Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (63)

62
В клопката на азбуката!

— Не че не съм разбрал, просто не съм слушал!

Глупи стоеше прав точно в центъра на супер-тайната-работилница на Драгомира и поклащаше ръце край тялото си. Пред него стояха Геторикс и една от Ясновидците, омотана в дебел вълнен шал.

— Значи не само умът ти е слаб, Глупи, а и ушите ти! — заяде се рошавият Геторикс.

— Да отвориш прозорец посред зима! — горещеше се съсипаната Ясновидия. — Къде си виждал такова нещо! Имаш ли мозък, Глупи! Казала съм: прозорецът никога да не са отваря! Не е толкова сложно! Видях, че навън вали сняг, по-точно усетих… Ако искате да умра, по-добре ми кажете веднага! — викна тя, тракайки със зъби. — Не помисли ли за птичия грип? Никога ли не си чувал за карантина?

— Я да видя какво става тук? Защо се карате?

Окса се промуши през калъфа на контрабаса, остави вратата отворена и влезе в стаята. Драгомира, която отдавна не обръщаше внимание на ежедневните крамоли между създанията, правеше нещо пред огромен дестилационен меден казан. От тръбите му се стелеше синкав дим и сладникавият му мирис се носеше из цялата работилница.

— Добър ден, съкровище! Как си? След миг съм на твое разположение, настанявай се!

— Млада Сияйна, благоволете да приемете почитанията ми? — пристъпи към Окса Фолденготката и се поклони толкова дълбоко, че изгуби равновесие и се катурна в краката й.

Това не убегна от погледа на Геторикс…

— Ха, ха, че смешен поклон! Да не мислиш, че се намираш в австрийския дворец?

От дъното на работилницата Драгомира, която винаги държеше нащрек поне едно от бдителните си уши, се почувства задължена да даде обяснения на Окса:

— Да знаеш, съкровище, снощи Фолденготите гледаха филм за живота на австрийската императрица Сиси. И оттогава са изцяло, как да кажа… побъркани на тема протокол.

— Млада Сияйна, Стара Сияйна, бихте ли се съгласили да ми ушиете кринолина? Мечтата е съкровена за моето сърце.

Момичето прихна, а зъзнещата Ясновидия дотича при нея.

— А за мен, ако е възможно, цял кожен комбинезон. С него може би ще успея да преживея зимата.

Окса взе на ръце клетото замръзнало създание и разтри гърба му, за да го стопли, Фолденготката пък вървеше заднишком, като повдигаше полите на въображаемата кринолинена рокля.

— Какво правиш, бабо? — попита Окса и отиде до огромния дестилатор.

— Гранокси, съкровище, Гранокси… Имам малко резерви, но ще са необходими муниции в близко бъдеще. Ще се наложи да се скъсам от работа.

— Заради Макгроу ли?

— Да, заради него. Трябва да сме готови за отбрана — отговори Драгомира сериозно.

— Мислиш ли, че Мортимър и Зое също имат Граноксомети?

— Не или поне е малко вероятно. Както знаеш, за да го произведат, им е необходим сок от Горанова. По време на Големия хаос в Едефия, когато майка ми подготвяше бягството ни, Абакум взе със себе си Боксиминуса с издънки от всички растения и създания…

— Като Ноев ковчег! — прекъсна я Окса.

— Точно така! Изключено е Фелоните да са предвидили, че някои от тях ще излязат от Едефия, просто е изключено. Те преминаха Отвън само с това, което носеха в себе си: дрехи, лични Граноксомети и… зловредните си амбиции… Не, освен Абакум никой не може да прави Граноксомети. Нека повторя, че без Горанова не става.

— Но нали има много Горанови!

— Да, всъщност ние разделихме растенията от съображения за сигурност. Да ги оставим на едно място би било липса на предвидливост. Случващото се днес ни го доказва… — въздъхна Баба Полок.

