. — По Фолденготова рецепта, печен на ютия.

— Не може да бъде!

— О, тяхната изобретателност няма граници, да знаеш…

Драгомира поднесе на Окса чаша от любимия й чай с аромат на кардамон.

— Е? Какво ново?

Окса отпи. Да каже или, да не каже, това беше въпросът на деня…

— Ами, бабо… Имам отличен по математика и по история. Не е зле, а?

— Хич не е зле, вървим към съвършенството, браво!

Но очите на Драгомира бяха приковани в несръчно бинтованата китка на Окса. И най-вече в ужасната навъсена муцунка и оцъкления поглед на Сукла-пукла.

— Ако оставим настрана отличните ти бележки, дали случайно не ми спестяваш нещо? Съвсем чиста ли е съвестта ти? — запита Драгомира и плъзна пръста си под брадичката на Сукла-пукла, опитвайки се да я успокои.

— ОК, предавам се… Ама ще ми обещаеш, че няма да казваш нищо на мама, моля те, бабо! — умоляваше Окса.

— Чак дотам ли е стигнало? — попита смръщена Драгомира.

— Обещай ми!

— Добре, обещавам да не казвам нищо на майка ти, но не и да не ти се скарам, ако го заслужаваш!

— Ууфф, май си го заслужих… Напръсках Острогота — засрамена призна си Окса, но и доволна.

— Напръскала си Острогота? Така ли? И какво?… — попита баба й. През светлия й поглед премина тъмна сянка.

— Сукла-пукла направи всичко, за да ме предупреди и да ми попречи, ама аз не я послушах. Острогота за пореден път ме провокира, като открито ми се подиграваше! Направих една водна топка. Това е всичко…

Драгомира прекара ръка през лицето си и огорчена въздъхна.

— Наистина ли е всичко?

— Да… Всъщност не знам — поколеба се Окса, хапейки долната си устна. — Май Зое по някакъв начин разбра, че е моя работа.

— Зое ли? Момичето, което Зелда доведе на рождения ти ден?

— Да, същата.

— Защо казваш: „май е разбрала“?

— Понятие нямам, стори ми се, че ме гледа особено, нищо повече.

— А може би просто винаги така си гледа — каза Драгомира, сякаш разсъждаваше на глас. — Забелязах, че на рождения ти ден ни наблюдаваше с голямо внимание и любопитство. Но да се върнем на нашия случай: нали разбираш, че не мога да те похваля. Няма да кажа нищо на родителите ти, първо, защото ти обещах и, второ, защото ми се ще колкото и на теб да заминеш при Леомидо и да започнеш да се учиш. Но не съм сигурна дали разбираш…

— Разбирам, бабо, прости ми! — пламна Окса. — Съжалявам!

Драгомира я изгледа не толкова строго, колкото й се искаше.

— Малка лъжкиня! — подхвърли тя, но очите й я издаваха, че й е забавно. — Изобщо не съжаляваш! Поне да беше пожалила горката Сукла-пукла, която се мъчи да те вразуми. Сега трябва да я вдигнем на крака.

Драгомира стана, избра едно синкаво флаконче измежду стотиците зад витрината на шкафа и потопи показалеца си в мазната течност.

— Какво е това? — попита Окса.

— Специален балсам от гребен на Глупи — отговори Драгомира, като разтриваше леко миниатюрното черепче на начумерената гривна.

— Гребен на Глупи ли? — повтори Окса.

— Само това може да успокои твоята Сукла-пукла — редеше Драгомира, без да отговори на въпроса на внучката си. — Като не я слушаш, ти я обричаш на неуспех, а тя трудно го понася, да знаеш. Приема го като същински провал.

Сукла-пукла мъркаше от удоволствие с притворени очи и блажено се усмихваше. Изумителен беше тоя балсам! Де да имаше малко от него за Макгроу… Макар че да разтриваш главата на проклетия учител, бррр…

— А какво мисли за всичко това приятелят ти Гус?

— Ама, бабо! — възропта Окса.

Предполагаше се, че никой друг, освен семейство Полок и Спасените не знае за събитията от последните седмици, а какво остава за Гус.

— О! Окса Полок, моля те! Да не искаш да повярвам, че не си споделила нищо с него? Не на мен тия! — изрече с ирония Драгомира и я стрелна със синия си поглед.

— Ти винаги всичко знаеш, много е изнервящо! — отвърна Окса и се отказа от всякаква съпротива. — Как го правиш?

— Фирмена тайна, скъпа, фирмена тайна… Хайде, направи ми една услуга!

— Каквото пожелаеш!

— Иди да повикаш родителите си, моля те!

