Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (71)

70
Мемочистител

На другия ден, когато, смълчани и угрижени, семейство Полок и семейство Беланже се бяха събрали в кухнята на Бигтоу Скуеър, безрадостният им обяд беше прекъснат от звънеца на входната врата. Павел отиде да отвори и се върна придружен от… двамата полицаи, които бяха разпитвали Окса преди няколко дни. Момичето преглътна шумно и почувства как по гърба й потече лепкава пот. Какво ли търсеха тук? В нейния дом? Спомни си последния им въпрос. „Искаме да знаем дали си от семейството на Леомидо Фортенски, диригентът?“ Разбира се, леко озадачена от въпроса тя беше отговорила положително, но по-скоро си бе отдъхнала, че опасният разпит е приключил. Като премисли по-късно, си каза, че навярно полицаите са страстни любители на музиката… Дълбоко в себе си обаче съзнаваше, че не беше случайно и че има връзка с убийството на Лукас Уилямс и Питър Картър. Полицейска му логика! Но Окса беше толкова уморена през следващите дни, че тази хипотеза — възможно най-лошата — се изгуби в дълбините на съзнанието й. И резултатът не закъсня! Сега полицаите бяха тук. А бяха тук, защото беше станало очевидно, че семейството й е замесено в ужасните събития! Обръчът се затягаше и никой повече не можеше да го отрича…

— Съжаляваме, че прекъсваме обяда ви — подхванаха те, настанявайки се на дивана в хола, където ги бе отвел Павел. — Но имаме да ви зададем няколко въпроса.

— Позволете да ви представя майка си Драгомира Полок, съпругата си Мари и дъщеря си Окса… — каза Павел с възможно най-невъзмутимия си глас, в който обаче се долавяше напрежение.

— Здравей, Окса — поздрави единият с подчертана вежливост. — Вече се срещахме с нея в „Свети Проксим“ преди няколко дни — уточни за останалите и продължи, поглеждайки към широко отворената кухненска врата. — Мога ли да ви попитам кои са онези хора?

— Приятелите ни Жан и Пиер Беланже и техният син Гус — отговори Павел.

— Беланже ли? Беланже ли казахте? — повтори въпроса той и погледна колегата си. — Те също имат връзка с посещението ни. Бихте ли ги поканил да участват в разговора?

Павел отиде разтревожен в кухнята да повика приятелите си. Гус хвърли кос поглед към Окса, преди да се настани срещу нея.

— Какво ви интересува, господа? — попита Драгомира с подчертана сърдечност.

— Познавате ли и доколко Лукас Уилямс?

Всички се спогледаха най-невинно и поклатиха отрицателно глава.

— Лукас Уилямс ли? Не, името нищо не ми говори — отвърна с най-убедителната непрестореност тя.

— Не беше ли учител по математика в „Свети Проксим“? — намеси се Окса и събуди у близките си недоумение, което съумяха да скрият. — Един съученик каза, че бил убит.

Полицаите я погледнаха внимателно.

— Точно така, Окса. Много добре си осведомена. Известно ли ви е името Питър Картър?

— И той е бил убит! — отговори невъздържано Окса, за най-голяма изненада на полицаите и хвърли в смут околните.

Гус въздъхна дълбоко. „Но какво я прихваща? Това момиче е непоправимо! Направо неспасяема…“ — помисли си той. Представи си се с белезници, хвърлен в затвора до края на дните си, а Спасените — родителите му, начело с Окса — изолирани в оборудвани по последната дума на техниката лаборатории и разпарчетосани от безскрупулни военни. „Браво, Окса… Сега вече сме загубени!“

Окса обаче видимо се чувстваше съвсем комфортно. Противно на това, което всички си мислеха, знаеше точно какво прави. А тя правеше нещо, което Драгомира веднага разбра…

— Причините за смъртта им са идентични — продължаваше Окса. — Белите им дробове били разтопени, писаха го във вестниците!

— Съвършено вярно — отбеляза единият полицай. — И днес ние сме тук, защото имаме сериозни основания да смятаме, че Питър Картър, разследващ журналист, както може би ви е известно, от няколко месеца е проучвал вашето семейство.

— Какво искате да кажете? — попита навъсено Павел.

— У него намерихме статии за вуйчо ви Леомидо Фортенски — отговори му полицаят, — както и някои документи, които не поставят под съмнение предмета на разследването му. За жалост те изчезнаха, няколко дни след като открихме тялото на Картър. Но успяхме да ги проучим. Съдържаха структурна схема, снимки и подробни бележки за приятелите ви и членовете на вашето семейство. За вас, госпожо Полок, и за вашия близък Абакум Оликсон. Притежавали сте много известна билкова аптека, нали?

