Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (32)

31
Граноксология и всичко останало

Абакум извади от вътрешния джоб на сакото си една тръбичка, дълга около петнайсет сантиметра и с диаметър около три.

— Какво е това? — попита Окса. — Флейта ли?

Всички се засмяха, а Фолденготите дори се затъркаляха по пода.

— Ох, ох! Внучке на нашата Сияйна, флейта било! Колко смешно! Вашият хумор разкраси нашите скули, хо, хо!

— Тия двамата наистина са лудички! — отбеляза Окса през смях.

После възвърна сериозния си тон.

— Я кажи, не е ли нещо като сарбакана, който видях на бабиния Мемопроектор?

— Точно така — потвърди Абакум. — По-точно е Граноксомет. ТВОЯТ Граноксомет, скъпото ми момиченце. В Едефия всеки си има персонален. Преди много години изработих на Драгомира, а ето че дойде и твоят ред да го получиш.

Усмихнат й подаде безценната тръбичка. Щом Окса я докосна, задуха силен вятър, стените на къщата заскърцаха, а листата по дърветата на площада се разлетяха. Обгърна я ореол от ярка светлина. Преди да успее да го зърне, той изчезна. Драгомира и Абакум се спогледаха изумени.

— Това пък какво беше? — попита Окса.

— Приемане, миличка — отвърна Абакум с вълнение, което би предпочел да не беше показал. — Граноксометът ти те прие и чрез него Всесъщите феи те поздравяват…

— А, да! Всесъщите феи! — прекъсна го отново смаяната Окса.

Драгомира също се усмихна, но Мари каза отчаяно:

— Боже… И феи ли има?… Май сте решили да ме довършите!

Окса повъртя Граноксомета много предпазливо и го разгледа от всички страни. Беше странен великолепен предмет с копринени отблясъци. Около отвора му бяха изваяни цветя, които съвършено се съчетаваха с името на Окса, изписано на другия му край със златно розови букви.

— Направен е от морска пяна и кехлибар — поясни Абакум, щом се посъвзе. — От вътрешната страна има миниатюрни алвеоли, в които се съхраняват Граноксите. Това са вид гранули от растителен, животински или минерален произход. Всяка има определени функции. Граноксометът е зареден и те могат да влязат в употреба при нужда. Граноксологията винаги е съществувала. Особено през последните два века има голям напредък. Благодарение на облитанията си Сияйните виждаха, че Отвъншниците правят гигантски скокове в научните открития, технологиите и космоса. Заради напредъка на техниката Отвън се зароди опасението, че нашата Земя някой ден ще бъде намерена и затова решиха да приложат още в края на XIX век широка програма за развитие на Граноксологията, включваща главно концепцията за отбранителен Гранокс. За всеки случай… Тъй като в Едефия оръжията са забранени, винаги сме считали Граноксите като добър компромис между ценностите и уменията ни. Има десетки видове, от Гранокси за забавление като Смехотворния Пиш-Пиш до бойни като Успивателя, например.

— Пиш-Пиш ли? — попита Окса.

— Да, Смехотворният Гранокс Пиш-Пиш, който толкова силно разсмива напръскания, че пикочният му мехур не издържа дълго. Успивателят пък приспива дълбоко.

— Във вечен сън ли?

— Зависи от изхвърлената доза и от телосложението на противника — уточни Абакум. — Но действително сънят може да се окаже вечен.

— Има ли други бойни Гранокси? — полюбопитства Окса. — Кой е най-опасният?

— Без да навлизам в подробности, ще кажа само, че Задушникът е сред най-опасните. Той изстрелва право в гърлото на врага насекоми, които го задушават.

— До смърт ли?

— И това е възможно, да.

— Дяволска работа! — възкликна Окса. — Кой ги произвежда тия Гранокси?

— Нали знаеш, че баба ти и аз бяхме билкари. Но преди всичко сме специалисти по Граноксология и сме изготвили повечето от Граноксите, които съществуват днес. В Едефия се числях към засекретеното дружество на официални доставчици. Но един от нас премина на страната на Фелоните и тайно доби вещества, срещу които никой не можеше да се защити по време на Великия хаос.

— Черните глобуси ли?

— Ама и ти доста поназнайваш, девойко! — отбеляза Абакум и я погледна настойчиво.

После изведнъж се начумери и продължи:

— Тези Гранокси бяха част от категорията на най-страшните, защото се правеха от химически вещества, чиято употреба ние забранихме заради токсичността им, но най-вече заради мощната им разрушителна и смъртоносна сила. Фелоните обаче ни изненадаха с голямото си майсторство да използват Черните глобуси и с явно огромните запаси, които успели да натрупат. Всичко това безспорно доказваше, че са се подготвяли месеци преди нападението. Какво коварство само! Черният глобус с най-голямата поразяваща сила е Гранокс-гнилокс. Изработили са го от стрита скала, донесена от Стръмната планина. Той просто разлага плътта.

— Видях го през Мемопроектора! — извика Окса. — Един мъж стенеше на земята, а ръката му се разпадаше, беше жестоко!

— Да, Гранокс-гнилокс е страховито оръжие — съгласи си Абакум и важно поклати глава. — Откакто сме Отвън, все пак успях да създам няколко по-мощни вещества като Екзекутор, което само баба ти, бидейки Сияйна, може да използва.

— А какво прави този Гранокс? — настоя Окса, щом усети, че Абакум няма желание да описва подробности.

— Убива, милинка. Смъртоносен е. Поглъща неприятеля в черна светлина и го унищожава.