Лошо предчувствие закова Окса на място. Несъмнено от закъсняло чувство за вина…

— Не бой се — успокои я Драгомира насмешливо. — Иди ги доведи…

Няколко минути по-късно четиримата седяха около камината. Окса бе като на тръни. Въпреки че баба й я успокои, дали нямаше сега да плаща скъпо за следобедните си волности? Думата взе баща й:

— Момичето ми, получихме извадката от оценките ти, учиш се много добре!

— Поздравления за нашата Млада Сияйна! — обадиха се като ехо Фолденготите, които опитваха печени на ютия сандвичи по специалната им рецепта.

— Макар че го очаквахме — продължи Павел Полок, — много се гордеем с теб. Всичките ти преподаватели са ти поставили отличен, с изключение на господин Макгроу. Признавам, че наистина не разбираме защо… Имаш от горе до долу шестици, а той е вписал само някакви забележки за нечетлив почерк и тем подобни. Странна работа!

— Макгроу ли? Той е луд, дори не е учител! Психопат е! — изтърси Окса с опасната си невъздържаност.

— Психопат ли? Не е ли малко пресилено? — отбеляза майка й. — Вярно е, че изглежда някак особено. А защо казваш, че не е учител?

— Защото е агент на ЦРУ… — изтърси тя и веднага съжали, че се е изпуснала.

От мълчанието, което последва, не й стана по-добре. Отначало майка й се усмихваше, защото навярно й беше забавно, но скоро усмивката й изчезна и край устните й се появиха тревожни бръчки. Бързо погледна мъжа си и Драгомира, които видимо също бяха смутени.

— Какво те кара да мислиш така? — пошепна Мари с равен глас.

В този миг на Окса й се щеше да бъде на хиляди километри от апартамента на баба си. Защо изплю камъчето? „Какво като имам отлични бележки? Когато трябва да премисля, преди да си отворя устата, никаква ме няма…“, ругаеше се тя. В главата й беше пълен хаос. Сега, за да обясни теорията си, ще трябва да започне от самото начало — прилошаването й през първия учебен ден, „не падането“ на епруветката, подозренията, които Макгроу, изглежда, имаше към нея, хипотезата за червейчетата, които направляват мозъка на щурците, съмненията, които се бяха породили у нея и Гус. Разкаже ли за „уликите срещу Макгроу“, трябва да каже и за „посещението в кабинета на Бонтемпи, за вертиполета в двора посред бял ден и за пребъркването на чуждия портфейл“. И щеше да се сбогува с ваканцията у Леомидо… Тогава, разяждана от угризения, тя се чу да отговаря нехайно:

— А, пошегувах се! Обичаме да си измисляме разни работи с моите приятели… Много се кефим, като си го представяме като таен агент.

Възрастните мигновено си отдъхнаха. Окса също въздъхна безшумно и най-невинно ги погледна.

— Да считаме тогава, че си се държала добре? — продължи майка й. — Без Магнетуси. Без Нок-бам. Без полети пред хора. Видя ли? — добави тя със светнали очи. — Говоря като същинска Спасена!

Окса се усмихна неуверено и погледна неспокойно Драгомира. Разговорът бе наистина голямо изпитание…

— Нищо за отбелязване — звънко се намеси се баба й. — Ще добавя само една дреболия — Гус е наясно с всичко. Но това не е сензационна новина за вас, нали?

За най-голяма изненада на Окса, Павел и Мари кимнаха засмени. Значи са знаели! Гледай ти! Това е чудото на годината! Не… Не на годината… Но че бе на деня, то си е сигурно!

— Е, какво решаваме за това момиче? — каза Драгомира, като че си доставяше удоволствие да държи Окса в напрежение.

— Имаш предвид моето момиче, нали? Моето прекрасно, блестящо и много способно момиче? — попита Павел Полок, сякаш Окса отсъстваше. — Какво мислиш ти, Мари? Дали не трябва да пообсъдим въпроса?

— Тате… — простена девойката и се сви във фотьойла.

— Ще обмисля — пое играта на мъжа си Мари. — Обещавам да ви дам отговор след шест месеца…

— Мамо… — още по-силно заскимтя Окса.

— Скъпа, съгласни сме да прекараш ваканцията у Леомидо — сложи край на мъките й Павел. — Драгомира ще те придружи, защото ние сме доста затрупани с работа в ресторанта. Но ще има и друг гост, един човек, когото много обичаш и от когото явно нямаш никакви тайни…

— Гус! — провикна се, ликуваща от щастие Окса. — Оооо! Благодаря, татко! Благодаря, мамо!

— Само да уредим две-три нещица с Жан и Пиер Беланже и след седмица тримата заминавате за Уелс.

— Прекрасно! Колко се радвам! Колко се радвам!