— От тях имаше и у Леомидо. Не смяташ ли, че е опасно? — продължи внучката, като гледаше втренчено баба си с надежда да узнае повече за отношенията между вуйчо й и заклетия враг на Спасените.

— Защо? — попита Драгомира, присвивайки очи. — Защото живее сам в огромна селска къща ли! Не се безпокой! Както и при Абакум, охраната му е много добра.

Явно баба й не разбираше от намеци. Що се отнася до Абакум, нищо не пречеше да му вярва! Но Леомидо не й вдъхваше същото чувство. Образът на възрастния мъж, който подаваше на Макгроу флаконче с Горанов сок, премина пред очите й…

— Какво се замисли, съкровище? — попита Драгомира.

— А, нищо, бабо! Сама си се навивам…

— Ето, смятам, че дестилацията на Лианоплета свърши.

Двете Сияйни се наведоха към отвора на най-малката тръбичка на казана, откъдето течеше някаква гъста жълтеникава течност и се събираше в купичка. Драгомира изчака до последната капка, после изсипа субстанцията в малък уред, който приличаше на италианска кафеварка и я сложи на котлона. Сините пламъци полазиха по съда и след няколко минути се чу пукот. Драгомира прочете мислите на внучката си и обясни усмихнато:

— Не, не, не, не правя пуканки…

Отстрани странната кафеварка от огъня и отвори горната й част: многобройни Гранокси подскачаха от високата температура. Окса учудено погледна Драгомира.

— Вече си имаме запаси от Лианоплет! Подай ми Граноксомета си, съкровище.

— О, ами аз го познавам тоя Гранокс! Абакум ми е говорил за него. Лианоплет, казваш? Ако си спомням добре, той завързва противника…

Драгомира кимна и се усмихна.

— Какви съставки сложи?

— В Едефия използвахме основно Въздушен корен. Но, както се досещаш, трябваше да намерим заместител… Тогава тествахме бръшлян, тиква и къпина и успяхме да си направим Лианоплет със сок от увивни растения като грамофонче и повет. Резултатът не е толкова ефикасен като с въздушен корен, но поне е задоволителен. Производственият процес е доста сложен: в идеално чиста изворна вода се накисват хризопраз — камък, който получава енергията си от нощта — блатни водорасли и пот от Жабокрилка.

— Да не искаш да кажеш, че Жабокрилците се потят? — учуди се Младата Сияйна.

— Разбира се! — увери я Драгомира и се засмя. — Пренебрежимо малко, впрочем… Но това прави потта им още по-ценна.

Окса се мръщеше, докато Граноксометът й поглъщаше двайсетина жълти гранули. Баба Полок изсипа останалите в бурканче и го прибра в тайна ниша зад безбройните, накачени по стените картини.

— Това ли е скривалището ти за Гранокси? Зад татковия портрет?

— Да, излишно е да ти казвам, че е тайна. Но не е достатъчно да знаеш мястото, защото освен мен, никой не може да го отвори.

— А! Също като решетъчната врата на Абакум и калъфа на контрабаса: ключалката се подчинява само на господаря си!

— Точно така!