— Да — отвърна простодушно възрастната дама и насила се усмихна.

— Документите съдържаха и доста странни сведения за някой си Петрус Прокопий, трафикант на произведения на изкуството, застрелян на местопрестъплението преди две години в Съединените щати. Името напомня ли ви нещо?

— Не, нямам спомен… — каза Драгомира и вместо да рови в паметта си, незабелязано тършуваше в джоба на широката си рокля. — А каква е връзката с онзи преподавател по математика? Как го назовахте? Уилямс ли беше?

— Лукас Уилямс, точно така. Имаме подозрения, че вашето семейство или поне някой от членовете му има връзка с убийството на двамата мъже, както и с изчезването на госпожица Кревкьор, учителка в „Свети Проксим“ — обясни строго полицаят и огледа внимателно всеки от присъстващите.

— Но госпожица Кревкьор е намерена! — възрази възмутено Окса.

— Вярно — подскочи полицаят. — Но появяването й според нас е много странно. Да не говорим, а и вие несъмнено също знаете, че клетата жена страда от тежки психически отклонения. Накратко, семейството ви, изглежда, е свързващото звено в тези случаи и ние сме тук, за да ги изясним. Лукас Уилямс е бил убит само три дни, след като сте се установили в Англия, а Питър Картър ви е проследил чак до Лондон, където месец по-късно го е сполетяла участта на Уилямс… Но какво правите, госпожо Полок? — извика изведнъж той и се надигна от дивана. — Моля ви да оставите…

Полицаят не успя да довърши изречението си. Двамата с колегата му се свлякоха плавно на дивана и оцъклено гледаха Драгомира, която бе духнала срещу тях в Граноксомета си.

— Браво, бабо! — разпалено извика Окса. — Точно навреме! Бяха разкрили всичко!

— Да! — каза Баба Полок. — Бяхме я загазили… Да побързаме, нямаме минута за губене!

— Какво направихте? — ужаси се Мари и си запуши устата с ръка.

— Не се тревожи, Мари — успокои я Пиер. — Предполагам, че Драгомира ги улучи с Гранокса Мемочистител.

— Прав си! — потвърди Драгомира. — А сега трябва да внушим на господата, че нямаме нищо общо с престъпленията. Важно е те да си тръгнат оттук с това убеждение!

— Да, разбира се… — подкрепи я Мари неуверено.

— Как ще постъпим, бабо? — попита превъзбудена Окса.

— Ето така!

Драгомира стисна главата на единия полицай в ръцете си, погледна го право в очите и напевно зашепна думи, които никой не разбра.

— Бълнувам! — измънка девойката, стъписана от видяното.

От устата на баба й се проточи синкав дим и залъкатуши към ушите на безучастния мъж. Струйката проникна през едната ушна мида, след секунди излезе през другата и леко се разнесе във въздуха.

— Какво е това нещо? — попита Гус.

— Драгомира пусна в действие Бърникумум — отговори баща му тихо.

— Нека отгатна — намеси се Окса. — Това е вид хипноза, нали? Сега баба вкарва в тези хора мисълта, че нямаме нищо общо със случилото се на Лукас Уилямс и Питър Картър…

— Забравяш госпожица Кревкьор — вметна Гус. — Голяма навалица…

Докато Гус говореше, Драгомира приложи метода си на втория полицай. Едва провлачил се, лекият дим изчезна.

— Бързо! — заповяда тя. — Съвземат се! Сядайте си по местата!

Всички се подчиниха начаса. Отпуснати на дивана, полицаите клюмаха глави и похъркваха. Драгомира поднесе Граноксомета към устните си и тихо промълви:

Граноксовата сила

обвивката разбила,

паметта ти с прах покрила.

Помни какво съм ти внушила!

Тя духна два пъти към тях и в следващия миг мъжете подновиха разговора, откъдето го бяха прекъснали. По-скоро откъдето Драгомира пожела да го прекъснат…

— И така! — каза единият и стана. — Благодарим ви, че ни отделихте време да отговорите на въпросите ни. Достатъчно сме ви дотягали…

— Ни най-малко, господа! — възрази Драгомира с широка усмивка. — Жалко, че не можахме да ви бъдем полезни!

— Лъжете се, госпожо. Сведенията, които ни предоставихте, ни дадоха насока, за която не бяхме мислили… Безкрайно сме би признателни!

