Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (19)

18
Възелът се заплита

Окса гледаше светлите петна по стените, осветени от слънчевите лъчи, които преминаваха през прозорците на стаята. Предишната нощ бе със сигурност най-кратката, най-напрегнатата и вълнуваща в нейния живот. Независимо от умората се чувстваше по-будна от всякога. Разкъсваше се между еуфорията и тревогата, хиляди вълнения обсаждаха и най-малките кътчета на душата й, изпъваха нервите й и бушуваха в сърцето й. Тъй че заниманията в училище бяха добре дошли! Наведена над учебника по география, Окса даде воля на мислите си, без да бъде заподозряна, че се разсейва и че не внимава. Земята Отвътре не излизаше от ума й. Едефия безкрайно я привличаше. Усещаше го с цялото си същество.

Единственият, който не можеше да заблуди, беше Гус. Той поглеждаше към нея с любопитство и нетърпение, откакто беше споделила, че има да му казва нещо изключително важно. Най-после, след обяда успяха да се видят насаме. Трябваше да бъдат изобретателни и да се уединят на първия етаж в килера на чистачките, защото в Бърлогата на Статуите вече ги бяха изпреварили други ученици… И там, сред метлите и парцалите, Окса превъзбудено и подробно му разказа нощните си разкрития.

— СТРА-ХОТ-НО! — възкликна Гус удивен. — Невероятна история!

Окса говори цял час без прекъсване. Накрая се умори, но изпита облекчение, че е споделила тайната си, и прикова в Гус трескавите си очи.

— Е! Какво… усещаш? — попита той, прекарвайки пръсти през косите си. — Какво ти става от… всичко това?

— Не знам точно — призна Окса с блеснал от вълнение поглед. — Сега ми стана ясно, че способностите ми са наследствени и това е важно. Успокоих се. Но в същото време се почувствах странно и си мисля, че ако не бях показала на баба белега, нямаше да ми разкажат. Никога нищо нямаше да разбера и щях цял живот да си тъна в неведение!

Гус я погледна и се изненада от внезапната суровост, изписана на лицето й. Тя продължи със стиснати челюсти:

— Представяш ли си? Пазили са тайната толкова години! Да ме бяха светнали по-рано… А с майка ми никога нищо не са споделили, представяш ли си?

— Може би не е имало смисъл — каза Гус.

— Ама не там е работата! — разгорещи се Окса. — Това е въпрос на доверие! Не е ли важно да знаеш откъде идваш и кой си всъщност?

Гус наведе очи, думите й го засегнаха лично. Окса разбра веднага, че е проявила нетактичност, и прехапа устни. Той беше осиновен, а тя току-що му го бе напомнила най-безцеремонно.

— Извинявай, Гус, не исках да кажа това… Колко съм тъпа — прошепна с разтреперан глас Окса.

— Няма нищо, не се притеснявай… — успокои я мъжки Гус. — Нали и ти като мен не си знаела… Разбирам как се чувстваш. Когато родителите ми съобщиха откъде произхождам, бях на малко повече от седем години. Тогава хем се зарадвах, хем се вбесих. Радвах се, понеже вече разбрах защо съм различен. Отдавна виждах, че не приличам нито на майка си, нито на баща си. А и хората съвсем спокойно ми го показваха… Щом ми стана ясно кои са биологичните ми родители и какво е станало, камък ми падна от сърцето. Това, че съм различен, не беше вече загадка за мен и аз се гордеех, макар че още трудно говоря на тая тема. Когато ми ставаше тъжно, мислех си и си казвах, че моята история е прекрасна, че съм имал късмет и че трябва да бъда достоен за него.

— А защо си се вбесил? — попита Окса, слушайки с изключително внимание изповедта на Гус.

— Заради изгубеното време… Сърдех се на родителите си, че са се забавили, а на мен ми стана толкова леко, като научих и разбрах всичко! Можех да усетя това много по-рано! Иначе се побърквах… В следващите месеци бях доста зле, спомняш ли си, бяхме в първи клас.

— Да — съгласи се Окса. — Затвори се в себе си повече от обичайното.