След като го напълниха с Гранокси и преговориха индивидуалните заклинания, Окса слезе в стаята си и се изтегна на леглото. Сложи ръце под главата си и се вгледа в изрисуваните звезди на тавана. Не изпитваше страх. Благодарение на добитите през последните седмици нови знания, на Граноксите, на способностите й и главно на любимия й Нок-бам, тя се чувстваше по-силна и готова да се изправи пред бъдещи изпитания. Когато Мортимър я нападна, Окса се защити по-скоро сносно и ако тази предателка Зое не се беше намесила, щеше да се справи съвсем сама. А когато Макгроу ги преследваше под открито небе, тя успя да се пребори и принуди бившия Фелон да се оттегли. Погледнато отблизо, победата имаше горчив привкус. Ако Гус не бе пристигнал навреме в коридора на колежа, Окса щеше да остане на благоволението на двамата Макгроу младши. И щеше да й коства много повече от едно счупено ребро… Да не говорим, че пое безразсъдния риск да бъде забелязана, като си послужи с някои номера в колежа… За пореден път престъпи основното правило, съхранило Спасените повече от петдесет години: никога да не привличат внимание. Като премисли, Окса силно се засрами. Върна се назад и си се представи в балона. Какво ли щеше да стане, ако Леомидо не беше защитил нея и Гус от Прилепите Мъртвешка глава, с които ги беше нападнал техният учител? И ако само преди дни Жабокрилците не й се бяха притекли на помощ в силоза на Абакум? Понякога баща й повтаряше, че с тези „ако“ светът можеше да е друг и че няма никакъв смисъл да гледаме към отминали събития. Но днес максимата му не й донесе утеха. Тя се чувстваше силна, много по-силна. Права беше Драгомира: трябва да сме сдържани и най-вече никога да не надценяваме уменията си. Или пък да ги подценяваме, което означаваше едно и също нещо. Защото въпреки зоркостта на всички, Макгроу успя да уцели семейството й право в сърцето. Ами ако не е единственият Фелон, напуснал Едефия? В състояние ли са Спасените да се борят? Бяха ли достатъчно обединени? Можеха ли да разчитат на Леомидо? А на баща й? Той, изглежда, бе противник на връщането в Едефия… Всъщност Окса го разбираше. Никога не бе виждал Страната, която, казват, била приказна и която не бе съвсем неговата земя. Нещо повече, приключението криеше опасности, а фактът, че Окса беше на първа линия, навярно беше главното му основателно притеснение. Но тя също не беше виждала Едефия! И въпреки това беше готова да се изправи срещу хиляди гибелни премеждия, за да открие Страната на предците си. Дали бе заради Всесъщите феи, които отправиха странния и повелителен призив? Или заради могъществото, което нарастваше в нея? Заради Следата ли — фантастичната осмоъгълна звезда — която се открояваше все по-ясно с всеки изминал ден около пъпа й? Въпросите я вълнуваха и плашеха едновременно, но най-ужасният от всички, чийто отговор си оставаше пълна загадка, бе: какво оттук нататък?

— Контролно! Извадете си листата, моля! Госпожице Полок, господин Ойстер отсъства и по тази причина днес вие ще ми помогнете след часовете да подредя пособията.

Учителят Макгроу произнесе думите с престорена непринуденост и свари Окса неподготвена.

— Но, господине, аз имам урок… урок по цигулка — слъга благородно тя. — Не мога да остана!

— Вие свирите на цигулка? Виж ти, не бих помислил това за вас! Смятах, че по-скоро сте привърженик на кунгфу или на друга подобна екзотика… И така, цигулка или не, няма значение! Всички ние имаме да изпълняваме задачи след края на часовете и следователно ще останете да ми помогнете, както е установено още от началото на учебната година: всеки четвъртък вечер един от учениците поема дежурство.

— Нека аз, господине! — предложи Гус.

— Господин Беланже — въздъхна Макгроу с изражение на пресилена умора, — разбрахме добре какъв кавалер можете да бъдете… Но тази добродетел е малко старомодна в наши дни, та ще ви се наложи да потърсите друга тактика, щом желаете да привличате вниманието на момичетата. От друга страна, името на госпожица Полок иде веднага след името на господин Ойстер по азбучен ред, а редът представлява неизменна ценност, за разлика от учтивостта при подрастващите. И така, ще ми помага госпожица Полок.

