Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (66)

65
Не намясто, не навреме

Бе прекалено тъмно, за да може господин Бонтемпи да види, когото и да било на училищния паркинг в четвъртък вечерта. Изглежда, повреда бе прекъснала тока на уличното осветление и той паркира колата си до тази на госпожица Кревкьор само на фарове, не и без да забележи трета кола. „Виж ти, Макгроу е още тук…“, каза си той, като съгледа автомобила му. Блъсна вратата подразнен, че е закъснял заради глупавото телефонно обаждане, с което го уведомяваха, че в дома му е извършен обир. Трябваше да прекоси половината град, за да установи накрая, че някой си е направил с него лоша шега. Апартаментът му съвсем не беше ограбен! Това беше добрата новина, но бе загубил много време! А възнамеряваше да прекара дълга и романтична вечер с Бенедикт Кревкьор… Още от двора видя, че коридорът на първия етаж все още свети. Реши да се качи и да изгаси лампите, преди да отиде в кабинета си, където го очакваше преподавателката по история и география.

— По дяволите! Какво е ставало тук?

Лабораторията беше каквато Окса я бе оставила: опустошена. Господин Бонтемпи стъпваше предпазливо върху дебелия слой изпочупени стъкла по пода, запушил с ръка носа и устата си заради острата миризма, която се усилваше, докато се приближаваше към широко зеещата врата на стаята. Мебелите и оборудването бяха преобърнати и от тях се стичаше вода. Сякаш мощно торнадо бе помело всичко по пътя си. Той угаси лампите и се отправи озадачен към кабинета си. На площадката на централното стълбище едва не се препъна в нещо. Дамска чанта! Въпреки че му се стори да я е виждал някъде, директорът прерови съдържанието и разпозна портмонето и червилото. Да, това бе чантата на госпожица Кревкьор…

— Бенедикт? Тук ли си?

Кабинетът беше пуст. Учителската стая и коридорите също. Като изчерпи всички възможности да я намери, господин Бонтемпи се свлече на креслото си и телефонира в дома на младата жена. Сигналът „свободно“ дълго и напразно отекваше, никой не вдигна. Опита на мобилния, но му отговори звън откъм чантата. „Но защо колата и е на паркинга, а нея я няма? А чантата й? Какво търси чантата й в коридора? Само дано нищо лошо не й се е случило…“, недоумяваше той и мисълта за погрома не го напускаше.

Излезе навън, застана в средата на двора, сви длани като фуния пред устата си и силно извика:

— БЕ-НЕ-ДИКТ! Къде си?

Но в цялата сграда цареше оглушителна тишина, отговори само ехото на тревожните му викове.

— Ало? Полицията ли е? Обажда се директорът на колеж „Свети Проксим“. Искам да съобщя за един вандалски акт и… за изчезнало лице…

Бенедикт Кревкьор не можеше да го чуе, макар съвсем да не бе далече, а само на няколко крачки от него. Когато пристигна в двора малко преди осемнайсет часа, погледът й беше привлечен от осветения етаж. Оттам се носеха крясъци. Завтече се бързо нагоре и онова, което се разкри пред нея, й напомни най-зашеметяващия съспенс, филмите, по които тя много си падаше: целият мокър и омотан в парчета от дебело жълто въже, учителят Макгроу преследваше двама от най-добрите й ученици, Окса Полок и Густав Беланже! Странният й колега гръмогласно сипеше закани. Момичето беше в ужасно състояние, окървавено, с раздрана униформа и страшна рана на коляното. А уплашеното момче я прикрепяше и й помагаше да избяга.

— Бягайте, госпожице Кревкьор! — беше й извикало то.

В този миг Окса протегна ръка и Макгроу отлетя на двайсетина метра, сякаш някаква страховита сила му бе нанесла мощен удар. Учителят се блъсна глухо в стената. После се строполи в безсъзнание. Бенедикт Кревкьор инстинктивно се спусна към него на помощ. Понечи да разпита децата, но те бяха изчезнали. Беше сама. Когато приближи до Макгроу, той внезапно отвори очи и я сграбчи за китките. Тя изпищя пронизително и при вида на злокобната му усмивка уплахата й прерасна в истински ужас.

— Господин Макгроу, какво направихте на Окса Полок?

— Ох, Бенедикт, Бенедикт… — отговори Макгроу с уморена въздишка и стисна още по-силно ръцете й. — Току-що провалихте всичко, вие, прекрасната Бенедикт Кревкьор, всеобщата любимка… Окса е моят ключ, моят Сезам! Чакам я цели петдесет и седем години…

— Петдесет и седем години ли? Какви ги разправяте? Да не сте полудял? Пиян ли сте?

Макгроу презрително въздъхна.

— Не можете да разберете…

— Това, което разбирам, е, че сте нападнали една ученичка, и каквито и да са били мотивите ви, не оправдават вашата постъпка! Няма да ви се размине просто така!

Макгроу се изсмя ехидно на опита на Бенедикт Кревкьор да се бори и да се отскубне. Когато той отпусна едната й ръка, тя видя в това надежда да се освободи. Надежда, която бързо се превърна в зловещо поражение, щом Макгроу насочи право към нея Граноксомета и духна… Тогава нежната Бенедикт Кревкьор се свлече и падна върху каменния под. Нападателят й я хвана под мишниците и я завлече на едно изоставено и прашасало място, където никога никой не влизаше. Там подпря клетата жена на каменния цокъл и грижливо затвори след себе си скърцащата врата, като не забрави да я залости отново с напречната греда. После най-спокойно мина през малкия коридор, излезе навън и стигна до паркинга.

