Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (24)

23
Всичко се плаща!

Облегнат на широко отвореното си шкафче, Гус увлечено разговаряше с едно много красиво момиче. Окса не го познаваше. Той бе толкова захласнат, че не обърна внимание на приятелката си, която оставяше ролерите си в съседното шкафче. Тя се обиди и влезе направо в класната стая. Няколко минути по-късно Гус дойде при нея.

— Здравей? Как си? Позвъних ти, когато минавах край вас, но баща ти ми каза, че вече си тръгнала… Къде беше?

— Пристигнах точно след теб, но ти изглеждаше много зает… — отвърна Окса с подчертан упрек в гласа, без да вдигне очи от чина си.

— Оохх… — въздъхна Гус и небрежно повдигна рамене. — И какво? Как мина с родителите ти?

— Мисля, че ще се развеждат — изрече тихо Окса. — Мама замина…

— КАКВО???

Трябваше да прекъснат, защото преподавателят Бенто влезе и часът започна. Окса никак не внимаваше в урока. Притисната от тревогите, които й се струпваха от всички страни, тя се чувстваше съвсем самотна. И като капак на грижите й, Гус си говореше с други момичета така погълнат, та чак не забеляза присъствието й. И той ли щеше да я изостави? Предател такъв… А и този ужасен Макгроу, дето все се заяждаше с нея… Не, никак не й вървеше на Окса-сан. Шумното и оживено междучасие изобщо не предразполагаше към обсъждане на лични теми като семейната криза, например. Гус и Окса се опитаха да се отделят, но не успяха, защото съучениците им ги повикаха при тях. Когато звънецът удари за обяд, двамата хлътнаха в столовата и там Окса успя да разкаже накратко какво се бе случило.

— Само да знаеше, Гус, бясна съм на себе си… И на всички тях! Най-вече на баща ми!

Докато се хранеха, Гус разбра колко дълбока мъка терзае приятелката му. Никога не я беше виждал такава: с просълзени очи и с разтреперан от униние глас. Изглеждаше толкова… крехка! Сякаш тъгата и силното чувство за вина, което сподели с недомлъвки, бяха пробили бронята й. Умираше от желание да я окуражи и да я види отново каквато си беше, жива и пърхаща. Но не знаеше как да й помогне. Как го правеше Окса, когато преди няколко години самият той преживяваше тежки моменти? Много трудно му беше да отговори на този въпрос. Знаеше само, че Окса умее по-добре от него да подкрепя приятелите си. „Какъв глупак съм, супер глупак, не ме бива да помогна на най-добрата си приятелка…“ мислено се самобичуваше той. Наблюдаваше я как седи срещу него и преглъща странното ястие от месо в ментов сос. Погледите им се срещнаха и Гус веднага разбра, че Окса се чувства по-добре. Такава си беше! Царица беше да използва препятствията и изпитанията по пътя си, за да става още по-силна. Докато той се сдухваше, Окса му правеше знаци, които Гус не разбираше. Погледна я и изрече едно глухо „какво?“ на което тя отговори мълком, като извъртя очи към дъното на столовата. Най-после Гус схвана какво искаше да му покаже: господин Бонтемпи и преподавателят им Макгроу седяха на една маса. Минути по-късно Гус и Окса изхвърчаха навън, след като върнаха таблите си. И избягаха от приятелите си…

— Видя ли? — подхвърли Окса. — Макгроу обядва с Бонтемпи!

— Да, рядко се случва — съгласи се Гус. — Какво си намислила?

— Намислила съм да влезем в кабинета на Бонтемпи! — предложи Окса. — Там сигурно ще намерим досиетата на учителите и съм сигурна, че ще открием нещо за Макгроу.

— Чакай, чакай… Искаш да влезеш в кабинета на директора и да ровиш в документацията му, така ли? — изуми се тихо Гус, оглеждайки се наоколо от страх, че някой може да чуе крайно компрометиращия им разговор. — Ама тебе нищо не може да те уплаши!