Някои от учениците се изкискаха, начело с Хилда Ричард. Гус се сви на последния чин смутен и ядосан. Тревогата бързо измести яда му: в никакъв случай Окса не трябваше да остава насаме с Макгроу! Той виждаше приятелката си в гръб и усещаше безпокойството й. Беше се навела над чина си и трескаво разсъждаваше. Трябваше да се обади у дома, за да предупреди баща си или Драгомира! С хиляди предпазни мерки тя отвори преметнатата през рамото й чантичка. Докато вадеше чисто новичкия си мобилен телефон, Алармон погали пръстите й в знак на признателност. Без да изпуска от очи Макгроу, който се разхождаше между редиците чинове, написа съобщение:

17.30=сама…

Изведнъж екранът на телефона угасна. Окса се стресна и вдигна поглед: учителят беше само на два метра от нея и се усмихваше зловещо. Той направи леко движение с пръсти и апаратът й отново се включи. Почувства как кръвта й кипва, но бързо се залови с есемеса. Ако ще Макгроу да я забележи! Което впрочем стана… С откровено доволство той повтори движението. Тогава тя видя една тънка и ярка мълния да излиза от телефона й и да достига до пръстите на подлеца. Бе източил заряда на батерията! Макгроу продължи, тържествувайки, обиколката си, а Окса остана с вече непотребния джиесем. Тя се обърна и се опита да привлече вниманието на Гус, но начинанието се оказа трудноизпълнимо, тъй като ги деляха няколко чина. Скоро стана съвсем невъзможно, защото Макгроу непрекъснато заставаше между двамата и им пречеше да установят контакт. Ужаси се, а по челото й избиха капчици пот. Пригади й се. Опита се да разсъди трезво, но мислите й се блъскаха безразборно в главата. Сукла-пукла стегна китката й, направо се замята под ръкава й. Затвори очи и задиша в ритъма на движенията й. Няколко минути по-късно вече се чувстваше по-спокойна и по-уверена. Но за зла беда все още не бе намерила изход от трудното положение. Порови в чантата и извади от ковчежето един златен Капацитор, прословутия Екселсиор, за който се предполагаше, че прави мозъка по-пъргав. Никога не го бе използвала, а дали сега щеше да й помогне да вземе правилните решения, нямаше представа? До него Вендузите блестяха с красив седефен цвят. Взе и от тях с върха на пръстите си, за всеки случай, кой знае… Тъкмо глътна двете желатинови капсули, когато Мерлин се обърна и й смигна насърчително. Трийсет секунди по-късно Окса му подпъхна надраскана набързо бележка:

Мерлин, кажи на Гус, батерията на телефона ми падна. Да предупреди татко. Много СПЕШНО. Благодаря.

Мерлин я погледна отново и кимна: беше разбрал, можеше да разчита на него.

Определено беше най-слабото й контролно, откакто беше ученичка, мислите й изобщо не бяха в урока, а много, много надалече. Младата Сияйна се подготвяше за най-лошото и имаше основание да се страхува: Макгроу щеше да мине на най-високата скорост. Но тя нямаше да се предаде без бой! Просто не знаеше с кого си има работа…

Щом звънецът удари, учениците се пръснаха, без да се помайват. Никой не се бавеше след часа на Макгроу, особено в четвъртък вечер, когато четвърти „Водород“ оставаше последен в опустелия колеж. Единствено Гус и Мерлин се разтакаваха и подреждаха мудно вещите си. Окса се опитваше да срещне очите на Гус, но Макгроу си доставяше лукава радост, като непрекъснато им се препречваше. Тя се обърна и успя все пак да покаже на приятеля си угасналия мобилен телефон, изпращайки му знак, че е неизползваем. И когато двете момчета излязоха от класната стая, хвърляйки й последен тревожен и окуражителен поглед, видя Гус да размахва бележката, която беше изпратила на Мерлин. После той вдигна палец нагоре и веднага извади телефона си. Разбра, че съобщението е предадено. Уф! Гус щеше да намери навън Павел, който ги чакаше както обикновено, и двамата щяха да й се притекат на помощ. Трябваше само да удържи няколко минути! Въпреки това с натежало сърце гледаше през прозорците как двете момчета се отдалечаваха по коридора. Душата й се сви, когато Макгроу затвори вратата, завъртя ключа и се върна с Граноксомет в ръка. Изкривеното му лице вещаеше най-лошото…