Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (12)

11
Бърлогата на Статуите

Окса добре знаеше, че Гус търсеше всякакви начини да остане насаме с нея… „Какво се случи? Изглеждаш странно…“ й бе пошушнал той, когато се появи в трапезарията. Но щом приключи обяда, тя побягна, смънквайки, че отива до тоалетната. Как го измисли! Нали само десет минути преди това беше ходила там! Гус не се хвана и понечи да я задържи. Много късно! Окса вече се беше изплъзнала…

В първия учебен ден, като стар питомец на „Свети Проксим“, Мерлин влезе в ролята на гид и поведе Гус, Окса и Зелда из лабиринтите на колежа. Едно място направи особено впечатление на Окса: помещението, където бяха складирани стари изпочупени статуи. Четиримата незабавно го кръстиха „Бърлогата на Статуите“. Окса искаше да избегне въпросите на Гус и едва прекрачила прага, си каза, че е намерила идеалното място за уединение. Старата манастирска килия излъчваше странна атмосфера на усамотение, която напълно отговаряше на душевното й състояние. Тук, в едва процеждащата се от витражите светлина, тя остана затворена близо час, облегната на бюста на неизвестен светец.

След злополучната случка с противния Макгроу я завладяха съмнение и смут. Това с флумастера на учителя беше страшно тъпо и тя го знаеше. Но пък толкова приятно й стана, че го изтормози! Бе почувствала своята власт. Но последствията щяха да имат съвсем друг привкус. Защото сега, когато можеше да види като на филм какво се беше случило, разбра неблагоразумието си и се уплаши. Не беше направила нищо предумишлено. Инстинктът й я беше подтикнал, а скритото вътре в нея бе станало неконтролируемо. И това беше най-лошото.

— Какво направих! — шепнеше отчаяно Окса.

Що се отнася до случая с Острогота, Окса се чувстваше още по-объркана. Въпреки че този тъпак я разяри, тя нито за миг не е искала да му причини зло. В никакъв случай! Колкото и богато да бе въображението й, тя отлично разграничаваше нереалното от действителността! Изкушението да използва уменията си беше голямо и я! — колко лесно! Но съзнаваше, че те трябва да бъдат подчинени на правилата и изискванията на реалния свят. Обаче пред Острогота, очевидно, нямаше никаква преграда. Когато я измъчваше в тоалетната, безкрайно й се прииска да му запрати свръхмощен юмрук в корема и да го изстреля на четири метра от себе си. Безкрайно! Да, така беше! Но само виртуално. Това наистина стана, макар че и пръста си не мръдна! Как можа да го направи? Ами как тогава се случи? Дори не го беше докоснала… Окса си спомни окървавения нос и рухналото тяло на момчето край стената. Какво насилие! Можеше да го убие! Тя можеше да го убие? Окса потръпна при тази мисъл.

Седеше на пода объркана, подпряла лакти на колене, и поемаше дълбоко въздух. През зацапаните витражи проникваше червеникав лъч, осветяваше чудноватото помещение с прашна светлина и падаше върху миниатюрна мивчица. Окса се улови, че се взира в малкото кранче. Не го виждаше ясно от мястото си, но то изглеждаше ръждясало и повредено. В нея се надигна странно желание да го отвори само със силата на волята си! Беше безполезно, разбира се, но много ободряващо като си представи, че е способна на това! Окса решително съсредоточи всичките си мисли и последната частица от енергията си. И кранчето поддаде… Няколко секунди по-късно тънка струйка вода изписа във въздуха грациозна дъга и падна до краката й. Тя протегна ръка към струйката, която рисуваше сложни арабески. Водата се сипеше меко в дланта й и пръскаше ръкава на униформата й. Всичко това беше невероятно, но бе съвсем истинско…