— О! Гус! Всичко си има цена! Как иначе да разбера? Да ида да го попитам направо ли? „Извинете, господин Макгроу, можете ли да ни кажете откъде идвате, кой сте всъщност и за тайните служби ли работите?“ — изрече предизвикателно Окса. — Не, нямаме друг избор. Ти обаче не си длъжен да идваш с мен, ако не искаш…

Няколко секунди Гус се изкушаваше да избере точно този вариант, най-разумния. Но от привързаност към Окса предпочете да я последва, като си казваше, че ще съжалява за това най-много през целия си живот.

— Размислих и смятам, че най-добре е ти да пазиш в коридора — изложи плана си Окса. — А аз ще вляза в кабинета. Сега всички са на обяд. Преподавателите и надзирателите са в столовата, преброих ги. Би трябвало да сме спокойни…

— Би трябвало… — смънка Гус, като се проклинаше и се радваше едновременно, мислейки си, че експедицията ще е опасна и вълнуваща. — Ами ако все пак дойде някой?

— Тогава ще ме предупредиш! — отсече Окса. — Нали затова си на пост! Ще се изкашляш или ще свирнеш, каквото там си избереш.

— А ако ме попитат к’во търся в коридора на преподавателите?

Окса се почеса по главата и примижа. После рязко се втурна към ъгъла на двора, прекрачи решително оградата на розариума, откъсна една прекрасна бяла роза и я размаха като трофей пред лицето на Гус.

— Просто ще обясниш, че търсиш учителската стая, за да сложиш цвете в пощенската кутия на любимата ти учителка, госпожица Кревкьор.

— КАКВО! — извика Гус и почервеня като домат. — Никога не мога да кажа подобно нещо!

— Да имаш по-добра идея?

— Още не, но не се съмнявай, че ще съчиня! — отвърна Гус.

— Хубаво! Във всеки случай дръж розата, може да ти послужи… — каза Окса и широко се усмихна. — Хайде да се размърдаме!

Двамата приятели се отправиха към втория етаж. Учителската стая се намираше точно срещу кабинета на господин Бонтемпи. Това устройваше Гус, който си търсеше предлог да оправдае присъствието си там.

— Уф! Заключено е! — изруга Окса. — Ще се опитам да отворя…

— Как? — попита Гус с надежда, че тази пречка окончателно ще отмени операцията.

Само след половин секунда надеждата му рухна.

— С това — отговори Окса и хитро размаха под носа му показалеца си.

После се обърна и съсредоточи вниманието си върху бравата. На няколко сантиметра от заялата ключалка описа бавно кръгчета в посока, обратна на часовниковата стрелка. Отначало механизмът поддаде едва забележимо, но Окса усещаше, че ще успее да отключи. Нямаше никакво съмнение. Две минути по-късно хвана дръжката, натисна я и… вратата се отвори. Тя едва не извика от радост. Вдигна победоносно стиснатите си юмруци към Гус, който успя само лекичко да й се усмихне и прекара ръка през косите си — стар навик — признак на силно вълнение. Окса изчезна в кабинета и затвори вратата след себе си.

— Бенто, Кревкьор, Мартино… А, ето го Макгроу! — пошепна Окса.

Беше се навела над едно от чекмеджетата в шкафа на директора. Извади кафява папка и я разлисти. „Каква съм глупачка! Не взех нищо за писане…“, каза си тя.

Огледа се наоколо. На идеално подреденото бюро от тъмно дърво имаше няколко купчини книжа, телефон, лампа, компютър, бележник, но не се виждаше никакъв молив. На стената вляво имаше етажерка с книги, а вдясно — шкаф с факс, скенер и… ксерокс!

— Ура! — възкликна тихо Окса. — Точно каквото ми трябва!

Включи го и започна да копира десетината листа, които съставяха досието на Макгроу, без да ги чете. По-късно щеше да ги прегледа на спокойствие! Ксероксът явно бе от старите модели, защото при първия лист застърга доста шумно. А Окса изохка от ужас…

— Дръж се, Окса! — даваше си тихо кураж тя.

Поставяше листата върху стъклото на копирната машина, натискаше капака с всички сили и задържаше дишането си, но това не намаляваше и на йота неприятното чегъртане. Между две копия чу Гус, който, изглежда, беше получил страшен пристъп на кашлица. Сигнал ли подаваше той? Ами да, това бе СИГНАЛ!!!