— Ето ти го идиотът Бонтемпи! Какво ли прави тук по това време тоя? — смръщи се Макгроу, когато директорът хлопна вратата на колата си — Хмм… Сигурно идва да търси любимата си Бенедикт…

Притаи се до зида и започна да го наблюдава: господин Бонтемпи огледа паркираната му в по-отдалечения край кола. Изчака още няколко минути, после потъна в тъмнината и се промъкна незабелязано до автомобила си. Провря се под него, откачи един от кабелите му, изправи се, сякаш нищо не се е случило и се отправи доволен към центъра на града с уверена стъпка.

След като обиколиха всички класни стаи и кабинети, двамата полицаи застанаха насред опустошената лаборатория и си отбелязаха нещо в бележниците.

— Кои напуснаха последни колежа? — попита единият от тях господин Бонтемпи.

— Преподавателят Макгроу. В четвъртък само той има час с четвърти „Водород“ до седемнайсет и трийсет. Всяка седмица един от учениците остава и му помага да подреди лабораторията. Обикновено не продължава повече от десет минути.

— Чий ред е бил днес?

— Не ми е известно. Както вече ви казах, не бях тук. Обадиха ми се да ми съобщят, че в дома ми е станала кражба: Наложи се спешно да се прибера. Което се оказа съвършено излишно, тъй като не е имало взлом… Изглежда, беше лоша шега. Върнах се в колежа около осемнайсет часа и няколко минути. Трябваше да се срещна с Бенедикт, колата й беше на паркинга, а видях, че и колата на Макгроу също е там, което ме озадачи, защото никой не се задържа до толкова късно. Останалото го знаете…

— Всички ли имат достъп до колежа?

— Не. Денем можете да влезете само ако позвъните да ви отворят. Портиерът проверява самоличността ви, повода за посещението ви и чак тогава ви пуска. Иначе влизането и излизането на учениците се контролира.

— И тази вечер ли?

— Пазачът е винаги тук до седемнайсет и трийсет. След този час се счита, че няма ученици в колежа. С изключение на тези, които помагат на учителите си, както на господин Макгроу в четвъртък вечер. Тогава преподавателите придружават въпросните дежурни. Всеки от тях има електронен идентификационен пропуск, който отваря и затваря вратата.

— Значи, ако някой иска да излезе или влезе след седемнайсет и трийсет, ще му е необходима такава карта, правилно ли ви разбирам?

— Точно така! — кимна господин Бонтемпи. — Не съм констатирал нищо нередно в това отношение и никой не е съобщавал за изгубена карта. Но никога не можем да изключим влизане с взлом… Много съм притеснен за Бенедикт, господа, много…

— Имате ли някакво предположение какво се е случило в тази стая? Някой се е вихрил тук, нищо не е пожалил!

— Нямам ни най-малка представа — отговори потресен директорът.

И тримата огледаха съсипаната лаборатория. Все още силната миризма на химикали дразнеше очите и ноздрите. Полицаите инспектираха добросъвестно всяко ъгълче, пристъпвайки внимателно сред преобърнатите мебели върху парчетата от счупените прозорци и стъкленици, а хилядите отломки хрускаха под краката им. Не беше устояло на погрома дори керамичното покритие на работните плотове!

— Последен въпрос, господин Бонтемпи: имате ли адреса на господин Макгроу? — попита един от полицаите.

— Господин Макгроу? Полиция. Извършваме рутинна проверка и искаме да ви зададем няколко въпроса.

— Заповядайте, моля — любезно ги покани Макгроу. — Какъв е поводът? Надявам се да не е нещо сериозно!

Двамата полицаи подминаха въпроса и се настаниха на местата, които им посочи преподавателят.

— В колко часа напуснахте колежа тази вечер?

— Било е най-късно седемнайсет и четирийсет. Подредих лабораторията, помагаше ми Окса Полок, ученичка от четвърти „Водород“. После я изпратих до изхода, за да й отключа. Колата ми не запали и аз я оставих на паркинга, но нямах сила да викам пътна помощ тази вечер, тъй като денят ми беше претоварен, и предпочетох да се прибера с такси.

— Окса Полок ли казахте? — записа в тефтерчето си единият полицай.

— Точно така! — отговори Макгроу и изведнъж се намръщи.

— Срещнахте ли някого, преди да напуснете колежа?

— Не, никого.

— Забелязахте ли нещо особено и необичайно?

— Не, нищо. Както всеки четвъртък вечер, коридорите бяха безлюдни. Не установих нередности — отвърна непринудено Макгроу.

— Кога за последен път видяхте колегата си по история и география, госпожица Кревкьор?

— Госпожица Кревкьор ли? Чакайте да помисля… Било е след обяда, в учителската стая. Може и да съм я засякъл в коридора, преди да влезем в час в четиринайсет часа, вече не си спомням добре… Но защо ме питате? Да не би да й се е случило нещо?

— Откъде ви е това? — попита единият полицай и посочи драскотините по лицето и ръцете му.

— От котката ми! — излъга учителят, без да му трепне окото. — Пощуряла е напоследък!

Точно в този миг Мортимър Макгроу влезе в хола с котка в ръце, която яростно се мяташе и се опитваше да се отскубне.

— Стой спокоен, Лео! Татко, тая твар е полудяла! О, извини ме! — млъкна внезапно той. — Не знаех, че имаш посетители.

Завъртя се кръгом и тръгна към коридора. Там ощипа жестоко животното, което измяука и се изплъзна от прегръдката му.

— Ах! Гадина такава! Одраска ме! — извика достатъчно високо момчето, за да го чуят в хола.

И ако не беше с гръб към тях, полицаите щяха да съзрат пъклената му доволна усмивка…