— Всъщност криех гнева си — продължи той. — Ти ме познаваш, не ми е в стила да си показвам чувствата. Ама в този случай беше още по-лошо — задържах яда в душата си и щях да гръмна. Един ден си играех на видеоигра в леглото. Никога няма да го забравя… Баща ми седна срещу мен, взе ми я от ръцете, погледна ме право в очите и заговори. Тогава разбрах, че няма добър момент да разбереш подобни неща. Дали си на пет, десет или петнайсет, поразява, боли, променя живота ти. И точно това се случва сега с теб…

Окса остана дълго загледана в Гус. Той рядко говореше толкова много за себе си… Даже пръв се учуди на това. За петдесети път прокара пръсти през черните си коси и от смущение се заигра с един кламер на етажерката.

— Но твоята история надминава въображението — отбеляза момчето. — Ще ми се наистина да видя какво представлява тази Едефия. Надявам се, че няма да забравиш стария си приятел от Отвън и ще го поканиш, когато станеш Върховната Владетелка… Хм… Сега как да те наричам?

— Яяяхууу! Наричай ме Окса-страшната-нинджа-Сияйна! — провикна се Окса, в желанието си да разведри атмосферата.

Издигна се на метър от пода и зае нападателна поза от кунгфу, с вдигнат настрани крак, също както бе видяла да го прави Малорана по време на прожекцията на бабиния й Мемопроектор. Но килерът никак не беше приспособен за подобен род занимания и почистващите препарати изпопадаха на пода. Гус прихна.

— Не се получи, ако позволите Окса-сан! Още трябва да потренирате…

На излизане от скривалището се сблъскаха с няколко съученици, между които и прословутата Хилда Ричард, Първобитната, и нейния лакей Аксел Нолан. Те веднага използваха случая, за да им подхвърлят гадости:

— А, ето къде били Госпожица-Супер-Хитра и Господин-Вярно-куче-бау-бау! Двамата са се затворили в килера при кофите за боклук! Не е ли малко вонящо мястото за романтични срещи? Ти какво мислиш, Аксел? — изкиска се Първобитната и бутна Окса към стената.

— Пфу… Не е по-вонящо от тях! — ехидно отговори Аксел.

Окса кипеше. В погледа й присветна презрение, тя пристъпи напред, застана пред Хилда и се приготви да я удари право в лицето с юмрук. Искаше й се да я накара да съжалява за думите си. Но криво-ляво успя да се сдържи.

— Ей! Чакали! — извика Мерлин, който присъстваше на сцената. — Крайно време е да се научите да четете! Не виждате ли какво пише на вратата: „Почистващи препарати“, а не „Килер за боклук“! Ама на вас са ви добре познати кошчетата за отпадъци, нали си е почти като у вас!

— О, я се разкарайте! Престани да се правиш на първенец на класа!

— Той не се прави! — възрази Окса. — Той е първенецът!

— Зарежи, Окса… — каза смутено Мерлин.

Чакалите го измериха с омраза и се отдалечиха ухилени.

— Чудничко… След две минути всички ще научат… — възнегодува Окса със свити юмруци.

Гус се бе изчервил като домат и тревожно я наблюдаваше.

— Това е сигурно с тия двамата! — процеди Мерлин през зъби. — На тях може да се разчита, разпространяват сплетни из целия колеж. Ама и вие, к’во ви трябваше да се затваряте в тоя килер!

— Абе, да обсъдим нещо — оправда се Окса. — Бърлогата беше заета…

— Да, удобните скривалища са кът! Ммм… Не искам да се ровя, ама к’во толкова важно имахте да си кажете, та чак сте се скрили вътре?

Окса се сконфузи и потърси подкрепа от Гус. Но той се беше загледал в гранитния под и не откъсваше очи от каменните плочи.

— Амиии… Семейни истории и нищо повече…

— Трябва да е дълга история! — не се отказваше Мерлин.

— Само дето е малко сложна — уточни Окса. — Е, хайде, май е време да вървим.

— Ще отскоча до шкафчето и ще ви настигна, ще ме изчакате ли? — провикна се момчето.

И се отдалечи с бърза крачка. Гус най-после вдигна поглед.

— Много ти благодаря, че ми помогна да се измъкнем от ситуацията! — упрекна го Окса. — Ценна помощ, няма що…

— Ти без друго прекрасно се справи! — усмихна се той.

Преди да отвърне на усмивката му, Окса измърмори:

— Във всеки случай мисля, че току-що се сблъскахме с перфектни образци на Фелони, как мислиш?