— Ей, колко жестоко! А тогава аз мога ли да стрелям с него? Нали също съм Сияйна?

— Очевидно — отговори Драгомира, смутена от въодушевлението на внучката си. — Но преди да започнеш да боравиш с толкова опасни Гранокси, нужно е да научиш още много неща. Граноксологията е сложна наука, там случайностите нямат място. Ти познаваш част от уменията, но има и умения, за които още не знаещ. Ти трябва да бъдеш посветена. Ако искаш. Абакум, аз и Леомидо ще бъдем твои учители.

— О, да! — извика Окса. — Даже много искам! Но има нещо…

Тя млъкна. Един въпрос пареше устните й. Въпрос от първостепенна важност. Дали да го зададе? Наистина ли желаеше да научи?

— Какво нещо?… — подкани я баба й.

— За какво ми е да знам? — престраши се Окса. — Много е яко, че съм способна да правя всичко това, повярвайте ми, направо се побърквам! Но щом съм длъжна да го крия, питам се защо трябва да уча…

Окса погледна боязливо към родителите си. Противно на очакванията й, те изглеждаха спокойни. Всички сякаш очакваха въпроса й. Думата взе баба Драгомира.

— Ние имаме нужда от теб, момичето ми. Показах ти при какви обстоятелства бяхме принудени да бягаме от Едефия и най-съкровената ни мечта е да намерим отново нашата изгубена Земя и да възстановим разрушеното равновесие. Народът ни страда, чака помощ. Правихме много опити да се завърнем, но без Следата те оставаха напразни. След Хаоса, доколкото ни е известно, ти единствена си белязана с нея. И си последната брънка, която ще успее да премахне проклятието и ще възроди Залата на Пелерината. Ето защо надеждата ни сега е по-голяма от всякога.

— Ама… какво има в Залата на Пелерината? Защо е толкова важно? — попита Окса.

Погледът на Драгомира помътня.

— Никой, освен Сияйните, които са влизали там, не знае това. И така, известна ми е само Тайната-Която-Не-Се-Споделя, но май е по-точно да кажа Тайната-Която-Вече-Не-Е-Тайна. Не мога да отговоря на въпроса ти, защото нападението на Оций и бягството в Отвън завинаги затвориха за мен портите на Залата. Всичко, което знам, е, че Пелерината дава върховна власт. Власт, която единствено Сияйната получава, и никой не може да се домогне до нея дори и с най-груба сила.

— Е, как тогава Оций е превзел властта! — горещеше се Окса.

— Да, той я заграби, но е власт, която не му принадлежи. И се боя, че именно това наруши равновесието и ще погуби Едефия.

— Ако вече не е станало… — допълни мрачно Абакум.

— Затова трябва да отидем там! — пламна Окса. — Трябва да спасим Едефия!

— Не е тъй просто — каза Павел покрусен.

— Но нали Следата е у мен!

— Ти обаче не си готова…

— Защото съм начинаеща, това ли искаш да кажеш? — попита припряно момичето.

— Не в смисъла, в който го разбираш — отвърна кротко Драгомира. — Ти всъщност наистина си начинаеща и е лудост да предприемем тази авантюра прибързано. Не знаем какво ще намерим в Едефия. Оставихме една потънала в хаос и кръв Страна. Кой знае каква е съдбата й, откакто я управляват Фелоните и Оций?

Около масата настъпи тишина. Всеки размишляваше върху изреченото. След няколко минути Окса вдигна глава и каза:

— Добре… Кога започвам обучението си?

Трогната до дъното на душата си, Драгомира признателно я погледна.

— А вие съгласни ли сте? — обърна се към родителите си Окса.

Мари и Павел Полок кимнаха развълнувани.

— Наистина ли сте съгласни? Вярно ли? Не може да бъде!

— Ние сме съгласни, милинка — отговори баща й, но изглеждаше дълбоко угрижен. — Макар че аз съм раздвоен. За да не кажа, че съм категорично против… Откакто ти се роди, винаги съм се страхувал от това, което се случва днес. Разбирам въжделенията на скъпата ми майка и на всички, които познават Едефия, но така ми се искаше да не те забъркваме в тази история… За съжаление ти си Сияйна. Ти си ключът…

— О, тате… Не преувеличаваш ли мъничко?

— Никак даже — каза твърдо Павел. — Ти си дългоочакваната. Имам ли друг избор, освен да се подчиня на очевидния факт? Да кажем така: съгласен съм, макар дълбоко в себе си да не съм. Всичко, което искам сега, е да се научиш да живееш със способностите си и най-вече да ги владееш. Ако се държиш разумно, ще заминеш идната ваканция при вуйчо си Леомидо и ще започнеш, как да го нарека… първия си практикум.

— Урррааа! О, благодаря! Благодаря! Вие сте суперпрекрасни родители! — въодушеви се Окса и се хвърли на врата първо на майка си, после на баща си.

— Хмм, виждаш ли, скъпи? — обърна се към мъжа си Мари и сълзи блеснаха в очите й. — Ние сме суперпрекрасни!

— Тоз рожден ден е препълнен с хубаво! Чуден рожден ден, очарователна внучка на Старата ни Сияйна! — провикнаха се Фолденготите и се проснаха по корем пред Окса.

— Не съм съвсем убедена, че ми харесва да ме наричат „Стара Сияйна“ — каза Драгомира. — Но смятам, че вече можете да наричате скъпата ми внучка „Млада Сияйна“. Каквато вече е всъщност…