Окса и Гус се спогледаха ококорени.

— Баба ти е много яка… — каза Гус, докато Драгомира изпращаше полицаите до вратата.

— Знам, знам… — съгласи се развеселена тя. — Такива сме в нашето семейство…

— Като те слушах, наистина помислих, че си си изгубила ума да им разкриваш всичко!

— Даже ни паникьоса! — допълни Мари. — Реших, че е настъпил последният ни час…

— Де да имахте повече доверие в мен! — подхвърли предизвикателната хитруша Окса. — Отсега нататък да си знаете, трябва да ми вярвате!

— Добре все пак, че баба ти е доста съобразителна — отбеляза сериозно Павел.

— Ние бяхме на една и съща вълна — включи се в разговора Драгомира, след като се бе отървала от униформените. — Смятам, че Феите бяха на наша страна…

— Вярваш ли наистина, че имат пръст в тая работа? — полюбопитства внучката й.

— Не, това е едефски израз, съкровище… — отвърна Баба Полок и се засмя.

— А сега много ми се ще да узная каква е прословутата насока, по която прати невинните хорица, скъпа моя майко — каза Павел.

— О! Много е просто! Всички си спомняте: Окса и Гус бяха убедени, че Ортън/Макгроу е таен агент. Е, добре, послужих си с тяхната теза и въведох по незаличим начин в ума на полицаите следното обяснение, слушайте внимателно: журналистиката е била само прикритие за Питър Картър. Всъщност е таен агент на руското федерално бюро за разследване, иначе казано, бившия Комитет за държавна сигурност. Бил е натоварен да разкрие всички руски дисиденти на Запад. Както знаете, скъпият ми съпруг Владимир беше велик шаман. Щом научиха за способностите му, съветските власти видяха в негово лице потенциална опасност и го заточиха в лагер, защото изразил позиции, квалифицирани като подривна дейност. Няколко дни по-късно беше убит при опит за бягство. И за нещастие това вече не е измислица…

Драгомира затвори очи и тръсна глава, за да прогони ужасния спомен.

— След убийството Абакум, Павел и аз напуснахме Съветския съюз благодарение на Леомидо, който ни се притече на помощ. Оттогава семейството ни винаги е било считано за враг на режима. Накарах полицаите да повярват, че Лукас Уилямс е всъщност Лука Виленков, велик руски биолог, избягал също по политически причини. Когато се установил в Англия, сменил името си и започнал работа под прикритие като преподавател по математика в „Свети Проксим“. Преди няколко месеца се е свързал с нас и ни поканил да се присъединим към група дисиденти, които готвели преврат, за да свалят президента на Русия. Главният му коз бил разработеното от него при най-голяма секретност смъртоносно биологическо оръжие.

— Стопител ли? — прекъсна я Окса.

— Да! — потвърди Драгомира. — Лесно можете де си представите по-нататък… Питър Картър попаднал на следите на Лукас Уилямс, както и на нашите. Със същото оръжие убил Уилямс, после сам той бил убит от друг дисидент от групата на Уилямс, с която нито един Полок няма никаква пряка или косвена връзка. Защото родът Полок от напускането на Съветския съюз стои настрана. Политика ли — не, благодаря! Накратко, в очите на полицията това е зловещо разчистване на сметки между руски тайни агенти и, разбира се, ние разчитаме британските власти да запазят пълна дискретност и да обезпечат нашата безопасност, бездруго достатъчно вече сме страдали!

Драгомира замълча и отправи към всички насядали около нея сияйна усмивка.

— Е? Какво ще кажете?

— Бабо, ши си стра-хот-на! — извика зачервена Окса. — Лукас Уилямс и Питър Картър — руски тайни агенти! Имаш невероятно въображение! Трябва да пишеш романи…

— Браво, Драгомира! Не си изгубила форма! — поздрави я Пиер. — Почти убедихте и мен!

— Е, това вече е… — запъна се възхитеният Гус. — Висш пилотаж! Напомня ми историите с отровените руски шпиони, които причиниха не малко главоболия на британските тайни служби преди време…

— О, знаеш ли, Гус, реалността понякога е по-изненадваща от измислицата… — добави загадъчно Драгомира.

Единствено Мари и Павел мълчаха с тревожни лица. Още не ги бяха напуснали страхът и паниката от посещението на полицаите.

— А госпожица Кревкьор? — запита майка си Павел. — И тя ли е дисидент?

— Казва ли ти някой… — отвърна Драгомира и отново се усмихна.