— Хиената и лешояда ли имаш предвид? — попита той.

— Точно тях! Чуй, ще се получи супер заглавие на книга „Хиената и Лешояда: героичното приключение на Сияйна Окса и Храбрия Гус“. Не е лошо, а?

Възстановили добрите си отношения, те продължиха още някое време да обсъждат тихо разбулените в килера тайни. Гус поглъщаше думите на Окса, а мозъкът му кипеше. После звънецът удари и заедно с Мерлин влязоха в клас. Случката ги бе свързала повече от всякога. Гус се закле да не казва на никого, каквото и да се случи.

— Престани! Да не съм изкукуригал, скъпа… Нали ще ме сметнат за побъркан и ще ме пратят в лудницата с усмирителна риза!

През следобедните часове двамата приятели не бяха особено прилежни. Слушаха с едно ухо, но за щастие никой не обърна внимание. Развълнувана и екзалтирана, Окса, въпреки предупрежденията на вътрешния си глас, не се въздържа и направи незабелязано няколко практически упражнения по Магнетус с учебниците си.

— Престани да се хилиш, ще ни видят… — подшушна тя на приятеля си.

— Какво? Тя се дуе, а аз ще изляза виновен, ако ни видят! — тихо се възмути Гус, едва сдържайки смеха си. — Ей, хич не му е неудобно на това момиче…

 

 

Още от прага Окса усети, че в къщата става нещо странно. До нея долитаха звуците от телевизора и приглушените гласове на баща й и Драгомира. Тихо остави чантата, събу обувките си и застана до притворената врата на хола.

— Павел! — провикна се силно Драгомира, когато прозвучаха встъпителните думи на новините по Би Би Си. — Ела веднага! Почва!

„Госпожи и господа, добър вечер — обяви говорителят.

— Най-важното в емисията тази вечер: тялото на Питър Картър, известният разследващ американски журналист, беше намерено тази сутрин в лондонски хотел. Инспекторите от Скотланд Ярд не скриват, че около случая съществуват неизяснени обстоятелства. Причината за смъртта е настъпила вследствие на разлагане на дробовете на жертвата. Намерени са незначителни количества от вещество, което още не е изследвано. До този час анализите не са установили произхода му, но се очаква скоро да станат ясни на следователите. Политика: полският министър-председател на посещение в нашата страна…“

Изведнъж телевизорът замлъкна и настъпи тишина. Сърцето на Окса биеше до пръсване. Спря да диша и за малко щеше да се задуши. Пое си въздух чак когато Драгомира заговори.

— Боже господи! — едва произнесе Баба Полок с пресеклив глас. — Питър Картър убит! В Лондон! Не е възможно…

— Но какво е станало? — поинтересува се Павел.

— Нямам представа… Павел, сине, страх ме е, че е един от нашите…

— Какво искаш да кажеш? — хладно попита той.

— Знам, че трудно би го приел, но нали видя как е умрял Картър?

— Стреляли са със Стопител — отговори сериозно Оксиният баща.

— Което означава, че сигурно го е направил някой от нас!

— Добре, разбирам, скъпа мамо — бавно и примирено заговори Павел. — Съжалявам за смъртта му, но Картър ни причини големи неприятности и щом се е намирал в Лондон, явно е готвел нов удар. Ужасно е да призная, но който и да го е извършил, ни е избавил от голяма опасност.

Окса замръзна от страх. Нима семейството й бе замесено в убийство! Но защо? Тя опря плувналия си в пот гръб на стената. Един кадър на Мемопроектора проблесна ярко в съзнанието и: Малорана изстрелва някакво ужасно вещество, което стопява дробовете на един от Фелоните. Питър Картър е умрял по съвсем същия начин! Какъв кошмар! Ей сега Окса щеше да се събуди. Трябваше да се събуди. Но нищо такова не се случи, стоеше като вкаменена на площадката пред хола, даже много будна и ужасена от чутото. Бавно, бавно отлепи гърба си от стената и стигна до стълбата за втория етаж. Качи се на пръсти в стаята си и се хвърли на леглото.

Мозъкът й щеше да се пръсне. Драгомира бе казала съвсем ясно: „сигурно го е направил някой от нас“. Но защо му е на семейството й да убива някакъв журналист? Това бе чудовищно…